ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 901
София, 20.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1062 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е образувано по касационната жалба на адвокат Д.М. като процесуален представител на Р. П. С. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 03.І.2018г. по гр.д. № 5696/2016г.
С определение от 18.VІ.2018г. ВКС на РБ спря производството до постановяването на решение по конст.д. № 10/2018г. Поради постановяването на решение по делото производството следва да бъде възобновено.
Ответниците по касационната жалба В. Л. И., А. Г. Ч. и И. А. Ч., всички от София, в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат У. и адвокат Ф. са заели становище за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и че присъдените обезщетения са в съответствие със съдебната практика.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение САС е потвърдил решението на СГС от 28.VІ.2016г. по гр.д. № 19424/2014г., с което са уважени предявените от В. Л. И., А. Г. Ч. и И. А. Ч. срещу касатора искове с правно основание чл.45 ЗЗД с присъждане съответно на 50000лв. на първата ищца и по 40000лв. на другите двама ищци, представляващи обезщетения за неимуществени вреди вследствие смъртта на наследодателката им А. И. И..
Въззивният съд е взел предвид, че ответникът-касатор е осъден с влязла в сила присъда за това, че на 10.І.2011г. умишлено умъртвил А. И. И. – майка на ищцата И. и дъщеря на ищците Ч.. Въз основа на показания на свидетели е направен извод, че между пострадалата и ищците са съществували нормални близки отношения, чието прекъсване в резултат на деянието на ответника причинило на последните сериозни по вида и интензивността си психически страдания. В. И. била много подтисната, възприела случилото се много болезнено. Отношенията между пострадалата и Ч. също били добри, взаимно си помагали и се поддържали, те много трудно преживели загубата на дъщеря си. Взето е предвид, че според свидетеля на ответника в последните години преди смъртта си пострадалата не е живеела с родителите и детето си, без да изнася конкретни обстоятелства за отношенията помежду им. Като без значение е оценено това обстоятелство, което само по себе си не обосновава извод за влошаване на отношенията до степен от значение за размера на вредата и на обезщетението. Доказването на влошени отношения е в тежест на ответника, доказателства за каквито той не е ангажирал. При определяне размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди съдът е взел предвид настъпилата внезапна смърт на пострадалата в резултат на умишлено престъпление, възрастта й /35 години/, възрастта на ищцата И. /16 години към момента на деянието/, близките отношения с ищците със съответното отражение на смъртта върху психическото им състояние, и е направил извод, че справедлив съобразно чл.52 ЗЗД е размер на обезщетенията, надхвърлящ претендираните в случая, поради което исковете следва да бъдат уважени в пълните им размери.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса, които били разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
По въпроса за критериите за определяне размера на обезщетението произнасянето било в противоречие с ППВС № 4/1968г., тъй като съдът не взел предвид общественото положение на пострадалата, рисковия й начин на живот, отношенията й с ищците, степента на претърпените болки и страдания. Така поставен, въпросът е неотносим към имащо значение за изхода на спора произнасяне от въззивния съд. Съдът съобразно чл.269 ГПК и посочената задължителна съдебна практика се е произнесъл по оплакванията на касатора във въззивната му жалба за необоснованост на извода на първоинстанционния съд за „отлична“ връзка между ищците и пострадалата, за невземане предвид, че Ч. не живеели заедно с дъщеря си и не поддържали постоянна връзка, за степента на доказаност на претърпените болки и страдания. Пред въззивния съд касаторът не е релевирал конкретно оплакване и за несъобразяване с общественото положение на пострадалата и с нейн рисков начин на живот, поради което и на основание чл.269 ГПК той не е бил длъжен да се произнася в тази насока.
Поставен е и въпросът „следва ли да се намали обезщетението за неимуществени вреди поради липсата на трайна връзка между ищците и пострадалата“, обоснован с твърдения за неустановена по делото такава връзка между В. И. и пострадалата, а обратното, установени били алкохолна зависимост на последната, безразсъден и неморален начин на живот, неполагане на грижи за дъщеря си и за родителите си, което дистанцирало ищците от нея и влошили отношенията им до степен на липса на близка връзка на обич и уважение, за необсъждане защо се кредитират показанията на свидетелите на ищците, а се дискредитират тези на свидетеля на ответника при явни противоречия между тях, за липса по делото на съдебно-психологична експертиза, внасяща яснота относно обема на болките и страданията, като съдът презумирал, че такива са винаги налице при роднинска връзка с починалата. Въпросът е неотносим към резултата по спора пред въззивния съд с оглед формирания извод, че са установени по делото нормални, добри отношения между пострадалата и ищците и болезнено възприемане на нейната смърт. От друга страна, освен изложеното в предишния абзац на настоящото определение, следва да се посочи и че във въззивната си жалба касаторът не е релевирал оплаквания, основани на неполагане на грижи от пострадалата за детето и родителите си, за липса на обич и уважение помежду им, за непреценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, за липсата на съдебно-психологична експертиза относно обема на болките и страданията, претърпени от ищците, при което съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд не е следвало да се произнася и по тях.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт означава констатация за наличие на явни съществено нарушение на материалния и/или процесуалния закон или необоснованост. Обосноваващите наличието на това основание твърдения на касатора за необсъждане, че починалата била с алкохолна зависимост, водела безразсъден и неморален начин на живот, не полагала грижи за дъщеря си и родителите си и не им давала издръжка, с оглед и изложените вече съображения не обуславят очевидна неправилност на въззивното решение, респективно допускане на касационно обжалване.
При липсата на основната предвидена в закона предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Ответниците по касационната жалба не са заявили претенции за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1062/2018г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, първи състав, № 11 от 03.І.2018г. по гр.д № 5696/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: