О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
София, 13.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.11.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1926 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. И. А., с постоянен адрес в [населено място] против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № ІV-21 от 06.03.2018 г., по в.гр.д.№ 57/18 г., с което е потвърдено решението на Поморийския районен съд № 123 от 25.08. 2017 г., поправено с решение № 182 от 13.12.2017 г., двете по гр.д.№ 235/2017 г. за уважаване на предявения от А. И. П., гражданин на Руската федерация срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 25 000 лева, част от дължимата от 253 000 лева цена по договор за продажба на дружествени дялове от 19.04.2012 г. с нотариална заверка на подписите, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 29 от 29.01.2016 г., по ч.гр.д.№ 38 /2016 г.на ПРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила, свързани с допустимостта и преценката на ангажираните по делото гласни доказателства и на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Може ли да се ползват гасни доказателства за установяване съдържанието на уговорките за място и момент на изпълнение на парични задължения и попада ли този въпрос в пределите на ограничението по чл.164, ал.1 ГПК за допустимост на свидетелските показания?”; ”Допустимо ли е с показанията, вкл. на пълномощник и на двете страни по сделката, да се установи действителното съдържание на уговорките по писменото съглашение между страните?”; 2.”Може ли твърдението за симулативност на договорна клауза да се докаже само с косвени доказателства, извлечени от съдържанието на самия договор и от поведението на страните преди сключване на договора, по време на сключването му и след сключването му?”; 3.”Може ли страна по сделката да ползва свидетелските показания като трето лице по отношение оспорваната като привидна сделка, ако самата сделка не съдържа нейното волеизявление и е сключена чрез волеизявленията на договарящ и за двете страни пълномощник? В сочената хипотеза страната има ли качеството на трето лице по см. на чл.165, ал.2, изр.2 ГПК?”
За илюстрация на твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика по отношение на въпрос № 1 е посочено решени № 41 / 30.07.2013 г., по гр.д.№ 312 / 2012 г. на ІV г.о. на ВКС. Въведеното по отношение на останалите въпроси селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с формирана съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, според която наследниците и правоприемниците на страна по сделката имат качеството на трети лица и когато същата е насочена против тях, но няма съдебна практика дали е приложима и в хипотезата на представлявана страна по сделката от пряк пълномощник, който сам извършва волеизявленията и участва в сключването и.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява отговор.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК за установяване, че ответницата по делото И. И. А. дължи на ищеца А. И. П. претендираната сума, представляваща част от общо дължимата такава в размер на 253 000 лв. – непогасена цена по договор за продажба на дружествени дялове от 19.04.2012 г., обективирана в съдържанието на същия с нотариална заверка на подписите, въззивният съд е споделил за основан на доказателствения материал извода на ПРС, че ответникът не е доказал възраженията си срещу дължимостта на вземането, предмет на оспорената заповед за изпълнение на парично задължение и по правилото на чл.272 ГПК е препратил към същия, излагайки собствени съждения по спорните между страните въпроси, с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания. Приел е, че макар да е безспорно, че към датата на сключване на процесната продажба съконтрахентите не са били на територията на Република България и при извършването й са представлявани от пълномощника си адв.П., то сам по себе си този факт не е достатъчен, за да се обоснове правен извод, че договорената продажна цена е била напълно изплатена от А. още преди сделката. Позовавайки се на установеното от законодателя ограничение за събиране на гласни доказателства в хипотезата на чл.164, ал.1, т.4 ГПК решаващият състав на Бургаския окръжен съд е отрекъл да е допустимо чрез показанията на адв. П., като свидетел, да се установява както твърдяната от ответника престация цената на закупените дялове, така и момента на същата – преди сключване на договора за продажбата им. Предвид съдържанието на пълномощното на адв. П., в което отсъства изрично волеизявление на упълномощителя, че продажната цена е платена, за ирелевантна към момента на изпълнение задължението на купувача е преценена и липсата на конкретно посочен срок за плащане в същото. Според БОС, обстоятелството, че А., е овластила адв. П., като неин пълномощник, да уговори изцяло условията на продажбата на дружествени дялове, конкретизирайки изрично, че цената им следва да е по номинална стойност, изключва договорената с договора покупна цена да е била предварително заплатена на продавача. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, извод за извършено предварително плащане по сделката не следва и от съдържанието на учредената от продавача представителна власт на адв. П., поради което при липсата на твърдение, че последната, в качеството си на пълномощник на купувача е извършила плащане в дена на сключване на сделката на българска територия както и отсъствие на волеизявление в договора, че отношенията между съконтрахентите са предварително уредени, въведеното от ответника защитно правопогасяващо възражение е недоказано и не поражда целените правни последици за дълга.
