О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 580
София, 13.12.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Албена Бонева частно гр. дело № 3453 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от К. Б. Г., чрез адв. В. И. Р. и адв. Н. К. М. от АК – С., против въззивно определение № 758/09.07.2018 г., постановено от Смолянския окръжен съд, по ч.гр.д. № 240/2018 г.
С него е потвърдено определението на Смолянския районен съд, с което производството по делото е прекратено.
Касаторът излага съображения за неправилност поради необоснованост и противоречие с Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Твърди, че детето към момента на образуване на делото, е вече устроено и живее с майка си в жилището й в [населено място], който факт, сам по себе си определя компетентността на българския съд. Не са събрани категорични доказателства, сочещи на постоянно пребиваване на детето в Ирландия. Освен това, според жалбоподателя, налице са предпоставките на чл. 9, ал. 2 от Регламента. Съдът не е обсъдил обстоятелството, че едната от страните – Н. Г. е гражданин на Република България. Детето К. Г. също е с постоянно пребиваване в България, тя е български гражданин. Другата страна Д. Г. през известни периоди пътува на работа в Ирландия, но се завръща в България. Едновременно с това е налице и изискваната в чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламента предпоставка, а именно компетентността на съда, пред който е бил предявен иска, е била изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. Очевидно майката – ищец е приела компетентността на българския съд, това е сторил и бащата – ответник, който е предявил насрещен иск – последният не може да бъде предявяван под условие; „насрещният иск или се предявява или не се предявява“. В този смисъл приемането на компетентността по смисъла на чл. 12 не може да бъде под условие. По делото е проведено съдебно заседание на 29.03.2018 г., в което бащата Г. е присъствал лично и с пълномощник и не е възразил срещу компетентността на съда. Напротив, и двете страни са постигнали споразумение по привременни мерки, като са определили занапред и до приключване на делото местоживеенето на детето с бащата в бъдеще и личните контакти на майката с него. Очевидно е, че с тези действия ответникът се е съгласил с компетентността на съда, при това в момента, в който не той фактически е упражнявал родителските права, а детето е пребивавало в България. Не се касае до мерки по см. чл. 20 от Регламента – такива се постановяват от съда, без участието на страните, без те да са имали възможност да възразят против компетентността, а в случая страните са се споразумели. Тълкуването, дадено от окръжния съд противоречи на Дело С-403/09 PPU Jasna Deticek срещу Mauritio Sgueglia постановено по повод Преюдициално запитване, отправено от Visje sodisce v Mariboru (С.), с което е разяснено, че в хипотезата на чл. 20, § 1 от Регламента се касае за неотложни мерки, постановени от съда, а не за уредени пред съда доброволно между страните.
Жалбоподателят твърди, че въззивното определение е постановено „преждевременно“, защото по делото не са събрани доказателства, които да подкрепят убедително извода на съда, че постоянното пребиваване на детето е в Кралство Ирландия. За да се приеме, че детето живее приоритетно в Ирландия, въз основа на предоставени от бащата доказателства, означава също така, безрезервно да се приеме, че представените от К. Г. доказателства за личен лекар, за записване на детето в детска градина в С., за адресна регистрация в С. още от 2015 г., сочат, без каквото и да е съмнение, че постоянната среда на Н. е в България. Следва да се има предвид още, че нито в международните актове, нито в българското законодателство е посочен минимален срок, в рамките на който детето да пребивава в определена държава, за да се превърне това място в негово пребиваване по см. на Регламента.
Поддържа се още, че въззивното определение е неправилно и защото, прилагайки Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2003 г., съдът е следвало да приложи чл. 47 от Х. за основните права на ЕС, във вр. с чл. 50 от ДЕС. Според жалбоподателя ноторно известно е обстоятелството, че Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия задейства процедура по оттеглянето си от ЕС по чл. 50, § 2 и § 3 от ДЕС.
В зависимост от условията на сключеното споразумение между ЕС и Великобритания, последната ще прилага занапред Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2003 г., който е част от общностното право. Без да се вземат предвид условията на това споразумение, националният съд не може да гарантира, че е приложил правилно Регламента във връзка с Х. и е постигнал целите им. След месеци, вероятно в началото на 2019 г., британският съд ще откаже да правораздава по този Регламент или да прилага изпълнението на решението, което същия предписва. По тези съображения според жалбоподателя въззивното определени е в противоречие с чл. 47 от Х., която гарантира правото на ефективни правни средства за защита пред съд. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.
