ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 842
София, 31. октомври 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2772 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 157/16.04.2018 на Великотърновския окръжен съд по гр. д. № 192/2018, с което е потвърдено решение № 1124/15.12.2017 на Великотърновския районен съд по гр. д. № 1375/2017, с което е уважен предявения иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане в размер на 10.000 лева, дадени на неосъществено основание.
Недоволен от решението е касаторът А. К. М., представляван от адв. Пл. В. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да извърши служебна проверка и допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, да определи вярната правна квалификация на предявения иск въз основа на фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба и съдържанието на спорното право, посочено в нейния петитум, както и за задължението на съда в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 1/1979 и практика на ВКС, каквато прилага. Счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно
Ответникът по жалбата Г. С. С. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 14.07.2016 г. от сметката на ищеца е преведена по сметката на ответника сумата от 10.000 лв. с посочено основание – прехвърляне на средства, като страните твърдят различни факти за основанието на превода. Ищецът сочи наличие на дългогодишни приятелски отношения, поради което периодично е превеждал на ответника суми с различни цели – за покриване на негови разходи, за развиване на общ бизнес, за закупуване на техника и др., в случая за инвестиции, а ответникът твърди, че сумата му е преведена в изпълнение на уговорка за разтрогване на общ бизнес с ищеца, като сочи, че последният е имал качеството на скрит съдружник по смисъла на чл. 609 ТЗ (която хипотеза съдът е приел за неприложима, доколкото касае производство по несъстоятелност по отношение на някоя от страните, а съгласно събраните по делото доказателства не се установява ищецът въобще да е извършвал търговска дейност, както твърди ответникът). Съгласно показанията на разпитаните по делото свидетели, доведени от ищеца процесната парична сума е поискана от ответника с цел закупуването на озвучителна техника, като такава не е била закупувана, поради наличие на общ бизнес с озвучителна техника и са ползвали помещение за магазин, в което са я продавали. Свидетелите, доведени от ответника посочват, че са присъствали на разговори за разделяне на общия им бизнес, включително да си разделят по равно средствата, вложени в бизнеса, като при изчисляване на внесените суми се оказало, че за изравняване на сметките ищецът следва да даде между 15.000 и 20.000 лв., като според едната свидетелка процесната сума от 10.000 лв. е дадена от ищеца на ответника, за да си оправят сметките. Съдът е приел за установено от данните по делото, че ищецът е снабдявал ответника с техника втора употреба от Германия, където е работел, но не е развивал сам или заедно с него търговска дейност. По делото са приложени доказателства за оттегляния на пълномощни, които обаче не посочват права свързани с развивана от ищеца търговска дейност, особено такава, свързана с продажбата на аудио техника втора ръка, за да се приеме, че е налице извършвана от ищеца търговска дейност, напротив съгласно приложените доказателства, че ищецът е работил в Германия, а след това и в България, където е сключил трудов договор с представляваното от ответника дружество, поради което съдът е приел, че логически се изключва възможността за развиване на търговска дейност от страна на ищеца, още по-малко пък прикрита такава. Въззивният съд е приел, че не са налице и доказателства относно прекратяване на твърдените бизнес отношения между страните (в този смисъл показанията на свидетелката Ч. са приети като вътрешно противоречиви – от една страна свидетелката твърди, че ищецът само е купувал техника втора употреба от Германия, като я предоставял на ответника, който сам я ремонтирал и в последствие продавал, а ищецът почти през цялото време е бил в чужбина и се е връщал в страната за кратко, като страните са имали неприятности във връзка с трудовото правоотношение между ищеца и представляваното от ответника дружество, като свидетелката не може точно да посочи какви са били уговорките между страните по повод сумата от 15 – 20.000 лв.). Прието е, че доказателствата във връзка с прекратяване договор за наем на недвижим имот, собственост на ищеца, считано от 01.09.2016 г. не касаят предмета на спора, поради което правилно първоинстанционният съд не ги е обсъждал. Като ирелевантни са приети и доказателствата за оттеглените пълномощни, непосредствено след превода на исковата сума. Съдът е дал вяра на показанията на свидетелите, които сочат, че между страните е била налице уговорка да започнат общо бизнес начинание и че исковата сума е била преведена на ответника именно с цел закупуване на техника за бъдещия му общ бизнес с ищеца и доколкото липсват доказателства този план да е бил осъществен, е прието, че основанието, на което е била преведена процесната сума, не се е осъществило, поради което са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за връщане на дадената сума като дадена при неосъществено основание.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, а по неговата допустимост – в обжалваната част. Съдът е съобразил задължението си да обсъди в мотивите на решението всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. По иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото без основание в тежест на ищеца е да докаже какво е получил ответникът, а ответникът – на какво основание го е получил, ако твърди, че някакво основание съществува. Съдът не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права, претендирани от ответника и на направените възражения, реплики и дуплики. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК той е длъжен служебно да посочи в доклада вярната правна квалификация на всички правоотношения, предмет на делото. Въззивнит съд не прави доклад по чл. 146 ГПК. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите, тъй като е обвързан от посоченото в тях. Въззивният съд обаче не е обвързан от приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на правоотношенията, предмет на делото. Когато проверява за нарушения на материалния закон, въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбите и отговорите и може определени вярната правна квалификация като приложи императивна правна разпоредба, на която страните не се позовават (решение № 50 от 6.03.2015 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 3359/2014 г.).
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 157/16.04.2018 на Великотърновския окръжен съд по гр. д. № 192/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.