Като лишено от основание в доказателствата по делото е преценено и направеното от ответника, като евентуално, защитно възражение за симулативност на договора, в частта му за уговорената продажна цена, начина и датата на плащането й. Съображенията са основани на липсата на обратно писмо, или непълен обратен документ, от преценката на които да следва вероятната симулативност- абсолютна или относителна, на тези уговорки, прикриващи дарение на процесните дружествени дялове. Възприетото разрешение е допълнително аргументирано със съдържанието на пълномощното на адв. П. и обема на учредената й представителна власт, последната включваща не само конкретно определена от упълномощителя продажна цена, но и изрично волеизявление за тълкуването му изцяло в полза на упълномощения.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Поставените въпроси № 3 и № 4 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не отговарят на критериите разяснени в т.1 на ТР № 1 / 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС за общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, доколкото отговорите им са обусловени от анализ на ангажираните по делото доказателства, правилността на който не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Отделено е, че в същността си те изразяват твърдяната от касатора за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт – основание за касация по чл.281, т.3 ГПК, различно от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Съставният въпрос №1 и въпрос № 2 са обуславящи за делото, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно формираната по реда на чл.290 ГПК трайно непротиворечива практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя и израз на която са служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 190 от 23.01.2014 г., по т.д.№ 483 /12 г.; № 192 от 23. 01. 2014 г., по т. д. № 542/2012 г., I т. о. и мн.др. когато задължението за плащане е уговорено с писмен акт, свидетелските показания за установяване погасяването му са ограничени от забраната по чл.164, ал.1, т.4 ГПК,освен при изрично съгласие на страните, съобразно чл.164, ал.2 ГПК. Установяването на обстоятелства, относими към погасяване на парично задължение в сочената хипотеза, са допустими чрез свидетели единствено при наличие на писмен документ, съдържащ изявление на кредитора за окончателно погасяване на парично задължение, и то само ако със свидетелските показания се цели доказване на факти, извън удостоверените в документа, като обстоятелства при съставянето му, времето или мястото на издаването му, а не такъв е разглежданият случай. С тази практика въззивният съд се е съобразил, поради което противоречие по приложението на процесуалноправната норма на чл.164, ал.1, т.4 ГПК отсъства.
Цитираното от касатора решение № 41/30.07.2013 г., по гр.д. № 312/2012 г. на ІV г.о. касае различна хипотеза на чл.164, ал.1 ГПК- тази по т.3, която не е била предмет на разглеждане от въззивния съд и не следва да бъде обсъждано.
Недоказано е въведеното по отношение на въпрос № 2 селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По приложението на чл.165, ал.2 ГПК съществува последователна практика на ВКС, която въззивният съд изцяло е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт. Наличието на създадена съдебна практика, по отношение на която не е доказано, че е неправилна, за да бъде изоставена, или обществена и правна необходимост от осъвременяването и, поради настъпила промяна в обществено- иконимическите отношения, при които е била създадена, изключва, според задължителните постановки в т.4 на ТР №1 / 19.02. 201г. на ОСГТК на ВКС, да е налице критерият за селекция по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК,.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № ІV-21 от 06.03.2018 г., по в.гр.д.№ 57/18 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: