1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
гр.София, 01.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1716/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на В. И. Д. на П. (П.) срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 9 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 472/ 2017 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) частично е отменено и частично е потвърдено решение на Ловешки окръжен съд по гр.д.№ 108/ 2017 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на В. Д. 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с решение по НОХД № 590/ 2016 г. на Плевенски окръжен съд, със законната лихва върху същата сума от 21.10.2016 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 35 000 лв. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от П. и е влязло в сила в частта, в която са уважени предявените искове до размер 5 000 лв (за обезщетяване на неимуществени вреди) и до размер 4 560 лв (за обезщетяване на имуществени вреди).
Ищецът В. Д. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускането му до касационен контрол в тази част по материалноправния въпрос „как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл.52 от ЗЗД?”. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решения по гр.д.№ 6268/ 2015 г., ІV г.о., гр.д.№ 2666/ 2016 г., ІV г.о., гр.д.№ 3707/ 2016 г., ІV г.о. и гр.д.№ 829/ 2016 г., ІІІ г.о.).
Ответникът П., без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен за сумата 2 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол като недопустимо поради това, че с него е отменено „първоинстанционното решение в потвърдителната му част, в частта, в която е уважена жалбата на ищеца”, а не се е произнесъл по въззивната жалба на ищеца в отхвърлителната част. Освен това повдига материалноправният въпрос „Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?” и процесуалноправните въпроси „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?” и „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/ 1953 г., Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/ 1959 г., Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г., ОСГК, ВС, Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС).
В. Д. оспорва касационната жалба на П. с доводи, че поставените правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката, посочена от касатора – ответник.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че през 2008 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършени в съучастие престъпления по чл.311 и чл.308 НК. Била му взета мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство срещу ищеца продължило около осем години и приключило с оправдаването му. По повод проведеното срещу него наказателно производство ищецът получил тревожно депресивно разстройство, провокирано от стреса. Съдът приел съществуването на пряка причинна връзка между влошеното здраве на ищеца и наказателното производство срещу него от заключението на приетата по делото психиатрична експертиза, като посочил, че тя не е оспорена от страните. Приел също (въз основа на свидетелски показания), че в пряка причинна връзка с осъществената срещу ищеца наказателна репресия било променено отношението на хората от обкръжението му, което довело до душевен дискомфорт у него, засилен от притесненията, че може да бъде осъден. Той станал нервен и сприхав, изживявал болезнено обстоятелството, че се налага родителите му да го издържат. От правна страна съдът посочил, че тези неимуществени вреди, щом са в пряка причинна връзка от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца, трябва да бъдат обезщетени от държавата. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се има предвид от една страна неразумната продължителност на наказателното производство, обстоятелството, че делото е било връщано два пъти на първата инстанция и на прокурора (едва при третото гледане на делото от въззивния съд е постановена окончателна оправдателна присъда), младата възраст на ищеца и обстоятелството, че обвинението е затруднило професионалната му реализация. От друга страна съдът посочил, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление и че по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 7 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
Не съществува твърдяната от П. вероятност така постановеното решение да е недопустимо. Доводът на този касатор в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че с въззивното решение „… е отменено първоинстанционното решение в потвърдителната му част, в частта, в която е уважена жалбата на ищеца …”, е неразбираем. Първоинстанционното решение няма потвърдителна, а има осъдителна част и тя не е отменена, напротив, въззивният съд изрично е посочил, че в тази част актът на първата инстанция не е обжалван, а е влязъл в сила. Поради това и служебно не може да бъде изведен процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на обжалваното решение, по който касационното обжалване да бъде допуснато.
Поставените от срещупоставените страни правни въпроси обуславят обжалваното решение, но неоснователни са доводите им, че те са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По процесуалноправните въпроси, формулирани от касатора П., решението е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е спазила указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС и е посочила в акта си кои установени по делото обстоятелства имат значение за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Освен за обичайните вреди, обезщетение е присъдено само за тези, които са установени по несъмнен начин и съдът е мотивирал в акта си защо намира такива вреди за доказани. Той не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, а изрично е посочил от кои доказателства приема за установено, че душевните страдания на ищеца (включително тревожно – депресивното разстройство) са били причинени от неоснователното обвинение. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но дадените разрешения по поставените процесуалноправни въпроси съответстват на практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправните въпроси, поставени и от двамата касатори, също не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Неоснователно П. претендира разрешаването на формулирания от нея въпрос да е станало в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. Според указанията в това постановление, съдилищата трябва да вземат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалвания акт. Що се касае до сочените от касатора – ищец решения по конкретни дела на Върховния касационен съд, нито едно от тях не постановява нещо различно по поставения въпрос от приетото от въззивния съд. Според тълкуването, дадено в посочените актовете на Върховния касационен съд, справедливостта включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики. При постановяване на обжалваното решение тази практика е съобразена, а това, какъв е конкретният размер на обезщетенията, присъдени по тези дела, е ирелевантно за даденото по въпроса абстрактно правно разрешение.
Доколкото съдът приема, че исканията и на двете страни за допускане на въззивното решение до касационен контрол са неоснователни, разноските за това производство следва да останат в тяхна тежест така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 9 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 472/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: