1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 840
гр.София, 31.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2948/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 52 от 02.04.2018 г. по гр.д.№ 128/ 2018 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) частично е отменено и частично е потвърдено решение на Сливенски районен съд по гр.д.№ 732/ 2017 г. и като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на В. П. В. сумата 40 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 889,11 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени като последица от трудова злополука, настъпила на 29.09.2016 г., със законната лихва върху тези суми от 29.09.2016 и разноски по делото, като за разликата над 40 000 лв до 49 000 лв искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен.
Ищецът В. П. В. не е обжалвал въззивното решение и то е влязло в сила в частта, в която е отхвърлена частично претенцията му.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради определяне на размера на обезщетението в нарушение на принципа на справедливост и поради определяне на по-малка степен на съпричиняване на пострадалия от действителната. Освен това като основание за допускане на касационното обжалване са повдигнати правните въпроси „Как се определя степента на съпричиняване по чл.201 (2) от Кодекса на труда, в частта, в която е уважен иск за неимуществени вреди по чл.200 от Кодекса на труда, предявен от служителя, за който е установено, че е проявил „груба небрежност?” и „Какви са критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл.52 от ЗЗД, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливото обезщетение, в това число и социалните и икономически условия в страната, съответно и в каква степен служителят се е възстановил след настъпилата злополука?”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие със задължителна практика на Върховния съд (т.2 на ППВС № 4/ 1968 г.) или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна В. П. В. не взема становище.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване e неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че към 29.09.2016 г. ищецът е работил на длъжност „охранител” при ответника по трудов договор. На същата дата, докато се придвижвал по обичайния си маршрут от работното място до дома си, ищецът пострадал при пътнотранспортно произшествие, настъпило на път І-6, на около 2 км от [населено място]. По време на инцидента е бил без поставен предпазен колан. Злополуката е призната за трудова с влязло в сила разпореждане на компетентния административен орган от 07.12.2016 г. При нея ищецът получил счупване на лявата подбедрица, тежък оток на мозъка, съпроводен с изпадане в безсъзнателно състояние за неопределено време и шоково състояние, счупване на стените на десния синус и други увреждания с повърхностен характер. Черепно-мозъчната травма при ищеца довела до посттравматичен органичен мозъчен синдром, ретроградна амнезия и разстройство на личността и поведението. В продължение на 240 дни той бил в отпуск по болест като временно неработоспособен, а впоследствие бил инвалидизиран с призната 58 % трайно намалена работоспособност поради състоянието си след счупване на лявата подбедрица и органично разстройство на личността. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че в качеството си на работник, претърпял трудова злополука, ищецът има вземане за обезщетяване на вредите от нея срещу работодателя. Страните не спорят по основанието на иска, спорен е само размерът на обезщетението и степента на съпричиняване. По първото обстоятелство съдът посочил, че следва да се вземат предвид характера и броя на уврежданията, отражението върху здравето на пострадалия, годността му за нормален живот, продължителността на страданията във времето. Съдът отчел още сравнително високата възраст на ищеца, която пречи на възстановяването му, двете оперативни интервенции, наложили се заради счупването на подбедрицата, сериозното мозъчно увреждане. Отчел и че органичното разстройство на личността ще се задълбочава с времето и прогнозата за лечението му е песимистична. Като взел предвид всички тези обстоятелства съдът намерил сумата 80 000 лв като справедливо обезщетение за настъпилите неимуществени вреди. Обезщетението обаче подлежало на намаляване поради съпричиняване от страна на ищеца, който по време на инцидента, макар да е бил длъжен, не е бил поставил предпазен колан. Приносът на грубо небрежното поведение на ищеца съдът определил на 50 %, поради което намалил наполовина дължимото от работодателя обезщетение.
Като основание за допускане на така постановения акт до касационен контрол ответникът поставя както правни въпроси, така и доводи за очевидната му неправилност. Систематическото тълкуване на разпоредбите на ал.2 и на ал.1 на чл.280 ГПК налага извод, че на първо място следва да бъде обсъдено наличието на твърдяните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и само ако те не са налице, да се пристъпи към обсъждане на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
С оглед изложеното от инстанцията по същество мотиви, първият от поставените въпроси е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Този въпрос не е бил предмет на тълкуване в соченото от касатора ППВС № 4/ 1968 г., т.2. В тази част актът на ВС дава задължително тълкуване по приложението на чл.52 ЗЗД, а не на чл.51 ал.2 ЗЗД (КТ не е бил действащо право към момента на издаване на Постановлението). Допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК не е налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена, като не е налице необходимост от осъвременяването или промяната й. Критерий за определяне на съотношението на компенсацията по чл.201 ал.2 КТ е единствено обективното съотношение в приносите (решение № 14/ 01.03.2010 г. по гр.д.№ 3456/ 2008 г., II г.о.) Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението (решение № 291/ 11.07.2012 г. по гр.д.№ 951/ 2011 г., IV г.о.). Така установената практика е съобразена от въззивния съд при разрешаване на първия материалноправен въпрос, поради което по него касационния контрол не може да бъде допуснат.
Вторият материалноправен въпрос е необуславящ. Касаторът го повдига във връзка с твърденията си в жалбата, че при определяне на размера на дължимото обезщетение съдът не е изпълнил задължението си да съобрази в каква степен служителят се е възстановил след настъпилата злополука. Това обаче не кореспондира на фактическите установявания в обжалваното решение. Съдът, въз основа на експертните заключения, е констатирал липса на възстановяване на пострадалия и наличие на песимистична прогноза по отношение на страданието органично разстройство на личността, поради това въпросът как възстановяването на ищеца би се отразило на размера на дължимото обезщетение е без значение за правните изводи на инстанцията по същество.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение се поддържа от касатора с единствено с твърдения за неправилно разрешаване от съда на поставените материалноправни въпроси, също повдигнати като основание за селектиране на жалбата. Щом единият от тези въпроси е необуславящ, а другият е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, обжалваният акт не може да е очевидно неправилен.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 52 от 02.04.2018 г. по гр. дело № 128/ 2018 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: