– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 712
гр. София, 01.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.05.2018 (девети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 793 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 174 650/28.12.2017 година, подадена от Е. П. Г., срещу решение № 7993/28.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 9908/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 86 063/06.04.2017 година на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 126-ти състав, постановено по гр. д. № 20 208/2015 година, с което, на основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 234, ал. 3, т. 2, пр. 2, във връзка с ал. 1 от КТ, е признато за установено, че Е. П. Г. дължи на [фирма] [населено място], сумата от 24 982.47 лева, частична претенция от 50 823.82 лева, представляваща уговорена в чл. 3.1 от договор за обучение от 15.01.2014 година и анекс № 1/26.03.2014 година неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 2.2.2 от договора за полагане на труд в [фирма] [населено място] за период от тридесет и шест месеца, считано от 17.04.2014 година и равняваща се на разходите направени във връзка с обучението, заедно с 5 % върху общата им стойност.
В подадената от Е. П. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от [фирма] [населено място] иск по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 234, ал. 3, т. 2, пр. 2, във връзка с ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 23 247/16.02.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 7993/28.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 9908/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Е. П. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.11.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 174 650/28.12.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че едновременно със сключването на трудов договор № 039/15.01.2014 година за заемане на длъжност „летец, пилот, командир на самолет“, страни страните по него са подписали и договор за обучение от 15.01.2014 година. По силата му, [фирма] [населено място], чийто правоприемник било [фирма] [населено място], се задължавало да заплати обучението на Е. П. Г. за придобиване на квалификация „пилот и командир на самолет „Ч. С.”. Вторият договор съдържал характеристиките на такъв за повишаване на квалификацията на служителя по упражняваната при работодателя професия по смисъла на чл. 234, ал. 1 от КТ. Е. П. Г. не изпълнил основното си задължение по чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ и чл. 2.2.2. от договора за обучение, а именно да полага труд по ново придобитата специалност и да не прекратява едностранно трудовия си договор преди изтичането на тридесет и шест месеца от издаване на документа за нейното придобиване, което станало на 17.04.2014 година. Още на 21.07.2014 година Г. отправил молба до работодателя за освобождаване от длъжност, считано от 22.07.2014 година. Това писмено волеизявление имало характер на предизвестие за прекратяване на безсрочното трудово правоотношение съгласно чл. 326, ал. 1 от КТ. Обстоятелството, че работодателят вече знаел за него към края на юли2014 година се установявало от свидетеля В.. С изтичане на срока на предизвестието настъпвали последиците на прекратяване на трудовото правоотношение.
Личните мотиви на Е. П. Г. за подаване на предизвестието и напускане на работа, включително продължителният ремонт на самолет „Ч. С.” били ирелевантни за валидността на предизвестието. Същите не обосновавали и компенсация на обезщетението за неизпълнение на договорно задължение по реда на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Не се установявало неизпълнението на основното трудово задължение на Г. за явяване на работа и полагане на труд да се дължало на обстоятелства, за които [фирма] [населено място] отговаряло, което да налага намаляване или отпадане на обезщетението. Независимо от липсата на представена по делото длъжностна характеристика, безспорно било, че обхватът на реално упражняваните трудови права и задълженията на Е. П. Г. като заемащ длъжност „летец, пилот, командир на самолет” по първоначалния и единствен трудов договор, не са изменяни с допълнително трудово споразумение за управление само или основно на самолет „Ч. С.”, в каквато насока била впоследствие ново придобитата квалификация. Затова нямало имало пречка да продължи да изпълнява трудовите си функции. Въпреки че три месеца след придобиване на новата квалификация, Е. П. Г. не пилотирал посочения самолет, предоставен за ремонт, тази невъзможност била обективна и в частност не е по вина на [фирма] [населено място]. На основание чл. 81, ал. 1 от ЗЗД това освобождавало дружеството от отговорност, включително от приспадане от обезщетението на отработеното време след ново придобитата квалификация, още повече че за него Г. бил получил трудово възнаграждение.
На основание чл. 234, ал. 2, т. 2, пр. 2 от К, във връзка с. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и във връзка с чл.3.1 от договора за обучение, Е. П. Г. дължал неустойка за неизпълнение на задължението си по чл. 2.2.2 от същия договор да не го прекратява предсрочно, в размер на направените разходи по чл. 1.1 за обучение, както и на разходите за придобиване и поддържане на професионалната квалификация (полетни тренировки, симулатор и други), заедно с 5 % върху тази сума. Съгласно чл. 1, пр. 5 от анекс № 1/26.03.2014година, към договора за обучение, цената на обучението възлизали на 18 000.00 €. Затова и предвид съдебно-счетоводната експертиза, размерът на договорната неустойка обхващал както сумата 18 000.00 € за теоретично обучение, така и стойността на разходите за придобиване и поддържане на професионалната квалификация, които били свързани с обучението, но не се включвали в тази първоначално платена от [фирма] [населено място] цена на обучителния курс, а представлявали допълнителни плащания за транспорт, нощувки и дневни престои. Нямало пречка в тази връзка да се кредитират показанията на свидетеля Г., доколкото те не установявали размер, а главно основанието да извършване на разходите. Представянето на договор, сключен между [фирма] [населено място] и обучителния център относно разходите за обучение не било необходимо за правилното решаване на спора, което изисква установяване на действително направените разходи, а не предварително договорените между работодателя и трето лице. След като според чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката служело като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, [фирма] [населено място] не носело доказателствената тежест да установява обема на претърпените имуществени вреди, включително кои негови полети са били провалени от неявяването на Е. П. Г. на работа.
Съставът на Софийски градски съд е посочил, че съгласно задължителните разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тази връзка при извършена преценка за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, към момента на договарянето, въззивният съд съпоставял следните критерии: Неустойката била уговорена по вид като мораторна за неизпълнение на конкретно задължение, а не като компенсаторна за пълно неизпълнение. Нейният размер включвал направените от работодателя разходи за обучението, поради което съответствал на значимостта на неизпълнението и последиците от него. Съществена била степента на неизпълнение от Е. П. Г., който подавал предизвестие за прекратяване на трудовия договор едва три месеца след повишаване на своята квалификация за сметка на работодателя. Предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за [фирма] [населено място] като работодател, търговец и изправна страна, не са нормално по-малки при подобен вид неизпълнение. Присъждането на неустойката не можело да довело до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно обезщетяване. В този смисъл, неустойката не била уговорена с единствената цел да се отклони от присъщите й функции, нито в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. По същите съображения, неустойката не била прекомерна по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД спрямо реално претърпените вреди към момента на договорното неизпълнение. Тези действително настъпили имуществени вреди съответствали именно на изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя, срещу които не получава очакваната насрещна компенсация от облаги в резултат от положен труд от същия служител с повишена вече квалификация за срок от минимум тридесет и шест месеца, а не само за три месеца.
Освен това съставът на Софийски градски съд е посочил, че съгласно чл. 272 от ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният приемал, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Затова възприемал фактическите и правни констатации в обжалваното решение № 86 063/06.04.2017 година на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 126-ти състав, постановено по гр. д. № 20 208/2015 година, срещу които се възразявало в жалбата. Във въззивното производство не били представени нови доказателства, като обжалваното решение следвало да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена във въззивната жалба. Първоинстанционното решение било постановено въз основа на достатъчно ясно заявени основание и петитум на частичния иск, по които имало задълбочено обсъждане в мотивите и изчерпателно произнасяне в диспозитива на решението. Действително в първото открито съдебно заседание, което е било проведено на 17.03.2016 година., първоинстанционният съд не дал възможност на Е. П. Г. в рамките на определен срок да вземе становище по представените на 12.02.2016 година от [фирма] [населено място] писмени доказателства. Същите, обаче не само не били многобройни, както се твърдяло във въззивната жалба, а били три на брой, като при това са били известни на Г.. Представлявали изходящ от Г. приемо-предавателен протокол от 21.07.2014 година на вещи, програма на проведения от самия него учебен курс по летене, както и собственото му свидетелство за летателна правоспособност. Наред с това, даже и да имало процесуално нарушение, каквото в случая нямало, по повод на него липсвал формулиран във въззивната жалба довод относно изясняване на конкретни спорни и релевантни факти по съществото на спора, поради което не можело да се стигне до различен краен изход на делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поискал допускането на обжалваното решение до касационен контрол като е поставил процесуално правните въпроси за това от кой момент започва да тече срокът по чл. 283 от ГПК, възможно ли е съдът да определи конкретна дата, от която да започва да тече предвидения в закона срок, едва в съдебното решение, без предварително тази дата да е обявена в съдебно заседание, в което е даден ход по същество и в тази връзка приложима ли е разпоредбата на чл. 315, ал. 2 от ГПК при производство, което се развива по общия исков ред, а не по специалния, уреден в Глава Двадесет и пета от ГПК, такъв; за това допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички възражения на ответника, като в тази връзка разпоредбата на чл. 272 от ГПК, при хипотезата, в която въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, освобождава ли въззивната инстанция да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания и за това следва ли съдът в мотивите на съдебното решение да обсъди всички доказателства, събрани по делото, в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни, а други отхвърля, да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора.
Първият от тези въпроси е свързан с това, че в обжалваното решение № 7993/28.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 9908/2017 година е посочено, че подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от 27.11.2017 година, макар че в съдебното заседание, в което са приключили устните състезания въззивният съд е посочил, че ще се произнесе с решение на тази дата, а че ще се произнесе с решение в срок, а и самото решение е постановено на по-късна дата. Това обстоятелство обаче не е свързано с действителността, допустимостта или правилността на обжалваното въззивно решение по съществото на спора. Същото е от значение за възможността на Е. П. Г. да упражни правото си на касационно обжалване в установения за това срок, което в случая е направено. Затова така поставения процесуално правен въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Останалите два въпроса по съществото си се отнасят до едно и също. По отношение на тях съставът на Софийски градски съд е съобразил вмененото му от закона, а и от установената съдебна практика задължение да постанови решението си като обсъди всички твърдения, възражения и доводи на страните, а също така и всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като с оглед на тях приеме кои от направените твърденията и възраженията на страните са доказани и кои не, както и със задължението си да отрази тази своя преценка в мотивите към постановеното по делото решение, като при наличието на противоречиви доказателства, посочи на кои дава вяра и на кои не както и защо приема едните, а не другите. Това свое задължение въззивният съд може да изпълни и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване по тези два въпроса. Обстоятелството дали тази възможност е допустима в случаите, когато първоинстанционният не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника е ирелевантно за конкретния случай, тъй като въззивният съд не е задължен служебно да следи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, каквито са и посочените, освен при направени с въззивната жалба оплаквания в тази насока. В последния случай обаче въззивният съд дава отговор на тези въпроси с решението си, поради което пропуските на първата инстанция не се отразяват на възможността за препращане по чл. 272 от ГПК. Същевременно при липса на наведени във въззивната жалба доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, наличието на такива не води до недопустимост на хипотезата на чл. 272 от ГПК
Освен горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. П. Г. е поставил и правните въпроси за неприетото предложение по чл. 325 от КТ има ли характер на предизвестие по чл. 326 от КТ и допустимо ли е работодателят да прекратява трудовия договор на работника след изтичането на срока на предизвестие по чл. 326 от КТ, на основание различно от предизвестие и може ли съдът да формира убеждение относно основателността на предявения иск за заплащане на обезщетение по чл. 234, ал. 2, т. 1 от КТ, без да е формирал категоричен извод, на коя дата и на какво основание е прекратен трудовия договор; за това може ли съвпадането на насрещната воля на работник и работодател за прекратяване на трудовото правоотношение да бъде основание за освобождаване от отговорността по чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ и това съвпадение на насрещни воли да бъде изразено, чрез действия установяващи връщане от страна на служителя на първоначално зачислените му материални активи, като това действие е материализирано в приемо-предавателен протокол между страните по договора; за това при какви хипотези длъжникът-работник може да бъде освободен от отговорност да изпълни задължението си, освободен ли е той да изпълни своето задължение да работи при работодателя договорения срок, при условие че работодателят не предоставя на работника адекватно работно място, не само съобразно договора за повишаване на квалификацията, но и съобразно първоначално сключения договор; за това по какъв начин следва да се определи размера на дължимото се от работника обезщетение за неизпълнение на поетото от него задължение в случай че страните са уговорили конкретен размер на компенсация с договора за повишаване на квалификацията и за това при направено възражение за прекомерност на договорената неустойка по чл. 92 от ЗЗД, какви факти следва да преценява, за да отхвърли възражението, какви са предвидимите вреди за ищеца, при условие че същият сам и не по вина на работника се е лишил от ползването на самолета, за който е обучен пилота, съответно не е осигурил друг самолет от същия вид или от вид, за който работникът е притежавал необходимата квалификация.
Искането за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по тази група въпроси е мотивирано с наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорите на въпросите били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на това основание в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК трябва да бъдат посочени не само правните въпроси, но и да има съображения за това защо отговорите на същите ще са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Такива съображения в случая не са изложени, поради което и не може да бъде направен извод за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 7993/28.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 9908/2017 година по подадената срещу него от Е. П. Г. касационна жалба с вх. № 174 650/28.12.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Е. П. Г. ще трябва да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 1800.00 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7993/28.11.2017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 9908/2017 година.
ОСЪЖДА Е. П. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] [населено място], [улица] сумата от 1800.00 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.