О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
гр. София, 23.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2580 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма] срещу решение № 134 от 10. 01. 2018г. по в. гр. дело № 1826/2017г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което е потвърдено решение № 8702 от 30. 11. 2016г. по гр. дело № 323/2016г. на Софийски градски съд /СГС/, Първо гражданско отделение, 18 състав, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на касатора срещу ответника Агенция по вписванията с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразни действия на служители на ответника /вписване в имотния регистър към АВ на погрешни обстоятелства относно принадлежността на правото на собственост върху два недвижими имоти с идентификатори: 61056.501.442.1.34 и 61056.501.442.1.21/ за следните суми: 44 538 лв. – платена арбитражна такса; 1 200 лв. – разноски за арбитражното дело; 43 488 лв. – разноски за адвокатски хонорар в арбитражното дело; 4 482. 26 лв. – разноски за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението на арбитражния съд; 826.90 лв. – такси в изпълнителното производство; 27 000 лв. – разноски за адвокатски хонорар в изпълнителния процес; 95 900 лв. и 92 780 лв. – пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността за осъществяване на публична продан на възбранените два имота, които се е оказало, че не са собствени на длъжника, съизмеряващи се с тяхната пазарна стойност, и 3 699. 78 лв. – законната лихва за периода: 10. 07. 2013г. /налагане на обезпечителната възбрана/ – 25. 09. 2014г. /вдигане на обезпечителната възбрана/ върху внесената парична гаранция в размер на 30 000 лв. по допуснатото по арбитражното дело обезпечение.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /очевидна неправилност/, поставяйки следните въпроси:
1. Може ли съдът да прави констатации, че ищецът не е доказал определени факти, за които носи доказателствена тежест, в мотивите на решението си, при положение че с доклада по чл. 146 ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма? Не съставлява ли това съществено процесуално нарушение, съставляващо нарушение на правото на защита на страната?;
2. Мотивацията да се инициират арбитражни, обезпечителни и изпълнителни производства елемент ли е от фактическия състав на отговорността за чужди действия по чл. 49 ЗЗД и подлежи ли на доказване?;
3. Има ли значение стойността на недвижимите имоти, по отношение на които има грешно вписване от страна на АВ, и размера на съдебно предявеното вземане срещу длъжника /грешно отразен като собственик/, за да се прецени налице ли е причинно – следствена връзка между двете обстоятелства? Когато размерът на вземането е по – голям от стойността на имотите, за които има грешно отразяване в АВ, че длъжникът е техен собственик, трябва ли искът да е предявен като частичен до размера на стойността на имотите, за да е налице причинна връзка между грешното вписване и предявяването на иска? и
4. Трябва ли обезпечението на иск пред арбитражния съд чрез възбрана върху недвижими имоти /грешно отразени като собствени на ответника – длъжник/ да е извършено преди предявяването му, за да се приеме, че евентуалното насочване на принудителното изпълнение върху тези имоти е във връзка с арбитражното дело, при положение, че и двете производства /арбитражно и обезпечително/ са предхождани от издадено невярно удостоверение от АВ?.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – Агенция по вписванията /АВ/ не подава писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да отхвърли предявените искове с правни основания чл. 49 ЗЗД въззивният съд е приел, че липсва причинно – следствена връзка между незаконосъобразното поведение на служители на ответника и претендираните от ищеца имуществени вреди, както и че последните не е установено в процеса да са настъпили в ищцовия патримониум.
Според САС е установено от доказателствата по делото, че ищецът е предявил на 02. 07. 2013г. срещу своя длъжник [фирма] искова молба пред Международния арбитражен съд при Сдружение „Алианс за правно взаимодействие“ за заплащане на сумата 2 151 900 лв.; в това арбитражно производство е заплатил арбитражни такси в размер на 43 500 лв. и 1 038 лв.; поискал е и е допуснато на 05. 07. 2013г. обезпечение на предявените искове чрез възбрана на три недвижими имота на ответника [фирма] при парична гаранция от 30 000 лв., внесена от ищеца; на 30. 10. 2013г. арбитражният съд е постановил решение, с което е осъдил ответника [фирма] да заплати на [фирма] сумите 1 851 627. 20 лв. и 119 046.50 лв., разноските по арбитражното дело; при образуване на изпълнителното дело по арбитражното решение и насочване на изпълнението върху възбранените три недвижими имоти на длъжника се е установило, че два от възбранените имоти на 21. 06. 2012г. са били прехвърлени от [фирма] /длъжника/ на трето лице, въпреки че в издадената на ищеца справка от АВ от 14. 06. 2013г., преди завеждане на арбитражното дело и преди налагане на обезпечителната възбрана, погрешно е посочено, че имотите са придобити, а не прехвърлени от длъжника [фирма].
