2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 955
София, 07.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2680 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Г. В., с адрес в [населено място], обл. П., представляван от адв. В. И.-К., против въззивното решение № 131 от 27 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 37/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 1737 от 17 октомври 2017 г., постановено по гр.д.№ 3122/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта му за отхвърляне на иска на В. против П. на Р. Б. да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдан с присъда № 153 от 28 юни 2016г. по нохд №1115/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], влязла в законна сила на 07.10.2016 г., за горницата над 3000 лева до претендираните 15000 лева, ведно със законната лихва от 07.10.2016 г.
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, въззивният съд, като не се е съобразил с установената фактическа обстановка, е направил грешни изводи, свързани с определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като е приел сумата от 3000 лева за достатъчна да обезщети претърпения деликт за времето от 07.04.2015 г. до 07.10.2016 г. Неправилно съдът бил възприел значението на представено удостоверение от прокуратурата, послужило за отказ на касатора да се издаде разрешение за носене на оръжие – в резултат на незаконно повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство ищецът е бил лишен от правото си да бъде ловец, и е търпял това състояние и след 12.10.2016 г. Съдът не е отчел как обвинението в унищожаване на земеделска продукция на колега се е отразило на авторитета, репутацията и професионалната дейност на касатора като земеделски производител. Не са отчетени и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, като съдът съвсем декларативно сочи, че съобразява тези условия, без да сочи конкретни показатели за това, без да съобрази обезщетението и с действащата разпоредба за размера на минималната работна заплата за страната към момента на влизане на оправдателната присъда в сила. Твърди се, че именно минималната работна заплата е стойностният показател, от който може да се съди какъв екзистенциален минимум за живот в парична равностойност е определила държавата в различните години и как същия се изменя във времето – ако животът във времето поскъпва, е несправедливо обезщетенията да се намаляват. Решението на съда не е съобразено и със задължителната съдебна практика на ВКС по отношение на размера на присъжданите обезщетения по сходни казуси. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Прокуратура на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, като е счел, че съдът е съобразил относимите обстоятелства и правилно е приложил материалния и процесуалния закон. Допълнително, във връзка с оплакванията на ищеца за несъобразяване на всички значими обстоятелства по спора, съдът сочи, че издадено от прокуратурата удостоверение не е отчело влязлата в сила оправдателна присъда на ищеца и то съдържа неверни данни относно наличието на висящи наказателни производства спрямо ищеца, но това действие не може да се подведе под хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, каквото е заявеното от ищеца правно основание и не представлява незаконно обвинение по смисъла на закона. За правилни са оценени съображенията на първата инстанция за обема, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания въз основа на представените свидетелски показания и писмени документи. Подчертано е, че срокът за приключване на наказателното производство в процесния случай е разумен, за разлика от цитирани от ищеца други производства по ЗОДОВ, в които срокът на незаконното наказателно преследване е значително по-дълъг, съответно са присъдени по-високи размери на обезщетението.
Поставеният от касатора правен въпрос как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не обосновава допускането на касационното обжалване. Искането се подкрепя с твърдението, че съдът е разрешил спора в противоречие със събраните по делото доказателства и трайно установената практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., тъй като неправилно било възприето значението на представеното удостоверение от прокуратурата, послужило за отказ на служба „КОС” да издаде на касатора разрешение за носене на оръжие – още с исковата молба било посочено, че касаторът е бил лишен от правото си да бъде ловец и е търпял това положение и след влизането в сила на оправдателната присъда. Не било обсъдено и обстоятелството, че касаторът е земеделски производител и твърдяното престъпление е във връзка с дейността му, като не е преценено как именно обвинението в унищожаване на земеделска продукция на колега се е отразило на авторитета, репутацията и професионалната му дейност. На последно място се сочи, че не са съобразени и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Виждането на касатора, че присъденият размер на обезщетение не е справедлив, се мотивира с различния размер на обезщетение, присъдени от ВКС в решение № 61 по гр.д. № 4546/2015 г., ІІІ г.о., решение № 16 по гр.д. № 396/2010 г., ІІІ г.о., решение № 130 по гр.д. № 951/2010 г., ІІІ г.о., и решение № 233 по гр.д. № 104/2012 г., ІV г.о.
Според неизменно възприеманото и преутвърдено в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК тълкуване на понятието „справедливост”, разяснено от ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., то не е абстрактно понятие, но е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Стореното в постановлението изброяване на относими обстоятелства не е изчерпателно – подчертано е, че от значение са и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Безспорно такова обстоятелство би било отнемането на разрешително за притежаване на оръжие, след като касаторът е ловец и се твърди към релевантния момент да е бил председател на ловната дружинка, като той бил лишен от правото да практикува любим спорт и станал предмет на коментари и обсъждания в родното му място. В случая обаче касаторът смесва две свои твърдения, изложени поотделно в исковата молба: че отнемането на разрешителното довело до понасяне на неимуществени вреди – не практикувал любимия си спорт, и че в следствие на издадено от прокуратурата удостоверение след влизане в сила на оправдателната присъда, не му било издадено разрешително за притежаване на оръжие. Второто твърдение е обсъдено от въззивния съд, а първото е взето предвид от първоинстанционния съд при определянето на справедливия размер на обезщетението, което е възприето от въззивния съд чрез препращането към мотивите по реда на чл. 272 ГПК. Същото е относимо и към претърпените вреди в професионалната сфера на дейност на касатора, както и към съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, които са взети предвид от първата инстанция. Правен въпрос за значението на размера на минималната работна заплата като измерител на адекватността на обезщетението, не се поставя, независимо от подробно заявените съображения в касационната жалба.
Както е посочено и в цитираното ППВС, разноречива практика по приложението на чл. 52 ЗЗД може да се постанови по различни дела за съвсем сходни случаи. Сочената от касатора такава не обосновава подобно сходство: по първото дело обвинението е било за тежко умишлено престъпление, със сериозно разследване на професионалната дейност на ищеца; по второто дело обезщетението е за водени срещу ищеца две дела в период от три години, в резултат на което ищецът прекратил работата си; в третото решение съдът е съобразил наказателно производство от десет години и публична дискредитация на ищеца; с последното решение се вземат предвид срокът на наказателното преследване от три години и половина, забрана за напускане на страната и мярка за неотклонение „парична гаранция”, сферата на професионална дейност на ищците. Отделно е необходимо да се съобрази, че касаторът е цитирал съответната практика на ВКС, за да обоснове необходимостта минималната работна заплата да се съобразява като фактор при определяне на справедливия размер на обезщетението, каквото съображение не е стояло пред решаващите съответните спорове състави на ВКС.
Ето защо не се разкриват предпоставките за допускане на касационното обжалване по правния въпрос предвид противоречие с практиката на ВКС, а липсата на отклонение от практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав възприема и не намира за нужно да изоставя или изменя, опровергава твърдението за необходимост от допускане на касационното обжалване поради значението на правния въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 131 от 27 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 37/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: