О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
София, 05.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.11.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1766 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД със седалище [населено място], чрез адв.Г.А., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 697 от 23.03.18 г., по т.д.№ 4382/17 г., с което е потвърдено решение № 1262 от 29.06.2017 г., по т.д.№ 6167/2015 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от ”РАЗЛОГ СОЛАР 2”ЕООД, [населено място] срещу касатора, като ответник, обективно съединени искове – по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на сумата 84 912. 85 лв., платена цена за достъп на отпаднало основание – отменено решение на ДКЕВР за определянето и, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 02.10.2015 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 9 304.24 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е мотивиран с отсъствие на надлежно упражнено право на иск. Доводите са, че дори и понастоящем между страните съществува висящо/ актуално/ договорно правоотношение по договор за услугата достъп до електроразпределителната мрежа, правното действие на което не е прекратено и то изключва приложимостта на правилата на института на неоснователното обогатяване. Поддържа се още, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, предвид направения от първостепенния съд доклад по делото, според който отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, каквото не е твърдян от ищеца в исковата молба. При условията на евентуалност касаторът въвежда оплакване за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт по см. на чл.280, ал.2 ГПК, която, според изложените подробни писмени доводи е обусловена от необоснованост на фактическите изводи, неизпълнено задължение за приложение на императивна правна норма и съществени процесуални нарушения, осуетили изясняване фактическата страна на спора.
Изложени са и допълнителни касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, свързани с приложението на чл.12 ГПК, на чл.146 ГПК и на чл.235 ГПК, допуснато нарушение на закона, изразяващо се в даване на неправилна правна квалификация на предявения иск и на въведеното защитна възражение, в отказ да бъде приложено правото на ЕС и връзката му с вътрешното право, както и в погрешно определяне на основанието за извършеното плащане, несъобразено със закона тълкуване на чл.292 ТЗ и на правното действие на решение Ц-33 на ДКЕВР.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, свързани със статута на решението по чл.36а, ал.2 ЗЕ на ДКЕВР /сега КВЕР/, с правните последици на отмяната на индивидуалния административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закона, за влиянието на тази отмяна върху елемента „цена” на сключения договор за достъп върху възмездния характер на договора, за съвместимостта на договорната отговорност и отговорността за неоснователно обогатяване и за правомощията на въззивния съд : 1.1. „Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл.36а, ал.2 ЗЕ за определяне цената на достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?”;1.2.”Следва ли чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл.16, пар.4 от същата Директива ?”;1.3.” Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл.16, ал.4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на територията на РБългария, подобен правен резултат да се постига с 1/ индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2./отсъствие на такъв акт ?”; 2.1.”Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже до оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?”; 2.2.”Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Х. на основаните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат националното законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?”; 3.1. „Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл.290 ГПК по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл.288 ГПК?”; 3.2.”Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт?”; 3.3.”Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения,относимо към приложение на чл. 195 АПК, по аргумент за противното, към процесните правоотношения?”; 3.4. „Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по см. на чл.268 АПК?”; 4.1.”Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Х. на основаните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска националното законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от ВКС:
· който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа;
· който е задължителен за долустоящите съдилища и
· който е приет, без да се отчита правото на ЕС и по –специално разпоредбата на чл.16, пар.3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл.17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”
4.2.”Допуска ли общностното право и по- специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл.290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, разглеждащ друго дело, когато последиците от прилагането и противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава енергия да разпределителната мрежа?”; 5. „ Следва ли чл.17, пар.1 от Х. на основаните права на ЕС да се тълкува в см., че защитава законно придобит доход от оператор на разпределителна система по см. на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?”; 6.1.”Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга ”достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговорят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?”; 6.2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп да електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник/ сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?”; 6.3.”Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотези, диспозиция и правни последици?”; 7.1.”Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието ?”;7.2. „Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?”; 7.3 „Следва ли правото на ЕС и по- специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата ? ”; 7.4. „Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?”; 8.1. ”Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?” 8.2.” Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във вр. с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?”; 8.3.”Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?”; 9.1. „Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта/ търговец/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286, ал.2 и ал.3 ТЗ?; 9.2.„Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция/презумпции/, каквато е тази на чл.286 ТЗ ?”; 9.3.”Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързваща го презумпция на чл.292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ- данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено?”
В. критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът поддържа по отношение на въпроси, посочени с № 1.1-1.3; № 2.1.-2.2; 3.1-3.4.; № 4.1-4.2.; № 5; № 6.1-6.3.; № 7.1.-7.4. Твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по см. на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, в редакцията на разпоредбата, преди изм., обнародвано в ДВ бр.86/2017 г., е по отношение на въпросите на процесуалното право с № 8.1-8.3. За илюстрация на същото са цитирани: т.19 от ТР №1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решения по чл.290 ГПК на отделни съдебни състави на ВКС: № 27 от 02. 02. 2015 г., по гр.д.№ 4265/2014 г. на ІV г.о.; № 331 от 19. 05. 2010 г., по гр. д.№ 257/2009 г. на ІV г.о.; № 217 от 09.06.2011 г., по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г.о.; № 700 от 28.10.2010 г., по гр.д.№ 91/2010 г. на ІV г.о.; № 318 от 06.07.2010 г., по гр.д.№ 615/2010 г. на І г.о. и № 246 от 27.05.2011г., по гр.д.№ 1265/2010 г. на ІV г.о., които са приложени с касационната жалба.
По отношение формулираните в изложението процесуалноправни въпроси с номера в настоящия съдебен акт № 9.1-9.3. са едновременно въведени критерии за селекция по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/в редакцията преди изм., обнародвано в ДВ бр.86/2017 г./ Като израз на същите е посочена казуална съдебна практика: решение № 127 от 05. 10.2011 г., по т.д.№ 1027/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 115 от 18.02.08 г., по гр.д.№ 1082/2007 г.; решение № 523 от 20.10.2008 г., по т.д.№ 274 / 2008 г. на І т.о.; и определение № 434 от 10.06.2011 г., по т.д.№ 1137 / 2010 г. на І т.о., които съдебни актове са приложени, в съответствие с указанията в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
По искането за достъп до касация:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, въз основа на самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните е счел за доказани елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Възприемайки за безспорни фактическите изводи на СГС, според които ищецът в качеството си на производител на електроенергия от фотоволтаична централа, присъединена към електоразпределителната мрежа на ответника е заплатил като цена за достъп за периода септември 2012 г. – октомври 2013 г. сумата 84 912.85 лв., съобразена с количеството електроенергия и определените с решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР временни цени за достъп, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че с отмяна акта на регулаторния орган, са отпаднали с обратна сила породените от него правни последици по отношение на всички правни субекти. Позовавайки се на действащата към релевантния за спора период законодателна уредба – чл.30, ал.1 ЗЕ /ДВ, бр. 54 / 2012 г./ и ал.2 на чл.84 ЗЕ/ в сила от 17.07.2012 г./, както и на изрично постигнато между съконтрахентите съгласие,обективирано в договорната клауза на чл.24 от процесния договор помежду им, че производителят на електрическа енергия дължи цена, утвърдена от ДКЕВР, въззивната инстанция е счела, че спорното задължение за заплащане цена за достъп до електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – договор за достъп, сключен с електроснабдителното дружество и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне цена за достъп временна или окончателна. Липсата на този административноправен елемент, каквато последица настъпва при отмяна акта на регулаторния орган, както е в разглеждания случай, означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп. Затова, според въззивната инстанция, макар цената за достъп да е съществен елемент от договорното правоотношение и плащането и да е дължимо на договорно основание, щом определянето й не е подвластно на волята на съконтрахентите, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор, до издаване на съответния административен акт, в което тя да е обективирана, фактическият състав се явява недовършен и за производителя не съществува задължение за заплащане на такава цена за достъп. В съответствие с така възприетото разрешение Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че до отмяна на акта на ДКЕВР,/ сега КЕВР/ с който са били определени временни цени за достъп, за ищеца е съществувало надлежно възникнало задължение за заплащане определената за достъп цена на мрежовия оператор, което същият е изпълнявал, видно от издадените от ответника фактури.
Съобразявайки, обаче, правната характеристика на решението на ДКЕВР за определяне временна цена за достъп на индивидуален административен акт и разпореденото от чл. 177, ал.1, пр.2 АПК и чл.183 АПК действие, решаващият състав е счел, че с отмяната на акт на регулаторния орган са отпаднали и неговите правни последици, а това от своя страна означава, че с обратна сила е отпаднало и основанието за извършените от ищцовото дружество престации. Предвид въведения с исковата молба предмет на спора за връщане на даденото, поради отпадане на основанието за имуществено разместване в патримониума на страните за посочения в исковата молба период и елементите от специалния фактически състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като неоснователни са преценени повдигнатите в хода на делото въпроси, свързани с необходимостта от обезщетяване на мрежовия оператор по правилото на чл.82 и сл. ЗЗД и за липсата на проявено виновно поведение. В сочената хипотеза, според въззивната инстанция, отношенията между производителя и собственикът на мрежата биха подлежали на уреждане по правилата на неоснователното обогатяване, но съобразно общия фактически състав на чл.59 ЗЗД, какъвто не е предявеният иск.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания акт позволяват да се приеме, че твърдяната от касатора вероятна недопустимост на същия е неоснователна, тъй като въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Възприетото от въззивната инстанция разрешение, че кондикционният иск по чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа е допустим, след постановената с влязъл в сила съдебен акт на ВАС отмяна на решение № Ц-33 / 14.09. 2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп, е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, израз на която са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 28 от 28. 04. 2016 г., по т.д.№ 353 / 2015 г. на ІІ т.о.; № 7 от 26. 01.2016 г., по т.д.№ 3196 / 2014 г. на ІІ т.о.; № 157 от 11.01.2016 г., по т.д. № 3018/2014 г. на ІІ т. о.; № 231 от 05.05.17 г. , по т.д. № 2678/15 г. на ІІ т.о.; № 155 от 11. 01. 2016 г., по т.д.№ 2611/14 г. на ІІ т.о.; № 212 от 23.12.2015 г., по т.д.№ 2956 / 2014 г. на ІІ т.о.; № 58/ 16.08.2016 г., по т.д.№ 332/15 на І т.о.; № 136 от 05.10. 2016 г., по т.д.№ 2727/2015 г. на ІІ т.о.; № 164 от 04.10.2016 г., по т. д.№ 160/2015 г. на І т.о.; № 178 от 14.11.2016 г., по т.д.№ 2543/2015 г. на ІІ т.о.; № 126 от 16. 08.2016 г., по т.д. №1592/2015 г. на І т.о. и други. Макар тази практика да няма задължителен характер, съгласно новелата на ал.3 на чл.280 ГПК/ ДВ бр.86/17г./, тя е трайно непротиворечива и последователна, изцяло споделяща се от съставите на ГК и ТК на ВКС, като изрично е посочено в ТР № 7/ 2017 г. от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС, което въззивният съд е съобразил.
Останалите формулирани правни въпроси, извън тези с №№ 6.2.;6.3; 7.1. и 7.2. в настоящето решение, дори да са важни, не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не обосновават приложното поле на касационното обжалване и въпросите, относими към тълкуване норми от Директива 2009/ 28/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз. Същите не са обуславящи за крайния изход на делото. В мотивите на обжалваното въззивно решение липсва произнасяне по тях, поради което се явяват хипотетични и без значение за производството по чл.288 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът дали след допускане на касационен контрол и при наличие на посочените в процесуалния закон предпоставки,те евентуално биха могли да обусловят отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, но той не е предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не следва да бъде обсъждан.
Формулираните въпроси с №№ 6.2.; 6.3.; и 7.1.;7.2. в настоящето изложение, са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което обосновават главното основание за достъп до касация. Неосъществено по отношение на тях се явява съответното поддържано селективно основание – допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. При разрешаването им съставът на Софийски апелативен съд се е съобразил изцяло с горецитираната практиката на ВКС, споделяща се и от настоящия съдебен състав. Същата е в смисъл, че с отмяната на Решение № Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, притежаващо правната характеристика на индивидуален административен акт, с обратна сила отпада и основанието за заплащане от производителите на електрическа енергия на цени за предоставената им услуга „достъп” до електропреносната и/или електроразпределителната мрежа от страна на мрежовия оператор. Поради това и платената цена за достъп от производителя на електрическа енергия от възобновяем източник, въз основа на отмененото решение, се явява недължима и подлежи на връщане от получателя и – съответния мрежов оператор. С тази практика, изразена и в решения: № 28/28.04.16 г., по т.д.№ 353/15 г. на ІІ т.о., № 4/ 15.05.2017 г., по т.д. № 3351 /2015 г. на І т.о. и № 128/ 11. 11. 2016 г. , по т.д.№ 2354/2015 г., е даден още отговор и на въпросите, свързани с възмездния характер на договора за услугата ”достъп” и „пренос” и с породеното от него правно очакване на оператора на мрежови услуги. Счетено е, че щом в изключително правомощие на ДКЕВР е да определи с решението си за временни цени за достъп и условията за осъществяване на същия до електроразпределителната мрежа, то с отмяната на този акт на регулаторния орган всякога с обратна сила отпада и основанието, на което мрежовият оператор е получил цената за достъп. В съгласие със задължителните постановки в т.1 на ППВС № 1/ 79 г. относно третия фактически състав на чл. 55, ал.1 ЗЗД – връщане на даденото на основание, отпаднало с обратна сила, е и разбирането, че изброяването на хипотезите към които третият фактически състав на чл. 55, ал.1 ЗЗД е приложим не е изчерпателно в цитираната съдебна практика. Или, съобразени постановките в задължителната практика по приложението на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и последвалата я казуална практика на касационната инстанция позволяват да се приеме, че „основание” по см. на института на неоснователното обогатяване може да бъде и настъпването на всеки юридически факт, който е последващ за сключване на сделката, като разглежданият – отмяна на порочен административен акт, урежда конкретно правоотношение между гражданскоправни субекти, по силата на законова разпоредба за издаването му и притежава временно регулативно действие. Възприетото разрешение относно приложното поле на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД в обжалваното решение е в пълно съгласие с така даденото от ВКС тълкуване на закона.
Наличието на формирана последователна съдебна практика на ВКС, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от промяна, съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва приложимостта на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не обосновават приложното поле на касационния контрол и поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси. Израз на твърдяната процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, въведена с касационната жалба, тези въпроси, според разясненията в т.1 на ТР№ 1819.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са ирелевантни към предпоставките за достъп до касация. Но дори да се възприеме становището на касатора, че те попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, неоснователно се явява поддържаното допълнително основание за селекция.
Обстоятелството, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съдът е определил правната квалификация на иска, извършил е самостоятелна преценка на доводите и възражения на страните и е изложил собствени правни съждения по приетата за установена фактическа обстановка, обсъждайки вида на процесната услуга за достъп до мрежите на мрежовия оператор и характера на възникналото от смесения и фактически състав задължение за плащане на цената, изключва разрешаването им да е в отклонение от цитираната от касатора задължителна съдебна практика.Обосноваността и процесуалната законосъобразност на изводите, изградени от въззивната инстанция въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствата по делото, които всъщност касаторът оспорва са относими към основанията за касационно обжалване и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Правно ирелевантен към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е и съставният въпрос № 9. При постановяване на крайния правен резултат по делото съдът не е обсъждал дали сключената между страните сделка е търговска и дали е приложима презумпцията по чл. 292 ТЗ, поради което този въпрос е изцяло хипотетичен.
Неоснователна е и твърдяната очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.86/2017 г./. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ, или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Или очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща, или на несъмнено отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17 г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване отново е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда спорни въпроси относно приложимия закон, действието на правните норми във времето и др.. Необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, също ще е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
Настоящият съдебен състав счита същото за неоснователно.
Освен, че според последователната практика на Съда на Европейския съюз националният съдия не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване и в този см. са множество решения, като по дело С -152/1995 г. от 07.05.97г.; по дело С-152/94 от 16.11.95г. и мн. др., то поставените от касатора въпроси, свързани с Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009г. и на Х. на основаните права на Европейския съюз са без връзка с конкретния правен спор, тъй като не са били предмет на обсъждане във въззивния съдебен акт.
Отделно от изложеното, следва да се посочи, че произнасянето по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по чл.629 ГПК е обусловено от допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, предвид необходимостта от тълкуване на конкретна приложима към разглеждания правен спор разпоредба от Общностното право. Следователно, доколкото в случая по изложените по- горе съображения, предпоставките на процесуалния закон за достъп до касация и разглеждане на касационната жалба по същество – формални и изчерпателни, вменени в изключителна тежест на касатора, не са налице, основание за уважаване на искането отсъства и по същество.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78,ал.3 във вр. с ал.1 ГПК съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 697 от 23.03.18 г., по т.д.№ 4382/17 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: