О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 698
гр. София, 07.12.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1333 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ан сист” ООД, А. Ж. Д. и Н. Ж. Д. срещу решение №5 от 04.01.2018 г. по т.д.№222/2017 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №947 от 22.12.2016 г. по т.д.№1482/2015 г. на ОС Варна в частта, с която „Ан сист” ООД, А. Ж. Д. и Н. Ж. Д. са осъдени на основание чл.92 от ЗЗД да заплатят солидарно на „Мания тийм” АД сумата от 60 000 лв., неустойка по чл.7.4 от договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки от 03.01.2012 г. дължима при разваляне на договора.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване: по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК относно материалноправния въпрос, свързан с нищожност на клауза за неустойка при условията на чл.26, ал.1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави; по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК относно същността на договора, наличие на неизпълнение от страна на франчайзополучателя и противоречие на уговорената неустойка с добрите нрави и по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: при постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни. Поддържа се и, че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация „Мания тийм” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата като се претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд след извършен задълбочен анализ на приетите по делото доказателства и правната природа на договора за франчайзинг, е стигнал до извод, че по силата на процесния договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки от 03.01.2012 г., франчайзодателят „Мания тийм” АД е представил на франчайзополучателя „Ан сист” ООД правото да използва франчайз за препродажба на стоки на крайни потребители под търговската марка и търговското име на франчайзодателя при определено условия, като за изпълнение на всички задължения на франчайзополучателя е предвидена солидарна отговорност на А. Ж. Д. и Н. Ж. Д.. Приел е, че страните са предвидили типични за договора за пласментен франчайзинг права и задължения, като уговореният начин на изплащане на франчайзинговото възнаграждение: 1/. първоначално – 41 667 лв. без ДДС /чл.5.1.1/ и 2/. периодично месечно през срока на действие на договора, определени като процент от реализираната от франчайзополучателя печалба /чл.5.1.2/, е типичен и често практикуван при тези договори и съответства на икономическата специфика и цел на този вид търговски сделки. Посочил е, че договорът предвижда и редица конкретни задължения на франчайзополучателя за съобразяване с позицията и указанията на франчайзодателя при осъществяването на франчайзинговата дейност във връзка с експлоатацията на магазините, кръга на клиентите и начина на плащане, подбор на персонала, контрол при обзавеждане на обектите, забраната за конкуренция и други, като типични за франчайзинга, свързани с правото на ползване на търговската марка и фирменото име, са и допълнителните задължения на ответника – да не ги ползва за друга цел, освен за изпълнение на договора, да пази търговската тайна и търговския престиж на ищеца, да продава стоки с търговската марка и под търговското име на ищеца само в търговските обекти, определени с договора и обзаведени съгласно определените от страните условия. Изложил е съображения, че по повод магазина в [населено място] франчайзополучателят е сключил с „Феста Холдинг“ АД – трето по делото лице, договор за наем, който е прекратен с двумесечно предизвестие от 16.06.2015 г., считано от 16.08.2015 г., като франчайзодателят е уведомен на 17.08.2015 г., че от 14.08.2015 г. ответното дружество е в обективна невъзможност да изпълнява договорните си задължения поради за прекратяването на договора за наем и е продало част от активите си на „Шуши и ко“ ЕООД, както и че е прекратило част от трудовите договори на служителите по взаимно съгласие. Счел е, че в производството не се твърди, а и не се представят доказателства, от които да е видна по-ранна дата на узнаване за предизвестието за прекратяване на наемното правоотношение за магазина в [населено място], като липсата на предоставяне на данни от франчайзополучателя преди прекратяване на договора за наем представлява неизпълнение на договорните задължения – франчайзополучателят не е проявил активно поведение за уведомяване на франчайзодателя по повод на възможността за преговаряне с наемодателя или оказване на съдействие за търсене и одобряване на ново помещение. Посочил е, че в продължение на горното разбиране са и останалите предвидени договорни задължения, вменени на франчайзополучателя – за създаване и поддържане на ефикасна организация за достигане на стандартите на качество и повишаване на престижа на търговските марки /чл.3.4.1/, за извършване на продажбите по начин и стил, определен от франчайзодателя /чл.3.6.1/, забрана за дистрибутиране и продаване на стоки и извършване на всякаква конкурентна дейност от франчайзодателя и свързаните с него лица по смисъла на ТЗ /чл.4.1/, конфиденциалност на цялата информация на франчайзодателя /чл.4.2/, както и за спазване на принципите за професионализъм във всяко начинание и работа в екип /чл.3.3.2/. По повод доводите на въззивниците за необоснованост на първоинстанционното решение досежно извода за наличие на формална и житейска логика, че действията по сключване на новия договор за наем са планирани по-рано от сключването му, съдът е посочил, че от свидетелските показания на свидетеля Т. се установява, че последващият наемател – „Симарт Трейд“ ЕООД /с управител – М. Л., бивш служител на ищцовото дружество и живеещ във фактическо съжителство с ответницата А. Д., която е и управител на ответното дружество/ е потърсил наемодателя – „Феста Холдинг“ АД седмица след изпращане на предизвестието за прекратяване на договора с предходния наемател /ответното дружество/. Въззивният съд е установил и че на 14.08.2015 г., преди изтичане на срока на предизвестието на 16.08.2015 г., „Ан Сист“ ЕООД е продало на „Шуши и ко“ ЕООД, оборудване на стойност от 15 000 лв., а на 17.08.2015 г. /ден след прекратяване на наемното правоотношение/ е продало дрехи и други артикули на стойност от 26 056.22 лв., които артикули последното дружество е препродало на „Симарт Трейд“ ЕООД на същата дата. Приел е, че от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 14.08.2015 г. са въведени в експлоатация фискални устройства рег.№3660518 и №3660515 на „Симарт Трейд“ ЕООД за магазин, находящ се в [населено място], [улица], който търговски обект към 14.08.2015 г. е с наемател „Ан Сист“ ЕООД. Въззивният съд не е споделил и твърденията във въззивната жалба за отсъствие на задължение на франчайзодателя за съдействие през целия срок на договора, доколкото от една страна същото не съответства на характера на отношенията на взаимопомощ между страните, а от друга – на изявленията на въззивника, че същото задължение е типично за договора за франчайзинг /л.8/. В този смисъл е достигнал до извод, че франчайзодателят е упражнил надлежно субективното си преобразуващо право да развали договора без предизвестие по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД, съгласно договорно предвидената възможност в чл.6.2, като по отношение на претендираната неустойка за разваляне на договора в размер на 60 000 лв., определена в чл.7.4. от договора и направеното възражение за нищожност на същата поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, е изложил следното: Неустойката наред с обезпечителната и обезщетителна функция, има и стимулиращата такава по повод изпълнението на длъжника под страх, че ще търпи санкция за неизпълнението, било по силата на постигната в договора уговорка или по силата на закона. За да надхвърли допустимите от договорната свобода граници, размерът на фиксираното между страните обезщетение за разваляне на договора следва да осигурява на кредитора такава имуществена облага, която явно да цели обогатяване, а не компенсация на предвидимите при договарянето вреди. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави /морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона, като същите не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях/ следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани примерно изброени критерии в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед горното и съобразявайки посочените критерии, въззивният съд е намерил, че компенсаторната неустойка не е свръх прекомерна /екзорбирантна/, поради липсата на твърдяно противоречие на същата с добрите нрави. Обстоятелствата, свързани с влошаване на икономическото състояние на франчайзополучателя и намаляване на балансовата му печалба, както и ограничените хипотези за прекратяване на договора не могат да доведат до извод за нищожност на неустойката по гореобсъдените съображения. В продължение на горното, съдът съобразявайки стойността на уговорената компенсаторна неустойка, дължима в случай на разваляне на договора с предвидимите вреди към момента на сключване на договора и предвид предоставеното използване на търговската марка, репутация и бизнес модел от страна на франчайзодателя е счел, че същата не излиза из присъщите й гореразглеждани функции и не води до извод за наличие на противоречието й на добрите нрави, поради което се дължи от ответниците. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за злоупотреба с право от страна на франчайзодателя при определяне на цените и параметрите на договора, както и възражението за прихващане с вземане, породено от твърдяна дължимост на връщане на платената първоначална франчайз такса за предоставяне на пакета за магазина в [населено място] в размер на 50 000 лв., евентуално за пропорционалното й връщане съобразно срока на действие на договора.
Настоящият състав намира, че решението в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При постановяването му въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответниците. В този смисъл поставеният в изложението въпрос, свеждащ до задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, не е решен в противоречие с посочената от касаторите практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
В този смисъл и тъй като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирани други материално или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно неправилност на изводите на въззивния съд за действителност на уговорената между страните неустойка, изцяло възпроизвеждащи доводите, свързани с правилността на решението, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Дори и да се приеме, че се поставя въпрос относно критериите, при които следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави, който би се явил обуславящ за изхода на делото, то по отношение на него не е осъществено нито едно от основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение кореспондира изцяло с разясненията, дадени в ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС /което ТР изключва наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, като преценката на съда в конкретния случай е осъществена към момента на сключване на договора и то с оглед специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочените в ТР критерии.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора, касаторите дължат на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 097 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №5 от 04.01.2018 г. по т.д.№222/2017 г. на АС Варна в частта, с която е потвърдено решение №947 от 22.12.2016 г. по т.д.№1482/2015 г. на ОС Варна в частта, с която „Ан сист” ООД, А. Ж. Д. и Н. Ж. Д. са осъдени на основание чл.92 от ЗЗД да заплатят солидарно на „Мания тийм” АД сумата от 60 000 лв., неустойка по чл.7.4 от договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки от 03.01.2012 г. дължима при разваляне на договора.
ОСЪЖДА „Ан сист” ООД[ЕИК], А. Ж. Д. [ЕГН] и Н. Ж. Д. [ЕГН] да заплатят на „Мания тийм” АД сумата от 2 097 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.