О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
гр. София, 28.09.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№861 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. Н. срещу решение №2387 по т.д.№2003/2017 г. на САС, ТО. С обжалваното решение е потвърдено решение №2472 от 28.03.2016 г. по гр.д.№8762/2012 г. на СГС, с което на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че С. К. Н. в качеството си на авалист дължи на „Централна кооперативна банка” АД сумата от 261 250 лв., ведно със законната лихва от 21.09.2011 г. до окончателното изплащане, главница по запис на заповед от 07.07.2008 г, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№40 359/2011 г. на СРС.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: След като в рамките на исковото производство не е представено доказателство за предявяване на записа на заповед на издателя му, настъпила ли е изискуемостта на вземането спрямо авалиста по същия запис на заповед.
Ответникът по касация „Централна кооперативна банка” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед притежава всички предвидени в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити. Посочил е, че падежът е уговорен в съответствие с чл.486, ал.1, т.1 от ТЗ „на предявяване”, като изрично е посочено, че може да бъде предявен за плащане в срок до 38 месеца от датата на издаването му, т. е. издателят е предвидил по – дълъг срок за предявяване от предвидения в чл. 487, ал. 1 ТЗ едногодишен срок. Изложил е съображения, че с оглед факта, че ценната книга е платима на предявяване, изискуемостта настъпва при предявяването й на издателя, за което по делото свидетелства връчената на 12.09.2011 г. на ответника, нотариална покана с рег.№12 117. В този смисъл и тъй като авалистът отговаря като длъжника, въззивният съд е достигнал до извод, че изискуемостта на задължението за авалиста не е обусловена от изискването да му бъде предявен записа на заповед, а същата настъпва от предявяване на менителничния ефект за плащане на издателя, като несъблюдаването на срока за предявяване за плащане, дерогира правата на кредитора по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти, но не и спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист.
Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният от касатора въпрос не е обусловил решаващата воля на съда – със същия се предпоставя изразяване на становище /че по делото липсват доказателства за предявяване на записа на заповед на издателя/, каквото не е възприемано от въззивния съд в мотивите на решението /напротив – посочено, че записът на заповед е предявен с връчване на нотариална покана на издателя/, респективно не се установява наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество с този въпрос се оспорва правилността на направения от въззивния съд извод за надлежно предявяване на записа на заповед на издателя. От друга страна даденото от въззивния съд разрешение относно момента на настъпване на изискуемостта на вземането по запис на заповед с падеж на предявяване, е изцяло в съответствие както с указанията, дадени в т.3 на Тълкувателно решение №1/2005 г. на ОСГК на ВКС /като е отчетена спецификата на случаите, какъвто е и процесният, когато предявяването на записа на заповед представлява не само необходимо съдействие от кредитора за изпълнение на задължението, но и условие за настъпване на изискуемостта на вземането, доколкото падежът е поставен в зависимост от предявяването на ефекта/, така и със споделяното от настоящия състав разрешение, дадено в определение №45 от 13.01.2014 г. по ч.т.д.№2880/2013 г. на ВКС, ТК, според което изискуемостта на вземането по запис на заповед, издаден на предявяване, настъпва с предявяването му на издателя, което е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста.
С оглед липсата на доказателства за направени разноски, такива не се дължат на ответника по касация.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2387 по т.д.№2003/2017 г. на САС, ТО.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.