– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 736
гр. София 19.09.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.05.2018 (девети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 554 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 109 774/21.08.2017 година, подадена от С. Г. И., срещу решение № 5655/31.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 052/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № І-40-22/17.05.2016 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 40-ти състав, постановено по гр. д. № 44 644/2013 година, с което са отхвърлени предявените от С. Г. И., срещу Г. Н. З. искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане поради подаване. на молба за обезпечение на бъдещ иск., по която е образувано гр. д. № 19 756/2006 година. по описа на Софийски районен съд, 33-ти състав, и подаване на искови молби, по които са образувани гр. д. № 3307/2006 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-9 състав, и гр. д. № 279 964/2007 година по описа на Софийски районен съд, 42-ри състав, които имуществени вреди се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по гр. д. № 3307/2006 година по описа на Софийски градски съд, І-9 състав; сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното състояние, страдания, причинени от стрес и тревожност по повод водените срещу него дела, и развод със съпругата му; и 6000.00 лева, предявени частично от общо 100 000.00 лева, представляващи пропусната полза, изразяваща се в разликата между пазарната цена на следния имот: 1/6 идеална част от имот, намиращ се в [населено място].,[жк], [улица], и представляващ терен с обща площ от 8850.00 м2 заедно с изградените в него 10 промишлени сгради, седем гаражни клетки, една автомивка и метален навес, преди налагане на възбрана върху същия по гр. д. № 19 756/2006 година. по описа на Софийски районен съд, 33-ти състав, и пазарната цена на имота към 2013 година., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 28.10.2013 година до окончателното им изплащане.
В подадената от С. Г. И., касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявените от него срещу Г. Н. З. искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. Н. З. е подал отговор на същата с вх. № 195 901/02.11.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5655/31.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 052/2016 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
С. Г. И., е бил уведомен за обжалваното решение на 07.08.2017 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 109 774/21.08.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски районен съд е приел, че по молба на Г. Н. З. по гр. д. № 19756/2006 година по описа на Софийски районен съд, 33-ти състав, е било допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 150 000.00 лева, представляваща дължима част от дадената по договор за заем от 15.01.2003 година. сума, който ще бъде предявен от З. срещу С. Г. И.., чрез налагане на възбрана върху един апартамент и 1/6 идеална част от имот, който се намира в [населено място],[жк], [улица] (нов [улица]). С решение № 910/29.11.2010 година, постановено по гр. д. № 458/2010 година по описа на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, което било влязло в сила на 13.06.2012 година обезпеченият иск бил отхвърлен. Затова с определение от 01.02.2013 година, което било влязло в сила на 26.02.2013 година е било отменено допуснатото с определение от 28.09.2006 година. обезпечение този иск. Също така било установено, че Г. Н. З. е предявил срещу С. Г. И., Л. И. И. и Г. С. И. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на относителната недействителност на договор за издръжка и гледане, по отношение на апартамента, който е бил предмет на обезпечението, като искът бил отхвърлен с решение № І-42-110/28.06.2013 година, постановено по гр. д. № 27964/2007 година по описа на Софийския районен съд, 42-ри състав, за което нямало данни да е влязло в сила. Първоинстанционният съд е приел, че поведението на Г. Н. З., изразяващо се в подаване на искови молби и молба за обезпечение на бъдещ иск срещу С. Г. И. не било противоправно, доколкото предявяване на иск за защита на нарушено субективно право било уредена от закона възможност и било без правно значение обстоятелството дали предявеният иск е уважен или отхвърлен. Когато едно лице преценяло, че са накърнени негови права, то имало конституционно установеното право да се обърне към компетентните органи с искане за защитата им. Упражняването по надлежния ред на едно съществуващо или предполагаемо твърдяно право не можело да бъде счетено за непозволено увреждане. С. Г. И., чиято била доказателствената тежест в процеса да установи противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, т .е. в случая да установи наличието на злоупотреба с право от страна на Г. Н. З., не бил ангажирал доказателства в тази насока. Забраната за злоупотреба с право се формулирала като задължение за добросъвестно упражняване на процесуални права, отговарящи на добрите нрави. Добросъвестността била налице, когато процесуалното право се упражнявало с убеждението, че то съществува. Не била налице хипотезата на злоупотреба с право, когато се предявявал неоснователен иск, ако страната смятала, че е носител на материалното право. Без значение било дали нейната грешка при преценка на правото е извинителна или неизвинителна. Незнанието относно съществуването на правото, независимо на какви причини се дължало, изключвало недобросъвестността. Понеже недобросъвестността не се предполагала, този, който я твърдял, следвало да я докаже. В конкретния случай, С. Г. И., чиято била доказателствената тежест в процеса да установи, че Г. Н. З. е подал исковите молби с единствената цел да му причини вреди, не бил ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Поради това първоинстанционният съд приел, че поведението на Г. Н. З., изразяващо се в подаване на искови молби и подаване на молба за обезпечение на бъдещ иск не било противоправно, и поради това дори и С. Г. И. да е претърпял негативни преживявания във връзка с водените срещу него дела, то същите не подлежат на обезщетяване. Поради липсата на един от елементите на фактическия състав на иска по чл. 45 от ЗЗД предявените искове за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди и пропуснати ползи от непозволено увреждане се явявали неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. В допълнение следвало да се отбележи по отношение на претендираното от С. Г. И. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 20 000.00 лева, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по гр. д. № 3307/2006 година. по описа на Софийски градски съд, І-9 състав, че процесуалният закон изчерпателно бил уредил способите, чрез които се реализира отговорността за разноски на страните и претендирането им като предмет на самостоятелен иск било недопустимо поради погасяването на тази правна възможност извън процеса, за който направените разноски се отнасят. По отношение на претенцията за пропуснати ползи първоинстанционният съд не споделял изложените от С. Г. доводи, че не било предпоставка на закона пропуснатата полза да е била реализирана, както и че било неотносимо от кой вид договори е щял да реализира печалба И. в исковия размер. Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължало за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пропуснатата полза се изразявали в това, че лицето е пропуснало да увеличи имуществото си, макар да са съществували всички изгледи за това, като единствено увреждането го лишавало от възможността да реализира една сигурна облага. Затова, пропуснатата полза било това приращение на имуществото на увредения, което при обикновени условия би настъпило, ако Г. Н. З. не бе го увредил, т. е. тази, която при обикновено развитие на нещата и при съществуващо обективно оправдано основание за реализиране на ползата, би могла с вероятност да се очаква. За да е налице пропусната полза, било необходимо да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на увредения, като нереализирането на това увеличение следвало да е пряка и непосредствена последица от поведението на Г. Н. З.. Първоинстанционният съд приел, че поведението на Н. не може безусловно да се счита за причина да се пропусне осъществяването на ползи от С. Г. И., тъй като не било сигурно, че ползите биха се реализирали със сигурност. Не били представени никакви доказателства, от които да се установявало, че З. е имал възможност и е щял да продаде възбрания имот при определена цена, надвишаваща продажната цена по договора за покупко-продажба от 12.04.2013 година, обективиран в нотариален акт № **, том **, рег. № * ****, дело №266/2013 година на Р. Д.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, но тази възможност е била осуетена от поведението на Г. Н. З..
Съставът на Софийски градски съд е споделил изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искови претенции с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към тях., като във връзка с изложените във въззивната жалба на С. Г. И. доводи е приел, че са изцяло неоснователни доводите на жалбоподателя, че е налице противоправно поведение на Г. Н. З., изразяващо се в неоснователно и злонамерено завеждане и водене на граждански дела срещу И., подаване на сигнал в прокуратурата и образуване на прокурорска преписка, злоупотреба с право от страна на З. при водене на делата, налагане на възбрана върху собствените му недвижими имоти. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че в процесния случай не се установявало, че З. е действал при злоупотреба с право (т. е., че е налице недобросъвестно упражняване на права от негова страна) при завеждане и водене на граждански дела срещу С. Г. И., при подаване на молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и при подаване на сигнал в прокуратурата срещу ищеца. Прието е, че в българското законодателство били предвидени разпоредби, даващи възможност за защита на накърнени граждански права, включително и пред съд-например чл. 56, чл. 117, ал. 1 от КРБ, съответни разпоредби от ГПК, НПК и други. Когато едно лице преценяло, че са накърнени негови права и законни интереси, то можело свободно да упражни правото си на защита, респективно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на възраженията си, респективно претенциите си, освен тази за разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес. В този смисъл, когато едно лице упражнило правото си на защита, като предяви неоснователен иск пред съд, то не носело отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания. Това било така, тъй като упражняването на правото на защита на нарушени или застрашени права или законни интереси представлявало една правомерна дейност, която била конституционно гарантирана, а деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, се пораждала само при виновно и противоправно поведение на причинителя на вредата.
Освен това е прието, че носителят на едно субективно право бил свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало било правомерно. Злоупотребата с право обаче била противоправна, тя била налице, когато правото се упражнявало недобросъвестно-за да бъдат увредени права и законни интереси на други. Задължението за добросъвестно упражняване на процесуални права нормативно било закрепено в разпоредбата на чл. 3 ГПК и неизпълнението му било скрепено с отговорност за вреди. Добросъвестността била налице, когато процесуалното право се упражнявало с убеждението, че то съществува. Нямало злоупотреба с право тогава, ако страната подавала искова молба или молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение било дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество била деликтна и противоправността се изразявала в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността било в тежест на пострадалия. Когато упражненото процесуално право било правото на иск или право да се иска друг вид защита от съда, не било достатъчно претенцията на ищеца да е била отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила съдебен акт, за да се приеме наличие на злоупотреба с право, а било необходимо ищецът да докаже главно и пълно, че ответникът е съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, като е целял единствено да увреди насрещната страна. В този случай злоупотребилият с процесуалното право отговарял спрямо насрещната страна за вредите, които тя била претърпяла от това действие. Съставът на Софийски градски съд е приел, че в процесния случай не се установявало по безспорен начин обстоятелството, че Г. Н. З. е действал при злоупотреба с право (т. е., че е налице недобросъвестно упражняване на права от негова страна), че е налице противоправно поведение на от негова страна. В случай по делото били останали напълно недоказани твърденията на С. Г. И. за наличието на противоправно поведение на Г. Н. З.. В тази връзка, при липса на доказателства за противоправно поведение от страна на З., предявените искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди се явявали изцяло неоснователни и недоказани.
Във връзка с горното с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Г. И. е поискал обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд сам изрично и конкретно да мотивира и обоснове собствените си изводи, когато на основание чл. 272 от ГПК, е препратил към фактическите и правни изводи на първата инстанция и за това длъжен ли е въззивният съд сам изрично и конкретно да мотивира и обоснове собствените си изводи и да изложи самостоятелни мотиви, в хипотеза, в която въз основа на въззивната жалба са наведени конкретни оплаквания за непълно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, с конкретно посочване на своевременно събрани, но непосочени и необсъдени в първоинстанционното решение, писмени и гласни доказателства, изчерпателно изброени във въззивната жалба, касателно твърденията в исковата молба за злоупотреба с право и за използване на антидатиран документ, като в такава хипотеза възможно ли е въззивният съд без конкретни и изрични мотиви във връзка с изложеното във въззивната жалба да препрати на основание чл. 272 от ГПК към фактическите и правни изводи на първата инстанция. Твърди се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на ППВС № 1/1953 година, решение № 990/24.03.2010 година, постановено по гр. д. № 47/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 388/17.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1975/2010 година, решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година и решение № 27/02.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4265/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Така поставените два въпроса не обосновават допускането на обжалваното решение до касационен контрол. По отношение на тях съставът на Софийски градски съд е съобразил вмененото му от закона, а и от установената съдебна практика задължение да постанови решението си като обсъди всички твърдения, възражения и доводи на страните, а също така и всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като с оглед на тях приеме кои от направените твърденията и възраженията на страните са доказани и кои не, както и със задължението си да отрази тази своя преценка в мотивите към постановеното по делото решение, като при наличието на противоречиви доказателства, посочи на кои дава вяра и на кои не както и защо приема едните, а не другите. Това свое задължение въззивният съд може да изпълни и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. В конкретния случай основния въпрос по предявените искове е това дали Г. Н. З. е действал недобросъвестно или не, като както първоинстанционният, така и въззивният съд са изложили своите съображения в тази насока. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване по тези два въпроса.
Освен по горепосочените въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Г. И. е поискал обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол и по въпроса за това при използване на доказано антидатиран документ от страна на претендиращия, че е заемодател по гр. д. № 3307/2006 година за доказване реалното предаване на заетата сума налице ли е злоупотреба с право и използването на такъв документ представлява ли добросъвестно упражняване на права по смисъла на чл. 3 от ГПК, като искането се мотивира с предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за това. В изложението обаче не са изложени конкретни твърдения при преценката на които да може да бъде направен извода, че допускането на касационното обжалване по въпроса ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като липсата на такива е пречка да бъде преценено дали това действително е така. Затова С. Г. И. не е доказал, че е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд и такова не може да бъде допуснато по така поставения въпрос.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване решение № 5655/31.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 052/2016 година по подадените срещу него от С. Г. И., касационна жалба с вх. № 109 774/21.08.2017 година, поради което такова не трябва да се допусне.
С оглед изхода на спора С. Г. И. ще трябва да заплати на Г. Н. З. сумата от 3500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5655/31.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 052/2016 година.
ОСЪЖДА С. Г. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН] да заплати на Г. Н. З. с Е. [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат М. П. сумата от 3500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.