2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 11.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3143 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано заедно от всеки двама от членовете на управителния съвет Н. Й. Н., К. Т. И. и Р. Г. Л., чрез юрисконсулт М. Х., против определение № 1731 от 5 юли 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 1384/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която е оставена без уважение жалба против определение № 4869 от 30 април 2018 г., постановено по гр.д. № 2726/2018 г. по описа на районния съд в [населено място] за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на районния съд в [населено място] на основание чл. 118, ал. 1, вр. чл. 105 ГПК.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението поради допуснато противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1 ГПК, според която иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието, урежда специална изборна подсъдност, която се прилага при сезиране от ищеца, а не служебно от съда. Поради това и в исковата молба следва да се съдържа изрично изявление на ищеца, че желае да упражни правото си да се ползва от посочената специална подсъдност, каквото в случая не е налице. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът П. П. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. К., в отговор на частната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
Установено е по делото, че производството пред първата инстанция е започнало по искова молба на [фирма] от [населено място] срещу П. К. за заплащането на сумата от 11779,09 лева на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, представляваща причинена имуществена вреда за периода м. май 2016 г. – м. юли 2017 г., ведно с лихвите върху главницата, дължима въз основа на съществуващото между ответника и ищеца трудово правоотношение. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за неподсъдност на спора на районния съд в [населено място] и е поискал изпращането му по постоянния му адрес, поради което и съдът с определение от 30 април 2018 г. е прекратил производството по делото и го е препратил по компетентност на районния съд в [населено място].
С обжалваното определение се приема, че съгласно чл. 105 ГПК искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника, а с оглед справка от Национална база данни „Население“ постоянният адрес на К. е в [населено място]. С разпоредбите на чл. 114 и сл. ГПК са уредени особени правила за специална изборна подсъдност, които според съда не са приложими в конкретния случай. Посочено е, че чл. 114 от ГПК предвижда подсъдност в полза на работника-служител, който е ищец по трудовоправен спор, а разпоредбата на чл. 117 ГПК предвижда договорна подсъдност, като наличие на договор в тази насока не се твърди от страните. Не са налице обстоятелства, налагащи прилагането на чл. 115 ГПК, тъй като според съда ищецът не се е позовал на цитираната разпоредба, а и не се твърди местоизвършването на деянието да е в съдебния район на [населено място].
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по въпроса допустимо ли е да бъде уважено направеното от ответната страна възражение за местна неподсъдност при условие, че ищецът с предявяване на иска е избрал съда по адреса си на управление, позовавайки се на чл. 115, ал. 1 ГПК, заявен от частния жалбоподател. С обжалваното определение на въззивния съд действително е възприето становище по приложението на разпоредбите на чл. 115 ГПК и чл. 105 ГПК, към тълкуването на които е адресиран и поставеният от частния жалбоподател въпрос. Формулировката на изведеното питане обаче предпоставя, че по делото е осъществена хипотезата на чл. 115, ал. 1 ГПК, която изисква от фактическа страна местоизвършването на деянието да съвпада с избрания от ищеца съд. Същевременно въззивният съд не е разгледал и обсъдил подобна хипотеза, а напротив – в мотивите си е възприел, че не са навеждани твърдения от страните деянието, от което са настъпили вредите, да е извършено в съдебния район на районния съд в [населено място], който съд е избран от ищеца с подаването на исковата молба. Това заключение на съда съответства на утвърдената съдебна практика, според която изборът на подсъдност по смисъла на чл. 115 ГПК се извършва от ищеца с подаването на исковата молба до съответния съд, като не е необходимо изрично волеизявление на страната или позоваване разпоредбата на чл. 115 ГПК. Съдът не е отрекъл с мотивите на определението си заложеното в представената от частния жалбоподател практика на ВКС разбиране, че подсъдността по чл. 115, ал. 1 ГПК е изборна и специална, че е предоставена на увредения от деликта, както и че е без значение отвода за неподсъдност, направен от ответника, щом ищецът вече е направил своя избор при условията на чл. 115, ал. 1 ГПК. Именно върху наличието на условията на тази разпоредба обаче съдът е разсъждавал, за да достигне до неблагоприятния за жалбоподателя извод за неподсъдност на делото в районния съд в [населено място]. Дори поставеният въпрос да адресира именно този извод, следва да се посочи, че не е предмет на противоречиво разрешаване в практиката схващането, че въз основа на съдържанието на исковата молба и основанието и петитума на предявения с нея иск, се извеждат правнорелевантните твърдения на страната и се формира преценка за това къде е „местоизвършването на деянието“ по смисъла на чл. 115, ал. 1 ГПК. По този начин е процедирал и въззивният съд, като е взел предвид исковата молба, в която липсват твърдения за извършването на деянието на територията на [населено място]. От последната е видно, че ответникът – работник или служител, е назначен на месторабота в [населено място], и щом по повод на изпълнението на задълженията си по трудовото правоотношение е осъществил вменения му деликт, то няма причина да се заключи, че деянието е извършено другаде. Като е процедирал по този начин, съдът не е постановил определението си в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице също и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо, касационно обжалване на определението на окръжния съд в [населено място] не следва да бъде допускано.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1731 от 5 юли 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 1384 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2018 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: