– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 713
гр. София, 02.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.03.2018 (двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4761 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 114 108/04.09.2017 година, подадена от А. Б. П., срещу решение № 4308/15.06.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3270/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 132 915/07.11.2016 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 38-ми състав, постановено по гр. д. № 34 198/2014 година в частта му, с която А. Б. П. е осъдена да заплати на Д. С. С. и М. Н. С. по 1/2 от сумата от 18 486.52 лева, или на всеки по 9243.26 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения им имот: находящ се в П., ул. „М. Т., № 6-8, ет.5, ап. 14, състоящ се от две спални, кухненски бокс, баня, тоалетна, антре и две тераси, целият с площ 70.66 м2, при граници север-калкан, изток-външен зид, на юг-ап. 15, запад – коридор и ап. 13, с идентификатор № 56784.506.493.1.20, с избено помещение под № 18, с площ 6.46 м2, и граници: север-изба 19, изток-коридор, юг-изба 17, запад-външен зид, за периода 01.02.2009 година-22.01.2013 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата предявяване на иска 21.01.2014 година до окончателното й изплащане.
В подадената от А. Б. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу нея от Д. С. С. и М. Н. С. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Д. С. С. и М. Н. С. не са подали отговор на същата, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й .
А. Б. П. е била уведомена за обжалваното решение на 12.08.2017 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 114 108/04.09.2017 година, като е подадена по пощата на 01.09.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че в тежест на Д. С. С. и М. Н. С. е да докажат наличието на предпоставките на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД., който обхващал това, че те са собственици на имота, че А. Б. П. ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и размера на обезщетението, изчислен на база сумата, с която са обеднели, тъй като не са реализирали ползата от принадлежащото им право на ползване на имота-наемната цена за този функционален тип имоти. Всяко владение без основание водело до обогатяване за владелеца за сметка на собственика, поради което се дължало обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Фактическата власт можела да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което било възможно да се извършва лично от владелеца или чрез трето лице. В случаите, когато в чужд имот се поставяли вещи, с което се пречело на ползването му, отговорен пред собственика на имота бил правният субект, който лично или чрез трето лице неоснователно ги е поставил там /без значение дали е и собственик на вещите, съответно онзи, който поддържа това състояние.
Прието е че с решение № 371/24.09.2009 година на Районен съд Пловдив, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1616/2006 година А. Б. П. е осъдена, на основание чл. 108 от ЗС, да предаде на Д. С. С. и М. Н. С. владението върху спорния имот. Това решение е било потвърдено с въззивно решение № 270/15.02.2013 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 3774/2012 година и окончателно е влязло в сила на 12.11.2013 година, когато с решение № 228/12.11.2013 година, постановено по гр. д. № 3515/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. въззивното решение е било потвърдено. С оглед на това е посочено, че с влязлото в сила решение по иск с правно основание чл. 108 от ЗС било признато със сила на пресъдено нещо, че Д. С. С. и М. Н. С. са собственици на процесния имот, че А. Б. П. упражнява фактическа власт върху него и че за това липсва правно основание. В този процес А. Б. П. следвало да изчерпи всички свои възражения срещу предявения иск, включително и това, че не владее имота. При не заявяването му своевременно то било преклудирано от силата на присъдено нещо. Затова и възражението на А. Б. П., направено в отговора на исковата молба, че не живее в имота, било преклудирано и не можело да се обсъжда в настоящото производство. Следвало да се приеме, че през исковия период тя е упражнявала фактическа власт върху имота и тя е била без правно основание. Упражняването на фактическа власт върху имота лично или чрез трети лица от страна на А. Б. П. било довело до обедняване в имуществото на Д. С. С. и М. Н. С., доколкото те са могли да реализират граждански плодове от имота. От друга страна за имуществото на А. Б. П. било настъпило обогатяване от спестяване на разходи. И двете произтичат от един общ факт, поради което били налице всички предпоставки на фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Неоснователен бил доводът, че за имота в полза на трети лица М. С. П. и Б. П. П. било учредено ограничено вещно право на ползване, поради което А. Б. П. не дължала обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. По делото нямало доказателства в тази насока, но било без правно значение дали владението се упражнява лично от А. Б. П. или чрез третите лица, носители на ограниченото вещно право, които не притежавали противопоставими на Д. С. С. и М. Н. С. права.
Въз основа на изложените от състава на Софийски градски съд мотиви към решението му, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. П. е формулирала следните правни въпроси:
1.) преюдициален ли е спор по иск за собственост на недвижим имот, предявен от трети лица срещу сраните (ищци и ответници) по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, спрямо спора с предмет обезщетение на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, свързано със същия имот и следва ли до разглеждането на делото по последния да бъде спряно и
2.) противопоставими ли са правата на притежателя на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот на собственика на имота при иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД предявен от последния и когато върху недвижимия имот съществува вещно право на ползване на трето лице налице ли е обедняване на носителя на т. нар. „гола собственост“.;
Първият въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, доколкото същият се основава на предявен от Б. П. П. и М. С. П. срещу А. Б. П., Д. С. С. и М. Н. С. иск, с който е поискано да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на посочения по-горе недвижим имот, по който е било образувано гр. д. № 3521/2013 година по описа на Окръжен съд Пловдив. В тази връзка Б. П. П. и М. С. П. не са били страни в производството по гр. д. № 1616/2006 година по описа на Районен съд Пловдив, нито пък са имали качеството на необходими другари по него. Затова съгласно чл. 220, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 от ГПК (отм.), респективно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от действащия ГПК постановеното в това производство решение не е задължително за тях и не ги обвързва със сила на присъдено нещо. Поради това не съществува пречка те да установяват притежавани от тях самостоятелни права върху недвижимия имот, който е предмет и на двата спора като при това не може да им бъде противопоставена сила на присъдено нещо по решение № 371/24.09.2009 година на Районен съд Пловдив, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1616/2006 година. Б. П. П. и М. С. П. са трети лица по отношение на това решение и ако със същото се засягат техни права то те разполагат с възможността да установяват същите по надлежния за това ред. Упражняването на това тяхно право обаче не отменя обвързаността на страните в настоящето производство от силата на присъдено нещо по решение № 371/24.09.2009 година на Районен съд Пловдив, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1616/2006 година. Това обстоятелство не се променя от факта, че в производството по гр. д. № 3521/2013 година по описа на Окръжен съд Пловдив Дело С. С., М. Н. С. и А. Б. П. участват в качеството на ответници по предявения иск. От тълкуването на разпоредбите на чл. 220, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 от ГПК (отм.) респективно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от действащия ГПК, че адресати на силата на присъдено нещо са насрещните страни по спора, т. е. ищецът и ответникът по иска. Затова не се създава сила на присъдено нещо между лицата, които са участвали в съдебното производство в едно и също процесуално качество, такова на ищци или на ответници. Това произтича от обстоятелството, че с постановеното в исковото производство решение разрешава спор само между двете насрещни страни, но не и между самите ищци или ответници. Поради това постановеното в производството по гр. д. № 3521/2013 година по описа на Окръжен съд Пловдив няма се ползва със сила на присъдено нещо в отношенията между Д. С. С. и М. Н. С., от една страна и А. Б. П., от друга, както и няма да пререши спора разрешен с решение № 371/24.09.2009 година на Районен съд Пловдив, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1616/2006 година. Наличието на различни страни, в качеството им на ищци, в двете съдебни производства води и до различие в основанията на исковете, т. е. касае се до искове, с които всяка страна претендира свое самостоятелно право, поради което са различни както правопораждащите факти, така и обективираните в петитума на исковите молби искания. Затова между двете производства не съществува връзка на преюдициалност и не се налага спиране на производството по спора по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД до приключването на спора по гр. д. № 3521/2013 година по описа на Окръжен съд Пловдив.
Вторият от поставените н изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. Б. П. правни въпроси също не обуславя допускането на обжалваното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Периодът за който се претендира обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, попада в периода, в който производството по предявения от Д. С. С. и М. Н. С. срещу А. Б. П. иск с правно основание чл. 108 от ЗС е било висящо. Затова със сила на присъдено нещо по решение № 4308/15.06.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3270/2017 година решение № 371/24.09.2009 година на Районен съд Пловдив, Х-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1616/2006 година е установено в отношенията между страните е установено, че за този период Д. С. С. и М. Н. С. са били собственици на имота, а А. Б. П. го е владяла без правно основание. Спорът между тях за тези обстоятелства по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е разрешен със сила на присъдено нещо и А. Б. П. не разполага с възможността да прави възражения, че върху имота има валидно учредено ограничено вещно право на ползване, което е противопоставимо на Д. С. С. и М. Н. С., както и че не тя а носителите на това право ползват имота, тъй като това би имало за последица отхвърлянето на иска по чл. 108 от ЗС. Затова възможността й да прави такова възражение в производството по предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, основан на признатото право на собственост е преклудирано. В случаите когато трети лица притежават ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, което е противопоставимо на собствениците, но не са участвали в производството по иска по чл. 108 от ЗС, то те могат да предявят това си право самостоятелно в отделно исково производство. Постановеното по последното решение обаче няма да доведе отпадане на силата на присъдено нещо по иска по чл. 108 от ЗС.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4308/15.06.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3270/2017 година по подадената срещу него от А. Б. П., касационна жалба с вх. № 114 108/04.09.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Д. Д. Г. ще трябва да бъде осъден да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 2376.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4308/15.06.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3270/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.