8
определение по гр.д.№ 2122 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
гр.София, 30.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2122 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по подадена от С. И. И. и А. А. К. касационна жалба срещу решение № 19 от 07.03.2018 г. по в.гр.д.№ 4 от 2018 г. на Силистренския окръжен съд, гражданско отделение в частта му, с която е потвърдено решението на Районен съд-гр.Дулово за отхвърляне на предявения от С. И. И. и А. А. К. срещу А. И. Ш. /починал в хода на делото и заместен от наследницата си С. А. С./ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците върху полумасивна жилищна сграда, състояща се от три стаи, салон и маза, и върху кухненска постройка, състояща се от две стаи, находящи се в дворно място в [населено място], [община], област С., за което е бил отреден парцел III-242 в кв.27 по регулационния план на селото с площ от 1330 кв.м. при съседи на парцела: от две страни- улици, Х. И. Ш. и Р. Р. С..
В жалбата се твърди, че решението на Силистренския окръжен съд в обжалваната част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и и чл.280, ал.2 ГПК. Твърдят, че решението е очевидно неправилно и постановено в противоречие с практиката на ВКС /т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 58 от 28.04.2015 г. по гр.д.№ 946 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр.д.№ 7040 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 15 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 60077 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 230 от 11.02.2013 г. по т.д.№ 1090 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 5 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 822 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 104 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 3894 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните правни въпроси:
1. При липса на доклад по делото по чл.146 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция ? Длъжен ли е въззивният съд да даде съответни указания за правилното разпределение на доказателствената тежест /с оглед на това, че владелецът се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС и че оборването й е в тежест на оспорващата страна/ ?
2. Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без да е уведомил страните, че го счита за спорен и че е включен в предмета на доказване ?
3. Настъпва ли преклузия за ангажиране на доказателства пред въззивния съд, ако първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл.145 и чл.146 ГПК ?
4. При липса на отговор на исковата молба и на доклад по делото по чл.145 и чл.146 ГПК може ли ответникът да сочи доказателства и да прави възражения относно основателността на иска в първото по делото заседание ?
5. Как се доказва субективният елемент на владението с оглед презумпцията на чл.69 ЗС ?
В писмен отговор от 18.05.2018 г. ответницата по касационната жалба С. А. С. /конституирана като наследник на първоначалния ответник по делото А. И. Ш./ оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Силистренския окръжен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по основанията за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от С. И. И. и А. А. К. срещу А. И. Ш. установителен иск за собственост на две постройки, находящи се в парцел III-242 в кв.27 по регулационния план на [населено място], [община], област С. /полумасивна жилищна сграда и кухненска постройка/ въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства /нотариални актове № 54 от 11.09.1996 г. и № 176 от 11.09.1996 г./ е безспорно установено, че дворното място и изградените в него постройки са били собственост на първоначалния ответник А. И. Ш..
Приел е за недоказано твърдението на ищците, че са придобили тези постройки на основание давностно владение, осъществявано от тях съответно от 1977 г. и от 1987 г. до завеждане на делото. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че ищците не са доказали субективния признак на владението. Приел е, че по делото е установено, че ищците са установили фактическа власт върху процесните постройки като държатели: тъй като като част от семейството на сина на собственика и първоначален ответник по делото А. И. Ш.- А. А. И. /С. И.- съпруга на А., а А. К.- дъщеря на А./ са били допуснати да ползват тези постройки от собственика и са ги поддържали с негово съгласие, но не са предприели действия, с които да преобърнат установеното от тях държане на тези постройки във владение.
Няма основания за допускане на касационното обжалване на това решение поради следното:
I. Няма противоречие между постановеното в обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС по поставените въпроси:
1.1. По първия поставен процесуалноправен въпрос /при липса на доклад по делото по чл.146 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция ? Длъжен ли е въззивният съд да даде съответни указания за правилното разпределение на доказателствената тежест /с оглед на това, че владелецът се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС и че оборването й е в тежест на оспорващата страна/ в посочените от касаторите т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада /липсата на доклад или непълнен и неточен доклад/. Само когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Обжалваното решение по този въпрос не противоречи на посочената задължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 2013 г./: въпреки липсата на доклад на първоинстанционния съд, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е дал указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат поради липсата на доклад на първоинстанционния съд, тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора към нея някоя от страните се е позовала на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада- конкретно на липсата на доклад.
1.2. По втория поставен процесуалноправен въпрос /може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без да е уведомил страните, че го счита за спорен и че е включен в предмета на доказване/ в посоченото от касаторите решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр.д.№ 7040 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без да е уведомил страните, че го счита за спорен и че е включен в предмета на доказване. В това решение се има предвид факт, който първоинстационният съд е приел или за доказан или за ненуждаещ се от доказване, а въззивният съд- напротив за първи път приема, че този факт следва да бъде включен в предмета на доказване и да бъде доказан. Приетото в това решение на ВКС не противоречи на обжалваното решение на Силистренския окръжен съд, в което въззивният съд не приема за първи път, че в предмета на доказване следва да бъде включен факт, за който първоинстанционният съд е приел, че е доказан или че не се нуждае от доказване. Въззивното решение е постановено след преценка на същите факти, приети за доказани или за недоказани от първоинстанционният съд, като въззивният съд не е приемал, че в предмета на доказване следва да бъдат включени други факти, извън разгледаните от първоинстанционния съд, нито е приемал, че приет от първоинстанционният съд за доказан факт се нуждае от доказване и по същество не е доказан. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на двете постройки със същите мотиви като първоинстанционния съд, а именно, че ищците не са доказали субективния признак на владението си, поради което не са владелци и съответно не са придобили процесните постройки по давност.
1.3. По третия поставен процесуалноправен въпрос /настъпва ли преклузия за ангажиране на доказателства пред въззивния съд, ако първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл.145 и чл.146 ГПК/ в посоченото решение № 15 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 60077 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че в срока за отговор на исковата молба ответникът по търговско дело е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а ако тези негови възражения са неясни- съдът е длъжен да му укаже да ги изясни и конкретизира. Ако съдът не стори това, бездействието на ответника не води до преклудиране на правото му да ангажира доказателства след срока за отговор на исковата молба по чл.370 ГПК. В това решение няма произнасяне на ВКС относно това дали при липса на доклад се преклудират правата на ищеца да сочи доказателства за доказване на твърденията в исковата си молба. По този въпрос се прилага т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която, както бе посочено по-горе, обжалваното решение не противоречи. Напротив, напълно в съответствие със закона и с това тълкувателно решение, въззивният съд е отказал да допусне до разпит нови свидетели на ищците, като е взел предвид, че никоя от страните не се е позовала на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада и че неразпитването на тези свидетели не се дължи на допуснати от съда други процесуални нарушения /чл.266, ал.2 ГПК/. Взето е предвид, че е недоказано твърдението на ищците, че поисканите от тях свидетели не са били разпитани от първоинстанционния съд, тъй като съдът счел делото за изяснено. Видно от протокола от съдебно заседанието от 11.03.2014 г., когато са разпитани допуснатите по делото свидетели и е даден ход на делото по същество, в този протокол няма отбелязване, че ищците са водели още свидетели, освен вече разпитаните, и че първоинстанционният съд е отказал да разпита тези свидетели. Напротив, в протокола изрично е записано изявлението на техния процесуален представител, че няма да сочи други доказателства.
1.4. По четвъртия поставен процесуалноправен въпрос /при липса на отговор на исковата молба и на доклад по делото по чл.145 и чл.146 ГПК може ли ответникът да сочи доказателства и да прави възражения относно основателността на иска в първото по делото заседание/ в посочените от касаторите решение № 230 от 11.02.2013 г. по т.д.№ 1090 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 5 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 822 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 104 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 3894 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че с оглед приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВСК съдът не може да основе решението си на възражения на ответника, които не са наведени от него в срока за отговор на исковата молба и че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази практика на ВКС, тъй като съдът не е основал решението си на възражения на ответника, направени от него след изтичане на срока за отговор на исковата молба. За да отхвърли иска за собственост, съдът не се е позовал и не е приел за доказани възражения на ответника, а е приел, че ищците, чиято е била доказателствената тежест в процеса, не са доказали твърдението си за осъществявано владение върху процесните постройки /не само упражняване на фактическа власт, но и намерение да ги своят/. От друга страна, допускането на свидетели на ответника в първото по делото заседание не представлява нарушение на процесуалния закон, доколкото съгласно чл.146, ал.3 ГПК ответникът има право да ангажира доказателства до изтичане на даденият му от съда срок за становище по доклада, какъвто срок в определението си от 17.01.2014 г. за насрочване на делото /а и по-късно/ първоинстанционният съд не е давал на страните.
1.5. По поставения материалноправен въпрос /как се доказва субективният елемент на владението с оглед презумпцията на чл.69 ЗС/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Напълно в съответствие с нея и по-конкретно с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че тъй като ищците заедно с наследодателя им А. А. И. са установили фактическа власт върху процесните постройки като държатели /били са допуснати да ползват тези постройки от собственика и първоначален ответник по делото А. Ш. и са ги поддържали с негово съгласие, с оглед близките родствени отношения с него, съответно свекър на ищцата С. И. и дядо на ищцата А. К./, за да установяват владение върху тези постройки, ищците е следвало да преобърнат установеното от тях държане на тези постройки във владение- като извършат насочени към собственика действия, с които да демонстрират ясно и недвусмислено намерението си да своят тези постройки.
II. Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2 предложение трето ГПК за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
III. Няма и вероятност решението да е нищожно или недопустимо /основания по чл.280, ал.2 ГПК/: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявен иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Силистренския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 450 лв.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19 от 07.03.2018 г. по в.гр.д.№ 4 от 2018 г. на Силистренския окръжен съд, гражданско отделение В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено решението на Районен съд- [населено място] за отхвърляне на предявения от С. И. И. и А. А. К. срещу А. И. Ш. /починал в хода на делото и заместен от наследницата си С. А. С./ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците върху полумасивна жилищна сграда, състояща се от три стаи, салон и маза, и върху кухненска постройка, състояща се от две стаи, находящи се в дворно място в [населено място], [община], област С., за което е бил отреден парцел III-242 в кв.27 по регулационния план на селото с площ от 1330 кв.м. при съседи на парцела: от две страни- улици, Х. И. Ш. и Р. Р. С..
ОСЪЖДА С. И. И. и А. А. К. и двете с постоянен адрес: [населено място], [община], област С., [улица] да заплатят на С. А. С. с постоянен адрес: [населено място], [община], област С., ул.“К. и М. № 6 на основание чл.78 ГПК сумата 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/, представляващи разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.