Въззивният съд е счел, че поради установената грешка в отбелязванията във водените имотни регистри при АВ, е налице незаконосъобразно действия от страна на служители на ответника при или по повод изпълнение на служебните им задължения / нанасяне на неверни данни, опорочили оповестителното действие на вписването на сделките с недвижими имоти, създало заблуждаващо убеждение у ищеца, че конкретните права на собственост принадлежат на неговия длъжник/. Намерил е за неустановена причинно – следствената връзка между това поведение на служители на ответника и претендираните имуществени вреди, защото въпреки дадените указания от първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК: 1 / ищецът не е доказал с каквито и да било доказателства, че именно наличието на конкретното обезпечено имущество на длъжника на ищеца е мотивирало последния да предприеме действия по защита на правата си пред арбитражния съд; 2/ стойността на процесните два имота, които се е оказало, че не са собствени на длъжника, не кореспондира с предявената пред арбитражния съд претенция, която не е частична /житейски нелогично е имоти на обща стойност 200 000 лв. като обезпечение да мотивират ищеца да предявени искове за 2 мл. лева, тъй като не би могъл да ги обезпечи с тези имоти/; 3/ присъдените в полза на ищеца главница и лихва по арбитражното дело / 95 900 лв. и 92 780 лв./ могат да бъдат платени от всяко имущество на осъдения длъжник, а не е установено в процеса, че той не разполага с друго имущество; 4/ не е установено, че длъжникът [фирма] не е погасил задълженията си по влязлото в сила арбитражно решение, както не е установено и какво е движението на изпълнителното дело, респективно приключило ли е то и по какъв начин; 5/ обезпечението по висящото арбитражно дело е наложено при условията на чл. 391 ГПК, т.е. ако самият ищец беше подкрепил исковете си с убедителни доказателства паричната гаранция би била избегната.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, а само доводи – оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Решаващият извод на въззивния съд, обусловил отхвърлянето на предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, е за отсъствие на елементи от фактическия състав на твърдяното субективно право на обезвреда по чл. 49 ЗЗД: причинно – следствена връзка между противоправното поведение на служители на ответника и претендираните вреди и самите вреди. По отношение на всички елементи от фактическия състав на правото по чл. 49 ЗЗД първоинстанционният съд е дал дължимите указания по чл. 146 ГПК в доклада по делото, но САС е счел, че носещият тежестта за доказване ищец не е провел успешно пълно и главно доказване. При този решаващ извод поставените от касатора въпроси са прекалено абстрактни, за да бъдат съотнесени с конкретния правен спор, и по никакъв начин не са обуславящи за крайния изход на делото. Освен това въззивният съд е дал отговор на тези въпроси в конкретиката на спора по чл. 49 ЗЗД, приемайки че инициирането на арбитражно производство и свързаните с него обезпечително и изпълнително производства заради притежаването на определено имущество от длъжника, обезпечаващо предявеното вземане, по принцип би могло да е елемент от фактическия състав на правото по чл. 49 ЗЗД, но само ако е доказана по несъмнен начин причинно – следствената връзка, което в конкретното исково производство не е сторено. По същия начин е разгледано и съотношението между пазарната стойност на недвижимите имоти – обект на обезпечителната възбрана и цената на предявените пред арбитражния съд искове. Всички правнозначими обстоятелства по делото, вкл. сочените от касатора чрез поставените въпроси в касационната жалба, са разгледани и преценени от въззивния съд при извършената преценка за наличието на кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД: противоправно виновно поведение на служители на възложителя на работата, осъществено при или по повод на изпълнението й; вреда и причинно – следствена връзка между противоправното поведение и вредата. Единствено последните са от значение за отговорността по чл. 49 ЗЗД и за основателността или неоснователността на иска по чл. 49 ЗЗД. По тях е налична безпротиворечива практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, което обстоятелство от друга страна изключва необходимостта от тълкуване с цел осигуряване на точното приложение на закона и развитието на правото.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Изложените от касатора аргументи за очевидна неправилност /трети и четвърти въпроси от изложението към касационната жалба/ не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, а част от тях касаят въпроси, които въобще не са обсъждани във въззивното решение /включените в четвърти въпрос/. Поради това не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 134 от 10. 01. 2018г. по в. гр. дело № 1826/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.