2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
София, 25.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1794 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. Г. К., срещу решение № 16 от 8 януари 2018 г., постановено по гр.д. № 2658/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 2420 от 17 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 8216/2016 г. по описа на районния съд в [населено място] за осъждането на И. да заплати на П. Т. П., с адрес в [населено място], сумата от 4800 щатски долара, дължими по договор за заем от 3 юни 2016 г., 36,63 лева лихва за забава за периода 01.06.-16.06.2016 г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск поради наличието на друго влязло в сила решение, постановено на същото основание и за същото искане, както и че решението страда от всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложение към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя въпрос, за който се претендира обуславящо значение за изхода на делото и се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответницата П. Т. П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. К., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
С обжалваното въззивно решение е отречено наличието на идентичност между предмета на конкретния спор с предмета на спора по друго дело – предмет на претенцията на П. е вземане по договор за заем от 03.06.2012 г., а постановеното по гр.д. № 5651/2013 г. на районния съд в [населено място] решение касае вземане, основаващо се на запис на заповед от 18.03.2012 г. с твърдение, че същият обезпечава задължение по договор за заем от 30.07.2009 г., който договор е различен от процесния по настоящото дело. Съобразено е също, че районният съд в [населено място], произнасяйки се по иска по договора за заем от 30.07.2009 г., е приел, че няма връзка между договора от 03.06.2012 г. и записа на заповед, издаден на 18.03.2012 г., тъй като договорът е сключен след като е настъпил падежа на процесния запис на заповед и вземането е станало изискуемо. По съществото на предявения иск за връщане на предоставена в заем сума по чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, се приема, че в тежест на ищцата е било да докаже наличието на договорни отношения с ответника и изпълнението на задължението си по него за предаване на заетата сума. Обсъдени са представеният по делото договор за заем от 03.06.2012 г. и приетата по делото съдебно-почеркова експертиза, според която подписите срещу заемодател и заемател са изпълнени съответно от страните по делото. За доказано е счетено предаването от заемодателя на заемателя на паричната сума от 5000 щатски долара, доколкото в договора се съдържа изявление, че същият има значението на разписка относно факта на предаването на сумата. Възприето е, че по делото не са били представени доказателства от насрещната страна, които да установяват връщането на получената в заем сума, поради което е заключено, че е налице облигационно правоотношение между страните, задължението на ответната страна по което не е погасено – извод, обуславящ основателността на иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
К. съд приема, че поставеният от касатора въпрос допустим ли е иск, основан на писмено доказателство, представено в друг процес, по който искът е отхвърлен, а впоследствие са добавени допълнителни реквизити, не обосновава допускането на касационното обжалване.
В съдебната практика и доктрината не съществува колебание по въпроса, че недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск, или при ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Правото на иск се намира в зависимост от наличието на положителни процесуални предпоставки и липсата на процесуални пречки за пораждането и осъществяването му – наличието на гражданскоправен спор, процесуална легитимация и подведомственост на правния спор, липсата на друго влязло в сила решение относно същото право и за същото искане и др., като общото между тях, е че те са част от процесуалното правоотношение между страните и съда, възникващо по повод сезирането му. Порокът на документа, на който ищецът основава вземането си, изразяващ се включително в поправки, зачерквания, липса на изискуеми реквизити, не се пренася върху процесуалното правоотношение и не обуславя недопустимостта на процеса относно това вземане. Материализиращият вземането частен документ може да съставлява елемент от фактическия състав на спорното субективно право, когато съставянето му по силата на материалния закон е необходимо за действителността на сделката, но може и да представлява и доказателствено средство относно друг факт от значение за възникването на спорното право – предаването на сумата или вещта, изразяването на съгласието. И в двата случая документът има отношение към съществуването, възникването, изискуемостта или погасяването на спорното право, които винаги са въпроси на основателността на иска, а не на неговата допустимост. Следователно порочните процесуални действия на съда, довели до погрешното кредитиране на опорочен частен документ, до придаването му на правно значение, различно от предписаното в закона, са действия, обуславящи неправилността на решението на съда, а не недопустимостта на съдебния акт. Съгласно становището на практиката, доказателствената стойност на документите, в които има зачерквания, изтривания, добавки и други външни недостатъци, се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото (сравни решение № 19 по гр. д. № 864/2012 г., IV г. о., ВКС), в който смисъл е тълкуването на ясния текст на разпоредбата на чл. 178, ал. 2 ГПК. Не съществува колебание в практиката, че преценката на съда по чл. 178 ГПК, като част от доказването в гражданския процес, е насочено към установяването на истината, която засяга правилността и обосноваността на съдебния акт. Обсъжданата разпоредба на процесуалния закон е ясна и непротиворечива, не предизвиква затруднения в практиката, а създадената по приложението му съдебна практика съответства на вложения в законовия текст смисъл, поради което поставеният от касатора въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото съгласно разясненията на т. 3 и 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, касационно обжалване на съдебното решение на окръжния съд в [населено място] не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 8 януари 2018 г., постановено по гр. д. № 2658 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: