2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 21.09.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 2952 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната жалба на И. Ч. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. Г., против определение № 11481 от 21 май 2018 г., постановено по гр.д. № 6312/18 г. по описа на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба на П. срещу определение № 306 от 30 март 2018 г. на съдия по вписванията към районния съд в [населено място], с което е отказано заличаване на искова молба, вписана в службата по вписванията в [населено място] с вх. № 31587/19.01.1999 г., том 001, акт № 10/1999 г., чрез отбелязването на удостоверение на районния съд в [населено място] с изх. № 9000524/27.02.2018 г. по молба на П. с вх. № 19143/30.03.2018 г. на службата по вписванията в [населено място], от което е видно, че за периода 01.01.1998 г. – 31.12.2008 г. не са установени данни за образувано гражданско производство по посочената искова молба с ищец П. П. Г. и ответник – Г. Б. П..
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Оспорва се становището на въззивния съд, според което заличаването на вписана искова молба е допустимо само в хипотезите на чл. 13 от Правилника за вписванията (ПВ) при наличие на изричен съдебен акт, постановяващ заличаване на вписването или определение, с което се прекратява производството по делото, по което е вписана исковата молба. Сочи се, че по заявената за вписване искова молба не е било образувано и водено гражданско дело, което се установява от удостоверение на районния съд в [населено място], но съдът е пренебрегнал това обстоятелство и неправилно е счел, че единственият път на защита на жалбоподателя е исковият по чл. 537, ал. 2 ГПК, респ. чл. 90 ЗКИР, след като вписването е било сторено в нарушение на чл. 12, ал. 1 ПВ, и без изобщо тя да е била подадена в съда и по нея да е образувано гражданско дело. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, за които са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Допълнително се поддържа и довод за очевидната неправилност на обжалваното определение, обусловена от допуснати сериозни процесуални нарушения на въззивния съд.
Въззивният съд съобразява, че жалбоподателят П. е поискал с молба от 30.03.2018 г. до службата по вписванията в [населено място] заличаването на искова молба с ищец П. П. Г. и ответник Г. Б. П., в която са изложени обстоятелства и е формулирано искане до съда по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 14.08.1997 г. за покупко-продажба на недвижим имот, в [населено място], целият с площ от 1480 кв.м., подробно описан в молбата, вписана с вх. № 31587/19.01.1999 г., том 001, акт № 10/1999 г. на Служба по вписванията в [населено място]. Към искането за заличаването на посочената искова молба са били приложени копие от последната, удостоверение от районния съд в [населено място] от 27.02.2018 г., от което е видно, че по същата молба не е образувано гражданско дело, както и нотариален акт – договор за доброволна делба и доказателства за внесена държавна такса. Правният си интерес да иска процесното заличаване П. обосновава с твърдения, че притежава право на собственост върху недвижимия имот, за който се отнася исковата молба, като се легитимира с нотариален акт за покупко-продажба, том III, рег. № 8400, нот. дело № 416 от 30.09.2005 г., вписан в службата по вписванията в [населено място]. Съдията по вписванията е постановил отказ за заличаване на исковата молба поради липса на предпоставките по чл. 13 ПВ. Въззивният съд приема отказа за законосъобразен и излага съображения, че заличаването на вписването е допустимо само в хипотезите на чл. 13 ПВ – при наличие на изричен съдебен акт, постановяващ заличаването на вписването или определение, с което се прекратява производството по делото, по което е вписана исковата молба, а заличаването се извършва чрез отбелязването на съдебния акт, с който се постановява заличаването, или с който се прекратява производството по образуваното дело. Сочи се, че представеното съдебно удостоверение от районния съд в [населено място] не е сред изброените в цитираната разпоредба актове, а когато вписването е недопустимо или се отнася до несъществуващо обстоятелство, е приложим исковият ред за защита.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Не е налице поддържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия поставен въпрос: когато в службата по вписванията към Агенцията по вписванията е била вписана искова молба, без същата да е била подадена в съда и по нея да е било образувано гражданско дело, може ли заличаването ? да се извърши въз основа на удостоверение от съда, че по вписаната искова молба не е било образувано гражданско дело. Въпросът е адресиран до дадено от въззивния съд разрешение относно приложението на ПВ и по-специално намиращата се в него уредба относно режима на вписванията и тяхното заличаване, съдържанието и значението на която е изяснена в практиката на съдилищата. Съгласно ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ? с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният правен въпрос не засяга правна уредба, която да е неточна, неясна или противоречива, а създадената по нея практика съответства на вложения от законодателя смисъл. С решение № 448 по гр.д. № 100/2011 г., I г.о., ВКС, се приема, че чл. 13 ПВ касае случаите, когато производството е прекратено с влязло в сила определение или с влязло в сила решение искът е отхвърлен. Аналогично разрешение се приема и в определение № 104 по ч.гр.д. № 652/2016 г., IV г.о., и определение № 410 по ч.т.д. № 1542/2017 г., I т.о., макар същите да не съставляват задължителна съдебна практика. В определение № 125 по ч.гр.д. № 723/2009 г., I г.о., ВКС, изрично се сочи, че заличаването на вписването е допустимо само в хипотезите на чл. 13 ПВ и те са изричен съдебен акт, постановяващ заличаване на вписването, и определение, с което се прекратява производството по делото по което е вписана исковата молба. В цитираната съдебна практика се настоява върху императивния характер на разпоредбата на чл. 2 ПВ, според която вписване, отбелязване и заличаване се допуска само за случаите, които са предвидени изрично в законите или в този правилник. Възприетото от въззивния съд тълкуване съответства на цитираната практика, а същевременно жалбоподателят не обосновава наличието на изменения в законодателството или обществените условия, които да налагат създаването на нова съдебна практика по поставения въпрос. Ето защо, касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване по втория правен въпрос: легитимирано ли е трето лице с вещни права върху имот, върху който е била вписана искова молба, без същата да е била подадена в съда и по нея да е било образувано гражданско дело, да иска заличаването ? по реда, предвиден в ПВ, се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на т. 6 от ТР № 6/2013 г., ОСГТК, ВКС, с което се приема, че легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са ищецът при отказ да се допусне обезпечение или при допускането му при различни от исканите условия, ответникът и всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителната мярка. Не може да бъде споделен доводът, че е възможна аналогия между обсъжданите в тълкувателното решение хипотези на обезпечителното производство и специфичното охранително производство, развиващо се пред съдията по вписванията по повод вписването, заличаването и отбелязването на предвидените в ПВ актове. Обезпечителното производство е част от гражданския процес и е спорно, представляващо защита-санкция срещу незаконосъобразното развитие на материалното гражданско правоотношение, която заплашва бъдещото осъществяване на материалното субективно право. Обезпечителното производство е предмет на самостоятелно уреждане в ГПК като част от защитно-санкционните способи на гражданския процес, докато охранителното производство, напротив, е безспорно, и по правило актовете, с които приключва, пораждат правни последици единствено в сферата на молителя. Когато фактически поисканата от молителя правна промяна засяга чужда правна сфера, е налице правен спор, за разрешението на който е призвано гражданското правораздаване. В съответствие с изложените положения е становището на практиката, според което разпоредбата на чл. 537 ГПК подчертава безспорния неправораздавателен характер на охранителните производства и тяхната неприложимост по отношение на спорни материални граждански правоотношения. В този смисъл е и определение № 304 по ч.гр.д. № 2821/2013 г., І г.о., ВКС, с което се приема, че защита срещу недопустимо вписване или такова, отнасящо се до несъществуващо обстоятелство, се осъществява по реда на чл. 90 ЗКИР, вр. чл. 537 ГПК. Възприетото тълкуване съответства на даденото от въззивния съд разрешение по правния въпрос и е в съгласие с правната доктрина, смисъла на процесуалния закон и особените нормативни актове – ЗКИР и ПВ, поради което не е налице необходимост от преразглеждането му.
Въпросът за легитимацията на трето лице да иска заличаването на вписана искова молба по реда на ПВ адресира идентични разрешения, дадени от въззивния съд в обжалваното съдебно определение, поради което към него са относими вече изложените по-горе съображения по основателността на искането за допускане на касационно обжалване по първия и втория от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси.
Не съставлява основание за допускане на касационното обжалване и общо изведеното от жалбоподателя оплакване, че въззивното определение е постановено при очевидна неправилност. Не се обосновават хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Поради посочените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване определение № 11481 от 21 май 2018 г., постановено по гр.д. № 6312/2018 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: