О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
София, 10.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.10.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1475 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. П. Х., Л. Д. Х., Д. Л. Х., чрез адв. В.Т. – ПАК, против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 21 от 15.01.2018 г., по т.д.№ 439/2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на ПОС № 103 от 22.02.2017 г., по т.д.№ 681/2016 г. за уважаване на предявения от ”ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ”АД срещу настоящите касатори, като солидарни ответници, положителен установителен иск по чл.422 ГПК до размера на следните суми, произтичащи от договор за кредит за покупка на жилище от 23.08.2007 г.: 25 363.63 лв. – главница и 381.93 лв. – такси, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1654 /18. 03. 2015 г. и изпълнителен лист № 2733/23.03.3015 г., по ч.гр.д.№ 3104 / 2015 г. на ПРС, както и в частта за присъдените на ищеца деловодни разноски, възлизащи общо на сумата 2 201.45 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Алтернативно поддържаното оплакване за неправилност е аргументирано с доводи за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, както и несъответствие между приетите за установени по делото факти и ангажирания доказателствен материал. Излагайки подробни писмени съображения във вр. с поддържаното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК касаторите искат отмяна н въззивния съдебен акт и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция с отхвърляне на предявения иск.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Предсрочно изискуем ли е кредит при неиздължаване на месечни погасителни вноски, чиито размер е определен на основание нищожни договорни клаузи за едностранна промяна от кредитора на собствения му базов лихвен процент, лихви, такси и комисионни ?; 2. ”Предсрочно изискуем ли е кредит при неиздължаване на месечни погасителни вноски, когато кредитополучателят няма право да прекрати договора за кредит и в случай на едностранно без уведомяване изменение на същия договор от страна на кредитора?”; 3.”При обявяване предсрочна изискуемост на кредит, длъжен ли е кредиторът да посочи на кредитополучателя точната начална дата?”; 4.”Има ли право кредитор едностранно да обяви предсрочно изискуемост с начална дата, по- късна от настъпилата на основание на договора за кредит между страните?”; 5.”Редовен представител на страната по пълномощие в заповедното и в исковото производства ли е адвокат, преупълномощен от Адвокатско дружество?”; 6.”Може ли Адвокатско дружество да е пълномощник на заявител в заповедното производство?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу искането за достъп до касация поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК,намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на предприетото обжалване, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, е възприел за безспорни установените от ПОС факти – наличие на валидна договорна обвързаност между ищцовото АД и ответниците, породена от сключен помежду им на 23.08.2007 г. договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който на последните, при условията на солидарност, е предоставена сумата 26 940 лв. с краен срок на издължаване, съобразно уговорен погасителен план и допълнително споразумение от 14.06.12 г. до 31.08.2028 година и която е обявена за изцяло предсрочно изискуема, поради настъпило длъжниково неизпълнение.
Позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза и на договорната клауза на чл.18, ал.1 и ал.2 от процесния договор, според която при непогасяване на която и да е от вноските по кредита,банката- кредитодател може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски – изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща изцяло в предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, въззивната инстанция е счела, че спорните вземания, предмет на издадената заповед за изпълнение, са частично доказани до размера на определените в производството по чл.422, ал.1 ГПК суми. Посочено е, че в този размер остатъка от паричните задължения на ответниците, като солидарни длъжници, е съобразен с прогласената в хода на делото нищожност на счетените за неравноправни по см. на чл.143, т.3 и т.10 З. договорни клаузи на чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за кредит, първоначалните извършени от ответниците плащания и следващите се по кредита погасителни вноски без предприетата от страна на ищеца едностранна промяна на базовия лихвен процент. В съобразителната част на обжалвания съдебен акт подробно е обсъдено и допълнителното споразумение към процесния договор, с което съконтрахентите са постигнали съгласие за 12 – месечен период на облекчено погасяване на кредита от солидарните длъжници, като изрично е отразено, че макар същото да има признаците на спогодба, в частта му, съобразена с приетите за нищожни договорни клаузи, то не е породило действие, по силата на чл.366 ЗЗД, поради което не е ценено.
Въз основа на изложеното и съобразявайки предварително договорените в чл.18 от договора условия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и определената с него начална дата въззивният съд е счел, че по- късно посочената от Банката – кредитор начална дата на изискуемостта на задължението на кредитополучателите не се отразява на надлежното уведомяване на последните, че обявява кредита за предсрочно изискуем, независимо от начина на текстовото и изписване в отправените им и получени от тях нотариални покани.
Като неоснователно, предвид съдържанието на т.8/л.61/ от представените по делото пълномощни на името на процесуалния представител на ищеца, заявител в заповедното производство, е преценено и защитното възражение на ответниците за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, поради ненадлежно упражнено право на иск от лице, без учредена по съответния ред представителна власт.
С оглед изложените от въззивния съд решаващи правни съображения, искането за допускане на касационното обжалване, поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение се явява неоснователно. Въззивният съд е разгледал спора, въз основа на фактическите твърдения на ищеца, въведени с исковата молба,като е квалифицирал предмета на спора в съответствие с материалния закон и е уважил иска на предявеното основание.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и въз основа на формулираните от касаторите въпроси.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело по см. на чл.280, ал.1 ГПК, е този, който включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси №№ 1, 2, 5 и 6 не отговарят на горепосочените критерии, поради следното:
Първите два от тях, освен, че са некоректно поставени, тъй като изрично въззивният съд е отразил в мотивите на обжалвания съдебен акт, че измененият едностранно от Банката- кредитор базисен лихвен % въз основа на приетите за нищожни, като неравноправни договорни клаузи, не е взет предвид при изготвяне заключението на в.л. за изчисляване оставащия размер на задълженията на ответниците, а е ползван уговореният първоначален такъв, са и извън решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, поради което са хипотетични – въведени с оглед становището на страната за неправилно приложение на закона от Пловдивския апелативен съд и не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Когато правният въпрос е поставен извън решаващите мотиви на въззивното решение с него, според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се формира общо основание за достъп до касация и липсата му, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания.
Въпроси № 3 и № 4, които в същността си се свеждат до надлежното упражняване правото на кредитора да обяви предсрочната изискуемост на цялото вземане по договор за банков кредит, като включени в предмета на спора по предявения положителен установителен иск, основан на чл.422 ГПК се явяват значими за решаващите изводи на съда относно съществуване на спорните вземания на Банката – кредитор и за тяхната изискуемост, поради което попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказана по отношение на същите е допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация- поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.18 на ТР № 4/18.06.14 г., по т..№ 4/2013 г., с които Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил, в хипотеза на предявен иск по чл.422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит и уговорена между съконтрахентите предсрочна изискуемост при неплащане/ забава в плащането/ на определен брой месечни погасителни вноски, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ от Банката- кредитор, предполага изявлението й, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. В този случай предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Становището,че в производството по иск по чл. 422 ГПК за вземане, произтичащо от банков кредит, съдът установява съществуването на вземането, обявено за предсрочно изискуемо, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е застъпено последователно и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 123 от 09. 11. 2015 г., по т.д.№ 2561/2014 г. на ІІ т.о., № 135 от 16.10.2015 г., по т.д.№ 1672/14 г. на І т.о.; № 64/17.07.15 г. по т. д. № 3187/13 г. на I т.о. и мн. други, което настоящият съдебен състав споделя.
Според т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОГТК на ВКС при наличие на формирана задължителна практика, респ. трайно непротиворечива и последователна съдебна практика, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от промяна, както е и в случая, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо.
Въпроси № 5 и № 6 също нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, доколкото категорично съдебната практика приема, че оспорването на представителната власт принадлежи единствено и само на мнимо представлявания и с нея въззивният съд напълно се е съобразил. За пълнота на изложеното следва единствено да се отбележи, че освен това изричен отговор на въпрос № 5 е даден от законодателя с разпоредба на чл.71, ал.1 ЗА, във вр. с чл.32 ГПК. Ясна, пълна и непротиворечива тази конкретна законова разпоредба не създава затруднение в практиката на съдилищата и поради това не се нуждае от тълкуване за изясняване на съдържанието и – основно изискване, относимо към прилагане на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че дори и да е налице евентуално процесуално нарушение на чл.32 ГПК, то в случая, предвид предприетите от Банката- кредитор процесуални действия, би имало значение единствено към отговорността за деловодните разноски, но не и за допустимостта или основателността на предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК му се следват, но само ако е доказал реалното им извършване, каквито доказателства в случая отсъстват.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 21 от 15.01.2018г., по т.д.№ 439/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: