Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
София, 08.11. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 17.10. 2018 г., в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1142 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. К., Е. В. К., М. В. К. срещу въззивно решение № 1513 от 30.11.2017 г. по гр. дело № 2295 /2017 г на Пловдивския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Пловдивския районен съд по гр. дело № 15546 /2016 г. в частта, с която е отхвърлен иск на жалбоподателите Кубатеви за осъждане на община „Р.“ да извърши укрепване и възстановяване на подпорна стена на прохода на западната граница на УПИ XI-427, осигуряващ достъпа до УПИ X- 428 по плана на [населено място].
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна община „Р.“ не е подала писмен отговор.
За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил мотиви за следното:
Въз основа на прието заключение на съдебно-техническа експертиза, което е заявил, че кредитира като компетентно изготвено и съответстващо на останалия събран материал по делото, въззивният съд е приел за установено, че подпорната стена по западната граница на УПИ XI-427 (чието укрепване и възстановяване се иска) попада в границите на този имот и по силата на приращението, на основание чл.92 ЗС, е собственост на собственика на този имот.
Следователно подпорната стена не се намира върху път – общинска собственост.
Съдът е приел също, че по делото не е установено УПИ XI-427 да е общинска собственост.
Така съдът е направил извода, че общината няма задължение да се грижи за поддръжката, укрепването и възстановяването на подпорната стена.
Към това съдът е добавил, че по делото не са събрани доказателства, че пешеходната пътека е част от уличната мрежа, нито теренът, върху който е прокарана да е бил отчужден по предвидения в закона ред.
Съдът е изложил крайния си извод, че общината не е длъжна да се грижи за укрепването на стена, находяща се в частна собственост.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат процесуалноправния въпрос: В правомощията на въззивния съд съдържа ли се възможност извън направените оплаквания във въззивната жалба да излага и да обуславя нови правни и фактически изводи в производството по разглеждане на въззивната жалба? Жалбоподателите твърдят, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.1 и т.2 от ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът е свързан с довод в касационната жалба, че въззивният съд е излязъл от правомощията си, като се е занимавал с въпроса дали е проведено отчуждително производство,
Въпросът е обуславящ, доколкото въззивният съд при обсъждане на довода във въззивната жалба, че пешеходната пътека представлява пътно съоръжение и е публична общинска собственост, е обсъждал въпроса дали е проведено отчуждително производство, като предпоставка теренът да попадне в общинска собственост, а отчуждителните процедури са уредени с императивни материалноправни норми.
Но процесуалните действия на въззивния съд не са в противоречие, а в точно съответствие с приетото в т.1 от посоченото т.р. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд има правомощие да приложи императивна материалноправна норма и когато нейното нарушение не е наведено като основание за обжалване.
Разрешението, прието с т.2 от тълкувателното решение не се отнася до процесното дело, доколкото във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото, нито за неправилна квалификация, нито въззивният съд е установил такива.
Жалбоподателите твърдят и че въззивното решение е очевидно неправилно.
Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Жалбоподателите не са изложили аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 и ал.2 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1513 от 30.11.2017 г. по гр. дело № 2295 /2017 г на Пловдивския окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.