6
определение по гр.д.№ 2057 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
гр. София, 29.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2057 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по подадена от М. С. В. и И. С. В. касационна жалба срещу решение № 403 от 04.12.2017 г. по гр.д.№ 421 от 2017 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, с което е отменено решение № 34 от 20.03.2017 г. по гр.д.№ 260 от 2016 г. на Елинпелинския районен съд в частта относно квотите, при които е допусната делбата, и вместо него е постановено решение за допускане делба при следните квоти: 14/36 ид.ч. за Ц. В. С., 11/36 ид.ч. за И. С. В. и 11/36 ид.ч. за М. С. В., а е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част за уважаването на претенцията на Ц. В. С. по чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената й част от наследството и за допускане на делбата.
В жалбата се твърди, че решението на Софийския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърдят, че решението противоречи на посочена от тях практиката на ВКС /решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр.д.№ 1031 от 1999 на ВКС, ГК, I г.о., определение № 257 от 09.06.2017 г. по гр.д.№ 4684 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 187 от 20.04.2011 г. по гр.д.№ 1780 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 324 от 16.10.2012 г. по гр.д.№ 654 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 276 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 2959 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 25 от 12.02.2016 г. по гр.д.№ 4119 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 45 от 12.01.2016 г. по гр.д.№ 5964 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните посочени в изложението и доуточнени от настоящия състав на ВКС правни въпроси:
1. Придобива ли се правото на собственост върху недвижим имот по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години ?
2. Нужно ли е да се образува наследствена маса по чл.31 ЗН, когато е завещана определена вещ или вземане /тоест при завет/, за да може да се определи чистия актив на наследството ?
3. Длъжен ли е въззивният съд да събира нови доказателства с цел установяване на истинността на фактическите твърдения на страните и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма ?
4. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази доклада и разпределението на доказателствената тежест и да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба, като обсъди представените пред него и пред първата инстанция доказателства ?
Освен това, касаторите считат, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор от 23.04.2018 г. ответницата по касационната жалба Ц. В. С. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по основанията за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за допускане на делбата на процесния имот, находящ се в [населено място], [община], при посочените по-горе квоти, въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници по закон на Ц. А. Ц., починала на 11.03.2004 г. и П. Н. Ц., починал на 07.04.2005 г. /техни баба и дядо/: ищцата Ц. В. С. като единствен наследник на починалия техен син В. П. Н. /починал на 08.12.2001 г./ и на неговия син П. В. Н. /починал на 20.04.2011 г./, а ответниците И. С. В. и М. С. В. като наследници на дъщеря им И. П. В., починала на 06.09.2013 г.
Съдът е приел за неоснователно направеното от ответника И. В. възражение за придобиване на делбения имот на основание давностно владение, осъществявано в периода от 2000 г. до завеждане на делото. След анализ и преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства /данъчни декларации, договори, показания на свидетелите Ю. С., Й. В., М. Х. и А. Д./ съдът е приел, че ответникът не е доказал да е владял делбения имот. Същият е упражнявал фактическа власт върху него, но не е демонстрирал пред останалите собственици намерението си да свои този имот, тоест не е преобърнал държането си във владение на имота.
По направеното от ищцата Ц. В. С. оспорване на представеното по делото саморъчно завещание на П. Ц. от 01.04.2005 г. в полза на дъщеря му и пряк наследодател на ответниците И. С. В. и М. С. В.- И. П. В., съдът е приел, че от приетата по делото съдебно-графологическа експертиза е установено, че завещанието е валидно- написано и подписано от наследодателя. Поради това е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на ищцата Ц. С. по чл.42, б.“б“ ЗН във връзка с чл.25, ал.1 ЗН за обявяване на нищожността на това завещание.
По направеното от Ц. С. евентуално искане за възстановяване на запазената част от наследството на П. Н. Ц., въззивният съд е приел, че тъй като по делото не било доказано П. Ц. да е притежавал други движими и недвижими имоти, освен 4/6 ид.ч. от делбения имот, нито да е завещал или дарил приживе други имоти, то не следва да се формира делбена маса по чл.31 ЗН, а възстановяването на запазената част следва да се извърши в дробна част. Поради това и тъй като съгласно чл.29 ЗН запазената част на Ц. С. от наследството на П. Ц. възлиза на 1/3 ид.ч., съдът е приел, че от притежаваните от П. Ц. 4/6 ид.ч. от делбения имот, запазената част на ищцата възлиза на 4/18 ид.ч. /1/3 от 4/6/. Поради това съдът е приел, че към настоящия момент Ц. С. притежава 14/36 ид.ч. от процесния имот: 6/36 ид.ч. /или 1/6 ид.ч./ по наследство от баба си Ц. А. Ц. и 8/36 ид.ч./или 4/18 ид.ч./ по наследство от дядо си П. Ц..
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторите съдебна практика по поставените правни въпроси:
1. По първия поставен правен въпрос /придобива ли се правото на собственост върху недвижим имот по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години/ обжалваното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Напълно в съответствие с нея съдът е приел за неоснователно направеното от И. В. възражение за давност за неоснователно, не защото правото на собственост не може да се придобие с владение на имота в продължение на повече от 10 г., а тъй като по конкретното дело не е било установено И. В. да е владял имота /установено е, че е упражнявал фактическа власт върху него, но не е преобърнал държането си във владение/.
2. По втория поставен въпрос /нужно ли е да се образува наследствена маса по чл.31 ЗН, когато е завещана определена вещ или вземане /тоест при завет/, за да може да се определи чистия актив на наследството/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че тъй като ползващите се от завещанието на П. Ц. от 01.04.2005 г. лица /ответниците И. В. и М. В., като наследници на И. В./ не са доказали П. Ц. да е притежавал други движими или недвижими вещи към момента на смъртта си, то за възстановяването на запазената част от наследството не следва да се образува маса по чл.31 ЗН, а то следва да се извърши в дробна част.
3. По третия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да събира нови доказателства с цел установяване на истинността на фактическите твърдения на страните и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма/ също няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение. Напротив, в съответствие с тази практика въззивният съд, макар и не изрично, е приел, че не е длъжен да събира нови доказателства, тъй като страните не са направили искания за събиране на такива доказателства и тъй като събирането на такива доказателства не е необходимо за приложението на императивни материалноправни норми.
4. По четвъртия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да съобрази доклада и разпределението на доказателствената тежест и да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба, като обсъди представените пред него и пред първата инстанция доказателства/ също няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение. Напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил всички представени по делото доказателства и се е произнесъл по доводите в двете възивни жалби, развити от ответниците и в писмените им бележки от 26.10.2017 г.
Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.2 предложение трето ГПК за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗН, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Няма и вероятност решението да е нищожно и недопустимо /основания по чл.280, ал.2 ГПК/: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявени искове /за делба и иск по чл.30, ал.1 ЗН/, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на по 600 лв.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 403 от 04.12.2017 г. по гр.д.№ 421 от 2017 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА И. С. В. и М. С. В. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.С. Т., да заплатят на Ц. В. С. от [населено място], [община], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.