1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
гр.София, 13.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3075/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Д. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 296 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 11112/ 2017 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 75352/ 2016 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № ЗП-14/ 17.10.2016 г. и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „юрисконсулт”.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол процесуалноправният въпрос (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за задължението на съда да определи точно спорното материално право, предмета на делото и търсената защита и да се произнесе по целия спорен предмет, като се произнесе по заявените от ищеца искания и възражения, без да надхвърля предмета на делото. Според нея разрешавайки неправилно този въпрос въззивният съд е постановил недопустимо решение, тъй като не се е произнесъл по другите искове, заявени в първоинстанционното производство.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата като поддържа, че въззивното решение е валидно и допустимо. Счита, че съдът се е произнесъл изцяло в рамките на сезирането от ищеца, който във въззивната си жалба е обжалвал първоинстанционното решение само в частта, в която са отхвърлени исковете, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Ю. Д. Г. против [фирма], предявени са искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнение, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и осъдителни искове за заплащане на обезщетение за оставане без работа (чл.225 ал.1 КТ), на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск (чл.224 ал.1 КТ), на обезщетение за неспазено предизвестие (чл.220 ал.1 КТ) и на неплатено трудово възнаграждение (чл.128 т.2 КТ). С решение от 05.06.2017 г. съдът отхвърлил всички искови претенции.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от Ю. Г., като формулираното в нея искане е първоинстанционният акт да бъде отменен „… в частта, в която СРС не е уважил исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ …” и вместо него да бъде постановено решение за уважаване на исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
Въззивният съд разгледал спора и приел за установено, че ищцата е работила по трудов договор за допълнителен труд в ответното дружество, заемала длъжността „юрисконсулт”. На 17.10.2016 г. упълномощен от двама членове на Управителния съвет на дружеството представител издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от датата на връчване на адресата, при заплащане на обезщетение за неспазен срок за предизвестие. Съдът извел от правна страна, че така извършеното уволнение е законно, като отхвърлил възраженията на ищцата, че то следва да бъде отменено поради невръчване на предизвестие. Посочил, че това е субективно право на работодателя, който може да не го упражни, а да избере опцията за плащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестяване, както е станало в случая. Възраженията на ищцата относно датата на прекратяване на правоотношението съдът уважил и посочил, че това е станало в момента, в който заповедта й е връчена лично (13.12.2016 г.), а не от 11.11.2016 г., както твърдял работодателят. Това обаче съдът намерил за ирелевантно относно предявените искове, тъй като когато и да е прекратено правоотношението, уволнителното волеизявление е извършено законосъобразно и не подлежи на отмяна.
Така постановеното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо. При разрешаването на поставения процесуалноправен въпрос въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, според която той е длъжен да се произнесе по валидността на обжалван пред него първоинстанционен акт изцяло, по допустимостта – в обжалваната част, а по правилността – в рамките на доводите и искането, изложени във въззивната жалба. Когато въззивният съд не се произнесе по цялото искане на страната, решението му е непълно, а не недопустимо и не подлежи на обезсилване. То би било недопустимо само при произнасяне в повече от поисканото с въззивната жалба. Когато първоинстанционното решение е обжалвано частично и въззивният съд се е произнесъл само в обжалваната част, решението му е валидно и допустимо. В този случай не подлежат на обсъждане исканията и възраженията на страните пред първата инстанция, които касаят вече разрешената със сила на пресъдено нещо част от спора.
По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 296 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 11112/ 2017 г.
ОСЪЖДА Ю. Д. Г., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], 100 лв (сто лева) разноски по касационното производство на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.23 т.1 НЗПП.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: