1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 789
гр.София, 17.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2074/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 856 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 13028/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 67506/ 2016 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Н. ц. за п. на к. на п. с., искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 160 от 08.11.2016 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „началник отдел „Квалификация” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 5 558,04 лв за период 08.11.2016 г. – 08.05.2017 г.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол правните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът в доклада си да укаже доказателствената тежест за установяване на злоупотребата с право по чл.8 КТ?”; 2. „При наведени доводи за злоупотреба с право от страна на работодателя, следва ли съдът да извърши преценка дали новите изисквания за образование са въведени с оглед нуждите на работата и в този смисъл – дали работодателят е действал добросъвестно?”; 3. „Необходимо ли е заповедта за уволнение по чл.328 ал.1 т.6 да бъде мотивирана и в каква форма следва да бъдат изложени мотивите?”; 4. „Дали трябва да се счита за законосъобразна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение в случаите, когато преди да започне делото работникът или служителят не е бил наясно с причините за уволнението?”; 5. „Необходимо ли е новата длъжностна характеристика да бъде връчена на работника преди работодателят да се позове на нея, за да издаде заповед за уволнение?”; 6. „Допустими ли са гласни доказателства за установяване на злоупотреба с право по чл.8 КТ?”. Поддържа, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а последният – и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това счита, че е налице класически случай на „очевидна неправилност” на обжалваното решение, защото инстанциите по същество са приели липса на злоупотреба с право, въпреки че от фактите по делото следва точно обратното.
Ответната страна оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационния контрол. Първите два въпроса счита за необуславящи, тъй като доказателствената тежест е разпределена (и то правилно) от първоинстанционния съд, а и във въззивната жалба на ищцата (сега касатор) липсва оплакване за допуснати в производството пред районния съд процесуални нарушения. Третият въпрос, според ответната страна, е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, а четвъртият и петият са принципни, но нямат връзка с конкретния случай. Такава връзка няма и шестият въпрос, тъй като въззивният съд е посочил, че гласни доказателства не са допустими за установяване на факта кой е назначен на длъжността на ищцата след уволнението й, а не на факта на злоупотреба с право. Ответната страна поддържа също, че решението на въззивния съд не е очевидно неправилно, тъй като правото на защита на ищцата не е нарушено, осигурен й е достъп до справедлив и безпристрастен съд и актът, с който претенциите са отхвърлени, е надлежно мотивиран.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че ищцата е работила по трудов договор от 18.02.2011 г. в ответния център, към 2016 г. е заемала длъжността „началник отдел „Квалификация”. На 28.10.2016 г. директорът на Центъра издал заповед, с която извършил изменения в длъжностната характеристика на заеманата от ищцата длъжност, с оглед констатациите в одитен доклад № 8007-42/ 09.06.2016 г. С измененията било поставено като изискване за заемане на длъжността служителят да има висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър”, с присъдена професионална квалификация „учител”. Ищцата била бакалавър, специалност „маркетинг”, професионална квалификация „икономист”. На 08.11.2016 г. работодателят издал предизвестие и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, връчени й преди 25.11.2016 г. В предизвестието било посочено, че са променени изискванията за заемане на длъжността й – образователен ценз „магистър”. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че уволнението е законно, като отхвърлил искането на ищцата то да бъде отменено на формално основание, поради немотивиране на заповедта, с която е извършено. Съдът посочил, че уволнителното волеизявление е достатъчно мотивирано, когато съдържа в обективиращия го документ или в друг документ, към който първият препраща, фактическите обстоятелства за направата му. В предизвестието, връчено на ищцата, към което уволнителната заповед препраща, ясно е посочено какви обстоятелства обуславят възникването на потестативното право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение. По доводите, че променените изисквания за образование са самоцелни, съдът посочил, че няма право да контролира решението на работодателя какви изисквания за заемане на длъжността ще постави, стига това да не съставлява злоупотреба с право. А доводите за наличие на такава злоупотреба съдът отхвърлил като недоказани. Посочил, че добросъвестността се презумира и в доказателствена тежест на ищцата било да обори презумпцията, но тя не е представила надлежни доказателства за недобросъвестност на работодателя. Твърденията й, че е уволнена с цел конкретно друго лице да бъде назначено на нейното място, не са установени, а фактът на назначаването на соченото от нея лице не може да бъде установен с гласни доказателства.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият поставен от жалбоподателката правен въпрос не е обуславящ. Във въззивната си жалба ищцата не е навела довод за извършени процесуални нарушения от първата инстанция при докладването на делото. Затова въззивният съд, който съгласно чл.269 ГПК е ограничен в дейността си от посоченото в жалбата, не се е произнесъл по въпроса за задълженията на първата инстанция във връзка с доклада и не е проверявал изпълнени ли са те. Съответно на въпроса „Длъжен ли е съдът в доклада си да укаже доказателствената тежест за установяване на злоупотребата с право по чл.8 КТ?” във въззивното решение не се съдържа отговор. Поставянето му за първи път в касационното производство е недопустимо, тъй като на касационен контрол подлежи въззивното, а не първоинстанционното решение.
Въпросът „При наведени доводи за злоупотреба с право от страна на работодателя, следва ли съдът да извърши преценка дали новите изисквания за образование са въведени с оглед нуждите на работата и в този смисъл – дали работодателят е действал добросъвестно?” е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Цитираните в изложението на жалбоподателката актове разрешават този въпрос по начин, който е идентичен с разрешението, дадено от въззивния съд. Съдът е длъжен да прецени дали новите изисквания за образование са въведени с оглед нуждите на работата, но конкретното решение дали такива нужди има зависи от обстоятелствата, установени във всеки конкретен случай. В решението си съдът е посочил, че променените изисквания за заемане на длъжността са във връзка с дейността на работодателя, като тази му констатация не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Обуславящ е и въпросът „Необходимо ли е заповедта за уволнение по чл.328 ал.1 т.6 да бъде мотивирана и в каква форма следва да бъдат изложени мотивите?”. И той обаче е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Обосновката на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение в заповедта, а не посочената правна квалификация определят основанието за уволнение и при противоречие между тях, съдът взема предвид именно изложението на фактите. Те могат да бъдат формулирани и в друг документ, към който препраща заповедта за уволнение, който е станал достояние на работника или служителя (решение № 313/ 21.07.2010 г. по гр.д.№ 201/ 2009 г., IV г.о.). Уволнителното волеизявление е надлежно мотивирано тогава, когато служителят е в състояние да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът може да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответна правна норма и въз основа на това да заключи дали уволнението е законосъобразно (решение № 314/ 30.10.2014 г. по гр.д.№ 840/ 2014 г., ІV г.о.). В същия акт е посочено, че няма законова пречка мотивите в заповедта да се изчерпват и с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на законодателя. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмнения извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и е въпрос на правна квалификация коя е приложимата правна норма, включително в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – дали се касае за липса на образование или липса на професионална квалификация за изпълняваната работа. Същото е приел въззивния съд в обжалваното решение.
Останалите въпроси не обуславят обжалвания акт. Питането „Дали трябва да се счита за законосъобразна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение в случаите, когато преди да започне делото работникът или служителят не е бил наясно с причините за уволнението?”, не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд. В акта си той е посочил, че ищцата е била наясно с причините за уволнението, които са посочени във връченото й предизвестие, към което заповедта препраща. А щом служителят е знаел за тези причини, въпросът би ли било законно уволнение, ако не е знаел, не е относим към решението на инстанцията по същество. Що се касае до питането „Необходимо ли е новата длъжностна характеристика да бъде връчена на работника преди работодателят да се позове на нея, за да издаде заповед за уволнение?”, то не е поставено във въззивната жалба и не може да бъде поставено за първи път пред касационната инстанция, по изложените по-горе съображения. Необуславящ е и въпросът „Допустими ли са гласни доказателства за установяване на злоупотреба с право по чл.8 КТ?”, обоснован с твърдения, че съдът дал отрицателен отговор. Въззивната инстанция е посочила, че не е допустимо със свидетелски показания да се доказва кое лице е назначено на длъжността на ищцата след нейното уволнение, а не че със свидетели не може да се доказва злоупотреба с право по принцип.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Касаторът трябва да поддържа съществуването на конкретни пороци на решението, които могат да бъдат квалифицирани като предвидено в закона основание за неговата отмяна и които, ако се установят във фазата на разглеждане на жалбата по същество, биха обусловили отмяната му. В случая жалбоподателката формулира в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК единствено твърдение за необоснованост като поддържа, че при установените по делото факти следва извод, че при извършеното уволнение работодателят е злоупотребил с право. Фактите обаче, на които се позовава ищцата, не са приети за установени в обжалвания акт, поради което той не може да се счете за очевидно неправилен.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 856 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 13028/ 2017 г.
ОСЪЖДА Д. В. А., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Н. ц. за п. на к. на п. с., [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 1 070 лв (хиляда и седемдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: