Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 28.09. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 532 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. Т. срещу въззивно решение № 196 от 26.10.2017 г. по възз. гр. д. № 424 /2017 г. на Ловешки окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение по допускане на делба на недвижим имот – дворно място в [населено място], заедно с построените в него еднофамилна жилищна сграда и жилищна сграда със смесено предназначение между П. И. В. и Т. И. Т., при квоти, посочени в решението.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване.
Насрещната страна П. И. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за касационно обжалване, твърди, че жалбоподателят не е извел правни въпроси.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 34 от ЗС и се намира на първата фаза на делбата, като с първоинстанционното решение са определени съделителите, обектите на делбата и квотите. Прието е, че е налице е съсобственост между страните, които са братя, която е възникнала на основание наследство и договор за покупко-продажба, сключен от баща им по време на брака на техните родители.
По възражението за придобивна давност в съответствие с приетото в ТР 1 / 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал, въззивният съд е приел следното: Когато основанието, на което е установена фактическата власт, произтича от наследяване, както е в случая, съсобственикът владее само своята идеална част и държи идеалните части на останалите съсобственици. В случая жалбоподателят не е доказал да е променил основанието за упражняване на фактическа власт върху идеалните части на другия съсобственик от държане във владение за себе си съгласно приетото с ТР 1/6.08.12 г на ОСГК на ВКС. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и преди всичко от свидетелските показания въззивният съд приема, че такова манифестиране на промяна на намерението от страна на ответника спрямо ищеца не е налице. От показанията на всички свидетели се установява, че ответникът се е настанил в процесния имот заедно със семейството си през 1994 г., но е допускал ищеца заедно с втората му съпруга да посещават къщата всяко лято след 2007 година. Прието е, че от ответника за извършени множество подобрения на делбения имот, включително ремонт на покрива, изграждане на вътрешна баня, тоалетна и нов дувар, но тези дейности са в рамките на обикновеното ползване и с тях ответникът не е демонстрирал на ищеца съсобственик промяна в намерението си за своене на имота. Обитаването на къщата и извършването на подобрения не съставляват действия по отблъскване на владението на единия съсобственик.
В касационното производство спорът отново се свежда до основателността на възражението на жалбоподателя за придобивна давност и по-конкретно до извода, че по делото не е доказана промяна на намерението, с което жалбоподателят е упражнявал фактическа власт върху идеалната част на насрещната страна и отблъскване на всички нейни претенции за ползване на имота.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3, т.1 ГПК въпреки изричните указания на въззивния съд при администриране на касационната жалба, жалбоподателят Т. И. Т. не е извел правни въпроси, каквито са предвидени в чл.280,ал.1 ГПК и ТР 1 /2010 г. по т. д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на касационно обжалване, които да са обусловили изводите на въззивния съд по конкретното дело, нито обосновал такива въпроси да са разрешени от въззивния съд при една от предпоставките, посочени в точки 1-ва, 2-ра или 3-та на ал.1 на чл.280 ГПК – в противоречие с тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС, с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, с решения на ВКС и ВС по ГПК от 1952 г. (отм.) или за които да е обосновал, съобразно предвиденото в т.4 на посоченото ТР 1 /2010 г., че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Жалбоподателят е навел твърдения за процесуални нарушения и необоснованост, които представляват доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение по чл.281,т.3 ГПК. Навел е също твърдение за основателността на възражението му за придобивна давност, като е цитирал няколко решения на ВКС по чл.290 ГПК, по отношение на които е посочил, че е налице противоречие с обжалвания съдебен акт като основание за допускане до касационен контрол по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Жалбоподателят е заявил още, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК, с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Това допълнително основание за допускане на касационно обжалване (по т. 3) обаче може да се обосновава само във връзка с изведен правен въпрос, какъвто в случая липсва. Изводът е, че тъй като не е изведен правен въпрос, не е осъществено общото основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Настоящият състав намира, че доколкото от изложението могат да бъдат уточнени правни въпроси, те не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика:
Материалноправният въпрос дали жалбоподателят е бил владелец на идеалната част на своя брат от процесния имот, който двамата са придобили по наследство, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото с ППВС 6 /1974 г. за приложението на презумпцията по чл.69 ЗС и за необходимостта от промяната на държането във владение чрез действия, насочени към собственика, а в съответствие с приетото в него в I.2, (доколкото въпросът е разгледан в контекста на въпроси, свързани с подобренията, извършени в чужд или съсобствен имот), и в точно съответствие с приетото в ТР № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд.
Материалноправният въпрос за анимуса на владението на съсобственик, който извършва съществени подобрения в съсобствен имот, не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че извършените от жалбоподателя подобрения са такива по вид, които са били необходими да осигурят обикновеното ползване на имота от него, а не съществени. Те не са такива, които надхвърлят обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и които да се възприемат от съсобственика, който не се противопоставя на тези действия. Приетото от въззивния съд по въпроса за вида на подобренията, като основание за разграничението на действията на обикновено ползване от тези, които го надхвърлят, не е в противоречие, а в съответствие с приетото приложеното към касационната жалба решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 3973 /2015 г. на ВКС, I г.о. и на решението, на което то се позовава – № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д. № 740 / 2011 г. на ВКС, I г.о.
Процесуалноправният въпрос, който може да бъде уточнен от доводите за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение – дали въззивният съд следва да обсъди доводите на страните и всички събрани по делото доказателства, свързани с релевантните за спора факти и да основе решението си на изводите от тези обсъждания, е обуславящ, но е разрешен в съответствие с установената практика, съгласно която съдът по същество е длъжен да определи обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да обсъди и всички направени възражения и доводи на страните.
Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК, но настоящият състав не установява такава. Правните изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с приетите в ТР № 1 / 06.08.2012 г. по тълк. дело №1 /2012 г. на ОСГК на ВКС разрешения, на които въззивният съд се е позовал : че упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено; след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на другия съсобственик, то го прави държател на неговите идеални части и това е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС; тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Въззивният съд е приел, че ответникът не е демонстрирал промяна в намерението, с което е осъществявал фактическа власт по отношение на частта на ищеца от делбения имот, поради което е формирал извод за липса на предпоставките за придобиване по давност на чуждите идеални части.
Към изложеното дотук може да се добави и че в отговора на исковата молба за делба (л.17 и 18 от първоинстанционното дело), в който прави възражение за придобивна давност, жалбоподателят не оспорва основанието, от което е възникнала съсобствеността (от наследяване), твърди, че е започнал да живее в процесния имот със съгласието на ищеца (негов брат) и не твърди да е извършил действия, които да представляват превръщане (с едностранни действия) на държането на идеалните части на неговия брат във владение. Съдържанието на отговора на исковата молба отразява убеждението на жалбоподателя, че е достатъчно, че е живял в съсобствения имот, за да придобие по давност идеалната част на своя брат. Отговорът отразява непознаване на обсъденото по-горе ТР № 1 / 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС. Или: неоснователността на възражението за придобивна давност следва от фактическите твърдения, които се съдържат в него (от липсата на твърдения за изгодни за ответника факти).
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна в това производство не претендира разноски, не е доказала, че е направила разноски, поради което и на нея разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо отделение на гражданска колегия
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 196 от 26.10.2017 г. по възз. гр. д. № 424 /2017 г. на Ловешки окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.