1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
гр.София, 24.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2243/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 35 от 22.02.2018 г. по гр. дело № 11/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Старозагорски окръжен съд по гр.д.№ 43/ 2017 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Я. Д. сумата 25 100 лв – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 4 190,60 лв – обезщетение за имуществени вреди, със законната лихва върху тези суми от 10.11.2016 г. и разноските по делото.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по процесуалноправния въпрос „Следва ли при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съдът да прецени всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вкл. поведение и действие на трети лица, последици, продължителност и степен и интензитет и следва ли преценката да е част от мотивите на съдебния акт или е достатъчно съдът да се позове на приложението на нормата на чл. 52 от ЗЗД, без да изследва всеки от обективните факти по делото от значение за определянето на размера на обезщетението?”. Поддържа, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ППВС № 4/ 1968 г. и решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 4686/ 2013 г.).
Ответната страна Н. Д. оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Според нея въпросът, формулиран в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да се раздели на две части: материалноправен – за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД; и процесуалноправен – за задължението на въззивния съд да мотивира акта си. Поддържа, че и двата въпроса са разрешени в обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявените искове въззивният съд е приел за установено, че на 10.11.2016 г. ищцата Д. се придвижвала по тротоар на [улица]в [населено място]. Съоръжението било изградено при значителна денивелация на покривните плочи, поради което се образували пропадания и издатини. Левият крак на ищцата попаднал в такова образувание, тя политнала и паднала, при което получила счупване на шийката на дясната бедрена кост. Незабавно била откарана в болнично заведение, където била предприета оперативна интервенция за тотална смяна на тазобедрената става и поставяне на изкуствена такава. Ищцата сама заплатила разходите по лечението си, общо в размер 4 190,60 лв, включително 3 900 лв цена на поставената й изкуствена става. Болничното лечение на ищцата продължило единадесет дни, последвал дълъг рехабилитационен период, съпроводен със значителни болки и страдания. За придвижването си първоначално използвала проходилка, впоследствие – патерици. Нуждаела се от постоянна помощ в ежедневието си, в продължение на три месеца се налагало да приема болкоуспокояващи лекарства. Възстановяването й приключило за период около шест месеца (през първите три от които изпитваните болки и страдания били особено интензивни), но то не е пълно и при всяка промяна на времето ще й създава дискомфорт. Съдът посочил, че намира фактите за доказани от съвкупното обсъждане на неоспорените писмени доказателства, убедителните експертни заключения и обективните свидетелски показания. Съдът отчел възможната заинтересованост на двама от свидетелите, но приел, че достоверността на показанията им се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства. При така извършеният доказателствен анализ, от правна страна съдът извел, че причина за настъпване на вредите е некачественото изпълнение на тротоара, по който се е придвижвала ищцата, при което част от тротоарните плочи са хлътнали значително под нивото на останалите. Задължение за поддържане на тротоара имат служителите на [община], тъй като юридическото лице е собственик на общинските пътища (чл.8 ал.3 ЗП и чл. 2 ал.1 т.1 ЗОбС), тротоарите са част от тези пътища (пар.1 т.1 ДР ЗП и пар.6 т.1 ЗДвП) и поддръжката им е в тежест на кмета на общината (чл.19 ал.1 и 2 ЗП). Бездействието за изпълнение на това задължение от страна на служители, на които общината е възложила поддръжката на общинските пътища, е противоправно и е пряка причина за настъпилите за ищцата вреди. Съдът посочил, че разходите за лечението на ищцата съставляват за нея имуществени вреди, размерът им е доказан с писмени доказателства и експертно заключение, поради което общината следва да ги обезщети. По отношение на неимуществените вреди съдът посочил, че следва да се има предвид наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложението на нормата на чл.52 ЗЗД. Отчел интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, възрастта на ищцата, невъзможността за пълно възстановяване, отражението на травмата върху живота й, както до момента на постановяване на решението, така и за в бъдеще. С оглед тези обстоятелства съдът приел, че обезщетение в размер 25 100 лв е адекватно на търпените от ищцата вреди.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният от касатора въпрос обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съдът по същество е съобразил установената съдебна практика, която го задължава при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за принципа на справедливост и да ги отрази в мотивите на съдебния акт. В този смисъл са и указанията, дадени в сочените от касатора ППВС № 4/ 1968 г. и решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 4686/ 2013 г. В случая съдът е посочил кои факти е установил, от кои доказателства и как тези факти се отразяват на преценката му за размера на обезщетението за неимуществени вреди, които ищцата е търпяла. Касаторът всъщност изразява недоволство от тези мотиви, но правилността на резултата, до който инстанцията по същество е достигнала, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Проверяват се само правните й разрешения, а в случая те не са в противоречие с изискванията по ППВС № 4/ 1968 г. и решение по гр.д.№ 4686/ 2013 г., ІV г.о., ВКС.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 35 от 22.02.2018 г. по гр. дело № 11/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: