2
определение по гр.д.№ 604 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 01.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 604 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. И. и Ц. Г. И. срещу решение № 501 от 22.11.2017 г. по в.гр.д.№ 345 от 2017 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 288 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 885 от 2017 г. на Смолянския районен съд за осъждане на К. А. И. и Ц. Г. И. на основание чл.109 ЗС да преустановят неоснователните действия, с които пречат на В. М. Г. и Д. Н. Г. да упражняват правото си на собственост върху ПИ с идентификатор 14129.930.70 по кадастралната карта на [населено място], [община], одобрена със заповед № 300-5-26 от 28.04.2004 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 330 кв.м., като премахнат построения в собствения на ищците имот навес и преустановят паркирането на притежавания от тях автомобил в същия имот.
Касаторите твърдят, че решението на Смолянския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281,ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението с посочена от тях практика на ВКС /решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 1332 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр.д.№ 1656 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д.№ 3194 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. и Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ по следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд и длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба ?
2. По какъв начин съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства и необходимо и задължително ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника ?
3. Може ли да се уважи иск за собственост, ако ищецът не е доказал правото си на собственост ?
4. За да е налице владение, необходимо ли е имотът да се ползва непрекъснато, площта му да е изцяло обработвана във всеки момент, владелецът да извършва сам действия, чрез които да изразява намерението си за своене на имота, или е достатъчно упражняването на фактическата власт да изразява воля трайно да се държи вещта и владелецът лично или чрез другиго да може да извършва действия, когато пожелае, без никой да му пречи ?
5. С каква доказателствена сила се ползва нотариален акт, с който се признава право на собственост по реда на чл.587 ГПК ?
В писмен отговор от 01.02.2018 г. ответниците В. М. Г. и Д. Н. Г. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от В. М. Г. и Д. Н. Г. срещу К. А. И. и Ц. Г. И. иск с правно основание чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че изложената в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 ГПК е препратил към така установената фактическа обстановка и е споделил правните изводи в първоинстанционното решение. Според въззивният съд, първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на иска и е процедирал процесуално законосъобразно: направил е доклад по делото и е осигурил пълна и равна възможност на страните да се защитят и да ангажират доказателства.
Въззивният съд е приел за неоснователни направените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. От събраните по делото доказателства съдът е счел за установено, че ищците са собственици на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 40 от 28.03.2014 г. Приел е, че доказателствената сила на констативния нотариален акт № 39 от 28.03.2014 г., издаден в полза на праводателката на ищците Г. К., не е оборена по никакъв начин от ответниците. Отразеното в този нотариален акт съответствало на записването на имот № 119 /идентичен с процесния имот с идентификатор 14129.930.70/ в разписния лист към кадастралния план на името на Г. П. К. /Г. П. И./. Макар записванията в разписния лист към кадастралния план да не са доказателство за собственост, съдът е приел, че същите са индиция кое лице владее имота към момента на приемане на плана. Относно това кой е владял имота съдът е приел, че първоинстанционният съд правилно е кредитирал показанията на свидетелите Г. К. и Е. Д. като безпротиворечиви и взаимно допълващи се. Обсъдил е и показанията на свидетелите В. Б. и Р. В., като е взел предвид че нито един от свидетелите не е твърдял, че В. К. /брат на П. К., който е бил съпруг на Г. К./ е ползвал част от процесния имот като собствен и в качеството си на един от наследниците на И. К., както и че никой от другите наследници на И. К. не е имал собственически претенции към процесния имот.
За неоснователно е прието от въззивния съд и твърдението на ответниците, че е недопустимо премахването на навеса по съдебен ред, тъй като те били получили съгласие от собственика да изградят и ползват този навес. От доказателствата по делото се установявало, че първоначалната собственицата на мястото Г. К. действително е разрешила на ответниците да изградят процесния навес и да го ползват, но само временно, докато си построят или намерят гараж за колата. Това обаче не е основание за отхвърляне на предявения от новите собственици и ищци по делото В. и Д. Г. иск с правно основание по чл.109 ЗС, след като този навес пречи на упражняването на правото им на собственост върху процесното място.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторите съдебна практика по поставените правни въпроси:
1. По първия поставен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд и длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС /решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 1332 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о./. Напълно в съответствие с тази практика въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но е обсъдил всички относими към спора доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по всички доводи и възражения на ответниците във въззивната им жалба.
Действително, въззивният съд не е изложил в решението си мотиви по възражението на ответниците за придобиване по давност на правото на строеж и на правото на ползване на частта от мястото, върху която е изграден процесния навес, но горното не представлява нарушение на закона и на горепосочената съдебна практика, тъй като във въззивната жалба ответниците не са изложили такъв довод за неправилност на решението на първоинстанционния съд и съгласно чл.269 ГПК въззивният съд не е следвало да се произнася по това възражение.
2. По втория поставен въпрос /по какъв начин съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства и необходимо и задължително ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената съдебна практика /решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр.д.№ 1656 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о./. В съответствие с нея въззивният съд е изложил подробни и изчерпателни мотиви относно достоверността на събраните по делото свидетелски показания и е посочил кои от тях кредитира и кои не. Както бе посочено и по-горе, обсъдил е всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения на ответниците.
3. По третия поставен въпрос /може ли да се уважи иск за собственост, ако ищецът не е доказал правото си на собственост/ също няма противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите /решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д.№ 3194 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о./ Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения иск по чл.109 ЗС именно защото е приел за установено и доказано по делото, че ищците са собственици на имота, в който е изграден навеса, и че ответниците към настоящия момент нямат прано основание за ползване на този навес /тъй като са били допуснати от бившата собственица Г. К. да изградят в имота навеса, но само временно, докато намерят или построят гараж за личния си автомобил/.
4. По четвъртия поставен въпрос /за да е налице владение, необходимо ли е имотът да се ползва непрекъснато, площта му да е изцяло обработвана във всеки момент, владелецът да извършва сам действия, чрез които да изразява намерението си за своене на имота, или е достатъчно упражняването на фактическата власт да изразява воля трайно да се държи вещта и владелецът лично или чрез другиго да може да извършва действия, когато пожелае, без никой да му пречи/ също няма противоречие с посочената практика- решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. В съответствие с нея и след подробно обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел, че праводателката на ищците Г. К. е владяла имота, в който се намира навеса, явно и необезпокоявано в продължение на повече от 10 години, поради което го е придобила по давност.
5. По петия поставен въпрос /с каква доказателствена сила се ползва нотариален акт, с който се признава право на собственост по реда на чл.587 ГПК/ решението също не противоречи на посоченото Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с него въззивният съд е приел, че констативният нотариален акт № 39 от 28.03.2014 г. легитимира праводателката на ищците Г. К. като собственик на процесния имот към 2014 г. и че именно в тежест на ответниците е било да оборят обвързващото и легитимиращо действие на този нотариален акт, което те не са сторили.
Предвид на всичко гореизложено не са налице посочените от касаторите основания на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд. Освен това, няма вероятност решението да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и на основание чл.280, ал.2 ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите държат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 650 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 501 от 22.11.2017 г. по в.гр.д.№ 345 от 2017 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. А. И. и Ц. Г. И. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.8, чрез адв.В. Р. да заплатят на В. М. Г. и Д. Н. Г. със съдебен адрес: [населено място], [улица], хотел „К. а.“, ет.1, офис 114, чрез адв.Р. И. на основание чл.78 ГПК сумата 650 лв. /шестстотин и петдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.