ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 979
София, 12.12. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2879 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.Ч. като като особен представител на В. Е. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 24.ІV.2018г. по в.гр.д. № 5496/2017г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Р.Ш. е заел становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 24.ІV.2018г. САС е отменил решението на СГС от 16.VІ.2017г. по гр.д. № 16151/2013г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил В. Ем.К. да заплати на [фирма] 80000лв. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 26.ХІ.2013г. до окончателното изплащане, както и 13590лв. разноски за първоинстанционното и въззивното производства.
Въззивният съд е взел предвид твърдението на дружеството в исковата му молба, че управителят му и ответникът били в приятелски отношения, че между тях устно било уговорено ответникът да прехвърли на дружеството собствеността върху недвижим имот, придобит от него въз основа на постановление за възлагане от Д. при Смолянския РС, в изпълнение на която уговорка ищецът превел по сметка на ответника исковата сума, но той преустановил контактите с дружеството и не изпълнил устните уговорки, поради което иска присъждане на сумата. Взето е предвид, че първоинстанционният съд в съдебно заседание приел, че правното основание на иска е чл.55 ал.1 ЗЗД и указал, че ищецът следва да докаже, че е превел исковата сума, че тя е получена от ответника и че не е осъществено правното основание за това, а ответникът трябва да докаже твърдяните в отговора си факти и наличието на основание за получаване и задържане на сумата. Прието е за установено въз основа на банкови извлечения и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че на 27.ХІ.2012г. по сметка на ответника е постъпил превод на сумата 80000лв. с наредител дружеството-ищец с посочено в платежните документи основание „покупка на недвижим имот“, както и че на същата дата титулярът на сметката е изтеглил сумата 79995лв. От страна на ответника не е доказано основанието за получаването и задържането на сумата. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ищецът не твърди да е бил сключен с ответника предварителен договор за продажба на недвижим имот – твърдението е само за устно изразени намерения в този смисъл, което се установява от посоченото основание за банковия превод. Налице в случая е хипотезата по чл.55 ал.1 ЗЗД – ответникът е получил 80000лв., не е доказал основанието за задържането й, поради което дължи връщането й. Дали ще се приеме изначална липса на основание поради липса на валиден предварителен договор или неосъществено основание, както твърди ищецът /която теза съдът не споделя – поради липса на договор, сключен под отлагателно условие/, налице е хипотезата на неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, поради което искът с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД е основателен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасяне от въззивния съд по осем въпроса, като са изложени и съображения за очевидна неправилност на въззивното решение.
Първият поставен въпрос е „при липса на писмен предварителен договор за покупка на имот, а само устна уговорка, чия е доказателствената тежест за доказване на основанието за получаване на сумата, правилно ли е разпределена от съда доказателствената тежест, при липса на основание за плащане и липса на доклад и указания от въззивната инстанция чия е тежестта – на платеца, платил без основание, или на получилия сумата“, на част от който въпрос бил даден отговор в решение на ВКС 4 ГО № 167 от 29.V.2015г. по гр.д. № 6043/2014г. ВКС намира, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената в изложението практика, според която получилият нещо е длъжен да го върне, ако няма основание да го задържи, затова по иска за връщане на даденото без основание ищецът трябва да докаже, че е дал и съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил и има право да го задържи, ако ответникът е получил плащане, за което е установено, че не е отишло в погашение на определено съществуващо задължение, в негова тежест е да докаже какво друго основание съществува той да получи и задържи полученото. Настоящият състав споделя тази практика, като за пълнота следва да добави, че и при трите предвидени в чл.55 ал.1 ЗЗД хипотези на неоснователно обогатяване тежестта да докаже наличието на основание да получи и да задържи полученото е на получилия нещо.
Поставените пет въпроса „следва ли да се отведат членове на състава при наличие на индиция, че този съдия е в йерархична зависимост от председател, респ. зам.председател на съда, обвързан да разгледа спора по същество, а процесуалния представител на една от страните е съпруг, съпруга на председателя или зам.председателя на съда, който ще постанови решение; при йерархична зависимост или близки приятелски отношения на член на състава с една от страните и ако съответния съдия не е направил отвод, самоотвод какъв ще е съдебният акт – допустим, недопустим или неправилен; следва ли ВКС да върне делото на въззивния съд при констатирани едва пред него предпоставки за самоотвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК на второинстанционния съдия; кой извършва контрол и подлежи ли на контрол отказът на отвод или липсата на отвод на съдия докладчика при наличие на предпоставките по чл.22 ал.1 т.6 ГПК; порочен ли е съдебен акт и нарушена ли е равнопоставеността и правото на защита на страните при основателно съмнение за субективизъм и пряка и непряка зависимост на член на съдебния състав със страна по делото“ са обосновани с твърдения, че процесуален представител на ответника по касация пред въззивния съд бил адвокат Ш., че след постановяване на въззивното решение особеният представител на ответника узнал, че съпругата на процесуалния представител П. Ш. е била през 2016 – 2017г. зам.председател на САС, понастоящем съдия във ВКС, освен че имало служебна зависимост между докладчика и състава, било възможно между тях да има и други взаимоотношения, поради което било налице основателно съмнение в безпристрастността на състава. Така поставените въпроси са неотносими към произнасяне от въззивния съд, обусловило решаващите му изводи по спора. Твърдения за наличие на соченото основание за отвод на съдебния състав на въззивния съд не са навеждани пред него, нито се сочат и представят каквито и да било доказателства в тази насока. Следва да се отбележи, че се твърди съдия П.Ш. да е била зам.председател на САС през 2016-2017г., а делото е разгледано и атакуваното решение е постановено от въззивния съд през 2018г. При това положение не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване по тези въпроси.
Осмият поставен въпрос е „след като първоинстанционният съд е приложил чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД още с доклада по делото и ищецът е имал възможност да възрази относно правната квалификация на иска, процесуално допустимо ли е във въззивната инстанция тази правна квалификация да се приеме за погрешна и да бъде служебно променена без доклад и указания от въззивната инстанция“, като се твърди, че по този въпрос нямало съдебна практика. Въпросът не е основание за допускането на касационно обжалване най-напред с оглед съдържащото се в него условие – че ищецът е имал възможност да възрази относно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск – въззивният съд не е формирал решаващи изводи въз основа на преценка за правното значение за спора на възможността ищецът да направи пред първоинстанционния съд възражение срещу определената с доклада по чл.146 ГПК правна квалификация на предявения иск. Освен това, въззивният съд не е променил правната квалификация на иска от такава по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Квалификация по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД в доклада по делото на първоинстанционния съд не е посочена, а че е предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за заплащане на процесната сума, предоставена на ответника с оглед на неосъществено основание сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД е посочен в първоинстанционното решение, но мотивирайки го с елементите от фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД /“който е получил нещо без основание, съобразно твърденията в исковата молба процесната сума е дадена въз основа на устен предварителен договор за продажба, такъв договор е изначално недействителен поради липса на предвидената в чл.19 ал.1 ЗЗД форма и даденото въз основа на такъв договор се явява получено при изначална липса на основание“/, съдът е квалифицирал иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, каквото е приел и въззивният съд съобразно твърденията в исковата молба и уточненията от страна на ищеца в тази насока, направени в първото проведено съдебно заседание. Ето защо поставеният въпрос не е от значение за спора по делото и касационно обжалване по него не следва да бъде допускано.
Наведеното от касатора искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение е обосновано с твърдения, че по делото липсвали каквито и да било доказателства, че процесната сума е преведена именно за покупката на посочения от ищеца имот, че в такъв случай, ако преводът бил направен с цел изпълнение по липсващ предварителен договор, плащането било направено без наличието на основание и недействително поради липсата на основание, поради което въззивното решение било очевидно несправедливо и неправилно; съдът смесил правните фигури на понятието основание на неоснователното обогатяване като елемент от договора и основанието при неоснователното обогатяване, неприемливо било смесване между чл.55 и чл.59 ЗЗД – в случая съдът цитирал чл.55 ал.1 ЗЗД, а прилагал фигурата на чл.59 ЗЗД /сочи се практика/; с оглед на това и тъй като въззивният съд променил правната квалификация служебно, не ценил приложените писмени доказателства /без да се сочи кои/, а основал решението си на косвени доказателства, без проведено от ищеца пълно и главно доказване на иска, той постановил очевидно неправилно решение.
Очевидна е неправилността по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, която е установима само от съдържанието на въззивното решение, защото от него е явно, без анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните доказателства и на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или на материалния закон /например законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или е приложен несъществуващ или отменен закон/ или грубо нарушение на правилата на формалната логика, водеща до явна необоснованост. Въззивното решение не би било очевидно неправилно при неточно тълкуване на закона, или постановяването му в противоречие с практиката на ВКС, или с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС. В тези случаи допускането на касационно обжалване е при условията по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК.
Изложените в тази връзка твърдения от касатора /някои от тях бланкетни/ не обосновават наличие на това основание за допускане на касационно обжалване. Твърденията са за процесуално нарушение, за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, които сами по себе си, без анализ на събраните по делото доказателства и на процесуалните действия на страните и съда, не навеждат на извод за допуснати очевидни нарушения от въззивния съд при постановяване на решението. Твърденията представляват оплаквания по смисъла на чл.281 ГПК, по които касационният съд се произнася при допуснато касационно обжалване, а не в производството по допускането. Следва да се посочи и приетата липса на основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, които са във връзка с част от тези доводи.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2700лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение за назначения на основание чл.47 ал.6 ГПК особен процесуален представител на касатора.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, четвърти състав, № 989 от 24.ІV.2018г. по гр.д № 5496/2017г.
ОСЪЖДА В. Е. К. от София, кв.Б., [улица], , да заплати на [фирма] София 2700лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: