Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
София, 29.10. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 10.10.2018 година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 948 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Т. С. и Х. Б. С. срещу въззивно решение № 208 от 23.11.2017 г. по възз. гр. д. № 225 /2017 г. на Шуменски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение по допускане на делба на недвижим имот – дворно място с площ 600 кв.м., за което е отреден парцел в [населено място], кв. Д., съставляващ поземлен имот с площ 632 кв.м., ведно с построените в него 4 сгради, между К. Т. С. и Б. Т. Д., починала в хода на процеса и заместена в производството от наследниците ? Д. И. Д. и Ж. И. Д., при квоти, посочени в решението, като искът за делба на същия имот е отхвърлен по отношение на Х. (Х. в решението на районния съд) Б. С..
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Ж. И. Д. в писмен отговор оспорва наличието на основания за касационно обжалване.
Насрещната страна Д. И. Д. не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.34 от ЗС и се намира на първата фаза на делбата, като с първоинстанционното решение са определени съделителите, обектите на делбата и квотите. Налице е съсобственост между ищцата Б. Т. Д. (починала в хода на процеса и заместена в производството от наследниците ? Д. И. Д. и Ж. И. Д.) и ответника К. Т. С., която е възникнала на основание наследство, прехвърлителна сделка и придобивна давност. С нотариален акт за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти (отм.) на 25.02.1963 г. продавачът А. Х. Ж. е учредил в полза на общия наследодател Т. С. Ж. правото безсрочно да построи жилищна сграда върху застроително петно в собственото на продавача празно дворно място с площ 1 270 кв.м. [населено място] (настоящ квартал на [населено място]). Т. С. Ж. е признат за собственик по давностно владение на процесното дворно място, в което на основание правото на строеж е построена жилищна сграда, с нотариален акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка от 06.07.1974 г.
Въззивният съд е изложил извода си, че както дворното място, така и четирите постройки в него, чиято делба се иска (и е допусната от районния съд), са придобити от Т. С. Ж. по време на брака му със С. Н. Ж. – майка на ищцата и ответника (наследодатели на страните).
Съдът приема за неоснователно възражението за изтекла в полза на ответниците К. С. и Х. С. по време на брака им десетгодишна придобивна давност върху собствената на ищцата 1 /2 ид. ч. от процесния съсобствен имот със следните мотиви: В случаите, когато сънаследник упражнява фактическа власт над сънаследствения имот, не би могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си, като законовата презумпция е неприложима. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, сънаследникът трябва да манифестира промяна в намерението си за своене на имота, превръщайки се от държател на съсобствените идеални части от процесния имот във владелец на същите.
При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и преди всичко от събраните свидетелските показания въззивният съд приема, че не е извършено такова манифестиране на промяна на намерението от страна на ответниците спрямо Б. Д.. Установено е от свидетелските показания, че след смъртта през 1990 година на общите наследодатели семейството на ответниците живее в процесния имот, а ищцата Б. Д. не е посещавала имота от 1990 година до смъртта си в хода на процеса и не е участвала в поддръжката му. Въз основа на показанията на свидетеля Н. съдът приема, че Б. Д. е постигнала уговорка с майка си и ответника да ? бъде заплатено парично уравнение за нейния дял от процесния имот, когато ответникът се пенсионира, от което съдът е направил извод, че не са отричали правото и на собственост и не са заявили воля да владеят целия имот като свой. Въззивният съд е заключил, че с оглед постигнатата уговорка и предвид липсата на доказателства, че Б. Д. не е била допускана до имота, не може да се направи извод, че ответниците са обективирали пред нея намерението си да владеят нейните идеални части от имота. Обитаването на къщата, извършването на подобрения и заплащането на дължимите данъци са действия на обикновено управление и не водят до отблъскване на владението на единия съсобственик.
В касационното производство спорът отново се свежда до основателността на възражението на жалбоподателите за придобивна давност и по конкретно до извода, че по делото не е доказана промяна на намерението, с което жалбоподателите са упражнявали фактическа власт върху имота – от държане във владение на идеалната част на насрещната страна и отблъскване на всички нейни претенции за ползване на имота.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат следния уточнен от съда материалноправен въпрос за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79,ал.1 ЗС и по – конкретно: когато в производство по съдебна делба във фазата по допускането един от съсобствениците на недвижим имот, съсобствеността върху който е възникнала от наследяване, се позовава на придобивна давност по отношение на правата на друг съсобственик (за чуждата идеална част), трябва ли да доказва, че е извършил действия, с които е довел да знанието на съсобственика намерението си да владее неговите идеални части за себе си?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 484 /04.02.2013 г. по гр. д. № 740 /2011 г на ВКС, I г. о., решение № 3 /25.01.2016 г. по гр. д. № 3973 /2015 г., на ВКС, с ТР № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 70 /03.10.1980 г. по гр. д. № 65 /1980 г. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.)
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както твърдят жалбоподателите. Правните изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с ТР № 1 /06.08.2012 г. по т. д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика по въпроса, като е прието, че ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвпадение, какъвто е случаят при наследствено правоприемство, установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и, за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; като при спор той носи доказателствената тежест да установи така нареченото преобръщане на владението и да докаже действията, чрез които е манифестирал намерението си.
Липсва и противоречие с посочените решения, тъй като установената в тях фактическа обстановка – построяване, пристрояване и надстрояване на сгради от съсобственика, не е установена по делото, в което е прието, че постройките са изградени и са били собствени на наследодателите на страните.
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Страните не претендират разноски за касационното производство и такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 208 от 23.11.2017 г. по възз. гр. д. № 225 /2017 г. на Шуменски окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.