– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 732
гр. София 18.09.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.06.2018 (тринадесети юни две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1628 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3715/28.02.2018 година, подадена от М. Б. Г., срещу решение № 119/12.01.2018 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 4080/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд С. е потвърдил решение № 3737/29.05.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, гражданско отделение, І-32 състав, постановено по гр. д. № 9104/2016 година, с което М. Б. Г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, е осъдена да заплати на В. С. И. сумата от 60 000.00 лева, представляваща задължение по договор за паричен заем от 30.03.2010 година, заедно със законната лихва върху главницата считано от 22.07.2016 година до окончателното плащане, както и сумата от 3000.00 лева, представляваща договорна лихва по договора за заем, както и сумата от 7997.78 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.04.2015 година до 21.07.2016 година.
В подадената от М. Б. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу нея от В. С. И. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд С. по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. С. И. е подал отговор на същата с вх. № 7096/18.04.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 119/12.01.2018 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 4080/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
М. Б. Г. е била уведомен за обжалваното решение на 30.01.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3715/28.02.2018 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд С. е приел, че по делото било установено, че страните са обвързани от облигационно отношение, породено от сключен договор за заем за потребление. За да породял действие и да обвържел страните договорът за заем било необходимо постигане на съгласие между тях за основните елементи на договора, а именно заемната сума, договорка за връщане и евентуално срок на връщане, но е необходимо договорената сума да е била предадена в собственост на заемателя. Тези обстоятелства били установени по делото. Представен бил писмен договор за заем от 30.03.2010 година, от които се установявало, че страните са постигнали съгласие, че В. С. И. ще предаде на М. Б. Г. сумата от 60 000.00 лева, която тя следвало да му върне в срок до 30.03.2015 година, ведно с възнаградителна лихва от 1% от заемната сума на годишна база. При забавено изплащане на сумата заемателката дължала договорена мораторна неустойка в размер на законната лихва за всеки просрочен ден. Договорът бил двустранно подписан, подписът, като от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-графична експертиза, която не била оспорена от Г. се установявало, че подписът положен за заемател е изпълнен от нея..
Съставът на Софийския апелативен съд е приел за неотносимо към спора обстоятелството, че не всички страните на договора носели подписите на страните. Това подписване на страниците на договор не било изискване на закона, като оформянето по този начин зависела от желанието и доверието между страните по конкретния договор. В случая, по делото бил представен и оригинала на процесния договор за заем от 30.03.2010 година който също не съдържал подписи на всяка своя страните. Това навеждало на извод, че към момента на подписване на договора страните не са счели за необходимо да го оформят с подпис на всяка страница. Това, което било правно релевантно е, че договорът, като цялостно изявление бил подписан от страните, автентичността на изявленията била установена и съдът следвало да приеме, че същите са направени от страните и съответно ги обвързват. По делото се установявало още, а и този факт не бил спорен, че заемната сума била предоставена от И. на Г. посредством банков превод от 01.04.2010 година.
Въззивният съдебен състав е приел, предвид липсата на твърдения в отговора на исковата молба за опорочена воля на М. Б. Г., както и липсата на доказателства за това, като е изявила воля да получи процесната сума и да я върне признавала, че сумата не била от средства представляващи съпружеска имуществена общност. Твърдението, че заемната сума, предмет на договора е с характер на съпружеска имуществена общност, т. е. принадлежи и на заемателката се опровергавало от доброволното и съзнателно поемане на задължение на същата при подписването на договора да върне изцяло на заемодателя заетата сума. Дори и изявената воля на заемателката да не била достатъчна да се тълкува в изложения смисъл, по делото липсвали доказателства за това, че предоставената на ответницата в заем сума е била от средства, притежавани в съпружеска имуществена общност. По делото не се спорело, че сумата е преведена на заемателката от сметка- влог на името на В. С. И.. По силата на действащия сега и уреждащ имуществените отношения между съпрузите СК-чл. 21 ал. 1-извън обхвата на съпружеската имуществена общност оставали влоговете на съпрузите. Сумите по тях се считали за лични на този съпруг, на чието име е открит влога и ако съпругът-нетитуляр на сметката имал претенции към сумите по този влог, то тези претенции следвало да бъдат установени с иск по чл. 30 от СК по време на брака или след развод. Такова доказване по делото от страна на Г. не било проведено. Не било установено по надлежен ред, че преведената й сума като заемна е била в режим на съпружеска имуществена общност и е била съсобствена между страните. Липсвала презумпция, която да доказва общия характер на сумата. Доказателствената тежест по доказването на тези факти била правилно разпределена от Софийски градски съд . Недоказаният в гражданския процес факт се считал за несъществуващ факт. Затова въззивният съд следвало да приеме за установено, че заемната сума преведена на 01.04.2010 година от И. на Г. е от лични средства на първия.
След като заемната сума била предоставена и страните са обвързани от договор за заем се пораждало задължението на М. Б. Г. да върне в срок заетото. Договореният падеж за изпълнение на поетото задължение за връщане на сумата бил настъпил и нямало твърдения от страна на Г., че задължението е изпълнено. Наведено било възражение за това, че заемната сума е ползвана за задоволяване нуждите на семейството. М. Б. Г. не била ангажирала никакви доказателства, че сумата получена в заем по договор от 30.03.2010 година е била вложена за задоволяване на семейни нужди. Това възражение, като недоказано не следвало да бъде уважено. М. Б. Г. дължала изпълнение на паричното си договорно задължение в пълен размер-да върне на заемодателя заемната сума от 60 000.00 лева. По отношение на първоинстанционното решение, в частта му, с която били установени като основание и по размер задълженията за заплащане на възнаградителна лихва и обезщетение за забава, М. Б. Г. не била развила оплаквания във въззивната си жалба. В тази част това решение подлежало на служебен въззивен контрол, за това дали е било постановено в нарушение на императивни материалноправни разпоредби. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционното решени не противоречи в посочената част на такива правни норми и липсва основание за неговата отмяна. Прието е, че пред въззивната инстанция М. Б. Г., видно от оплакванията й във въззивната жалба, не поддържала направеното и неразгледано от Софийски градски съд възражение за прихващане, не твърдяла процесуални нарушения и не търсела произнасяне по същото от въззивната инстанция, поради което съдът не дължал произнасяне по възражението.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд С. в представеното от М. Б. Г. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поискано допускането на обжалваното решение до касационен контрол по процесуалноправните въпроси за това допустим ли е за разглеждане иск по реда на ЗЗД при наличието на сключен брак между двама съпрузи, при положение, че цялото имущество между съпрузите е придобито по време на брака и към момента се намира в режим на съпружеска имуществена общност; за това при направено възражение, че предоставените средства представляват част от съпружеската имуществена общност, която принадлежи на ответницата следвало ли е съда да изследва произхода на тези средства и представляват ли те лична собственост на ищеца и за това при направено възражение с отговора на исковата молба, че предоставените с договора за заем средства не са използвани за лични нужди, а за задоволяване на семейни потребности следва ли съдът да изследва с каква цел са изразходвани тези средства.
Така поставените въпроси са съществени, но не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол. По отношение на първия от тях съставът на Софийския апелативен съд е съобразена установената практика, че по силата на чл. 24 от СК (отм.) и чл. 25 от действащия СК всеки от съпрузите може да сключи сделка на разпореждане с личното си имущество с трети лица и с другия съпруг, в какъвто смисъл са и т. 6, изр. 2 от ППВС № 5/31.10.1972 година и ППВС № 4/03.08.1983 година. Отношенията между страните по тези сделки се увеждат по общите приложими за тях правила, поради което е допустим и иск за изпълнение на задължение на една от страните. Освен това е отчетено, че предмет на договора за заем са парични средства, които са се намирали по личната банкова сметка на заемодателя. Съгласно действащият СК, обнародван в ДВ бр. 47/23.06.2009 година, който е в сила от 01.09.2009 година в случаите когато отношенията между съпрузите се уреждат при закона режим на общност съпружеската имуществена общност обхваща само придобитите от тях по време на брака в резултат на съвместен принос вещни права. Това изрично е посочено в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от СК. Тази разпоредба не съдържа правило, което да е аналогично на това по чл. 19, ал. 1 от СК (отм.), с което съпружеската имуществена общност да обхваща и паричните влогове, които са били придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, а такова липсва и в останалите разпоредби уреждащи законовия режим на общност в отношенията между съпрузите. От това следва, че по сега действащия СК паричните влогове са изключени от режима на съпружеска имуществена общност и се считат лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали са придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи. По силата на § 4, ал. 1 от ПЗРСК правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Това означава, че след влизането на действащия СК в сила паричните влогове стават лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали преди това режимът на съпружеската имуществена общност се е разпростирал и по отношение на тях по силата на чл. 19, ал. 1 от СК (отм.). Затова по отношение на паричните влогове са неприложими установените в чл. 21, ал. 2 и чл. 29, ал. 3 от СК правила относно съпружеската имуществена общност. В случай, че съпругът, който не е титуляр на влога е допринесъл за набирането на наличните по него средства той разполага с възможността да защити правата си по реда на чл. 30 от СК. Съобразявайки се с тази практика съставът на Софийския апелативен е приел, че предоставените от В. С. И. на М. Б. Г. по договора за заем от 30.03.2010 година парични средства са лична собственост на заемодателя. С това е даден отговор и на втория от поставените в изложението на М. Б. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуалноправни въпроси. Съобразена е установената практика, че установената в чл. 11, ал. 3 от СК презумпция за съвместен принос задължава страната, която твърди липсата на такъв да представи доказателства, с които да обори установеното с презумпцията предположение. Тази презумпция обаче е приложима само по отношение на обектите, които се включват в имуществената общност по чл. 11, ал. 1 от СК, след които не са паричните средства и вземанията на съпрузите, като банковия влог на един от съпрузите, по съществото си представлява вземане на същия по отношение на банката. Затова законът предполага, че наличните по този влог средства са лична собственост на съпруга, на чието име е влогът, а ако другия съпруг твърди, че има принос в придобиването им разполага с правата по чл. 30 от СК, като в този случай доказателствената тежест се носи от съпруга, който твърди наличието на принос. По отношение на третия процесуалноправен въпрос въззивният съд е съобразил установената практика съгласно, която, в случай че се позовава на обстоятелство, което изключва отговорността му изцяло или частично, длъжникът е този, който трябва да докаже това оспорване. В случаите, когато съпругът заемател противопоставя на съпруга заемодател твърдение, че получената в заем сума е изразходвана за семейни нужди, за които заемодателят също носи отговорност, той трябва да посочи какви са били точно нуждите и да представи доказателства за това. В този случа съпругът заемодател ще трябва да доказва, че нуждата не е била семейна или че същата е останала незадоволена Само по себе си твърдението, че сумата е използвана за задоволяване на семейни нужди, без да се посочи конкретната нужда не може да бъде счетено за редовно оспорване на задължението от страна на съпруга заемател.
Освен горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Б. Г. е поставила и друга група въпроси. Същите обаче са неотносими към мотивите на Софийския апелативен съд в обжалваното решение. Те са свързани с направеното пред първоинстанционния съд от М. Б. Г. възражение за прихващане със съответната част от продажната цена по оформения с нотариален акт № ***, том *, рег. № ****, дело № 105/2015 година на Л. Л.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара договор за покупко продажба на притежавания в съпружеска имуществена общност недвижим имот от 22.12.2015 година, която е била преведена по банковата сметка на В. С. И.. Това възражение обаче не е било разгледано по същество от първоинстанционния Софийски градски съд и той не се е произнасял по него. От своя страна съставът на Софийския апелативен съд е приел, че тъй като във въззивната жалба не са изложени оплаквания срещу отказа на първата инстанция да разгледа възражението да прихващане и да се произнесе по него, той също не дължи произнасяне в тази насока. Затова тези въпроси не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 119/12.01.2018 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 4080/2017 година по подадената срещу него от М. Б. Г. касационна жалба с вх. № 3715/28.02.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора М. Б. Г. ще трябва да заплати на В. С. И. сумата от 600.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119/12.01.2018 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 4080/2017 година.
ОСЪЖДА М. Б. Г. от [населено място],[жк], [улица], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място],[жк], [улица], чрез адв. Ч. Н. Д. да заплати на В. С. И. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.