Жалбоподателят е направил искане за отправяне на преюдициално запитване към Съда на ЕС, по следните въпроси, имащи значение за правилното решаване на спора и свързани с тълкуване на съюзни правни норми: Ще бъде ли обезпечено и как правото на страната по чл. 47, § 1 от Х. за основните права на ЕС на „ефективни правни средства за защита“ в случаите, в които националният съд следва да прекрати производството по делото на някое от основанията, посочени в Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2003 г., след което прекратяване международно компетентен по правилата на същия Регламент ще се окаже съд в държава – членка на ЕС, която е нотифицирала/съобщила на Европейския съюз намерението си за оттегляне от ЕС, по реда на чл. 50 ДЕС; как следва да се прилага чл. 20, ал. 1 от Регламента по отношение на одобрено от съда споразумение по привременни мерки, в случай на прекратяване на делото, по което това споразумение е одобрено, поради некомпетентност на съда на държавата-членка.
С частната касационна жалба е представено изложение с основания за допускане на касационното обжалване по см. чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: Представлява ли предявяването на насрещен иск по чл. 127, ал. 2 СК „конклудентно действие“ по приемане на подсъдността по см. чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013, т.е. предявяването на насрещния иск има ли значението на изрично или по недвусмислен начин приемане от носителите на родителската отговорност на компетентността на българския съд по смисъла на цитираната норма; представлява ли приемане на компетентността по см. чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013 г. поддържането и изразяване съгласие за спогодба по предмета на делото, макар и по повод искане за постановяване привременни мерки; трябва ли да се приеме, че има пророгация на компетентност по смисъла и условията на цитираната разпоредба, когато страните са постигнали спогодба и тя е одобрена от съда; допустимо ли е, след като страна по дело за родителски права веднъж е приела компетентността на съда при условията на чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013 г., да оттегли това свое съгласие; представлява ли определението на съда, с което се одобрява съдебна спогодба между страните, произнасяне по см. на чл. 20 от Регламента и, при наличие на такова произнасяне, следва ли да се приеме, че има пророгация на компетентност по смисъла и условията чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013 г.; когато обичайното местопребиваване не може да бъде установено без съмнение, поради наличието на разнопосочни доказателства по този въпрос, то следва ли, съгласно чл. 13 от Регламента, компетентността да се определи въз основа на критерия „присъствие на детето“, т.е. държавата-членка, в която то пребивава. Критерий ли е за определяне на обичайното местопребиваване времевият интервал, през който детето пребивава в съответната държава – членка.
Жалбоподателят счита още, че касационно обжалване следва да бъде допуснато и поради наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – обжалваното определение противоречи на акт на съда на ЕС, а именно на Решение на Съда /III състав/ на ЕО от 02.04.2009 г. по дело С-523/07. С него, по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по см. чл. 8, § 1 от регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата-членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на дето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Разяснено е още, че обичаното пребиваване на едно дете според чл. 8 от Регламента се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване.
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на определението.
Насрещната страна, Д. Г. Г., чрез адв. Д. М. и адв. Й. Б., отговаря, че частната жалба е недопустима, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване: по поставените въпроси Съдът на ЕС вече е отговорил по дело С-256/09, С-523/07 и т.н.; не се установява противоречие с Регламент 2201/2003 на Съвета. Представя и нови доказателства, които моли да бъдат приети по делото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че възражението на ответника Д. Г. за недопустимост на частната жалба е неоснователно. Тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, чрез лица, притежаващи представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение с основания за допускане на касационно обжалване, като жалбоподателят е изяснил правните въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Искането за събиране на доказателства в настоящата фаза на съдебното производство е недопустимо.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
К. Б. Г. е предявила иск за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето Н. и определяне неговото местоживеене при майката, против бащата Д. Г. Г..
Съдът установил, че Н. Д. Г. е [дата на раждане] в [населено място], Великобритания, където живеела с двамата си родители. Във връзка с тежкото заболяване на майката, през месец февруари 2015 г., бабата по майчина линия – Т. Г., заедно с детето, пристигнали в България. През юни детето и бащата се върнали във Великобритания, като детето е посетило майката в България и през лятото на 2017 г. На 23.02.208 г. бащата пристигнал в България с детето за свиждане с майката по медицинска препоръка с оглед състоянието на майката. Бащата предал детето на родителите на майката с уговорката, че трябва да пътуват обратно на 08.03.2018 г., но бабата и дядото не върнали детето на бащата. На 30.03.2018 г. съгласно подписано между страните споразумение за привременните мерки, детето е предадено от майката на бащата и се е завърнало заедно с него в Северна Ирландия.
Установено е, при анализ на събраните по делото доказателства и социален доклад, че от раждането, с кратки прекъсвания, детето живее във Великобритания. Адресно е регистрирано в Северна Ирландия, [населено място], където бащата живее и работи; посещава учебно заведение там от есента на 2016 г., през 2017 г., както и в началото на 2018 г., има изградена социална среда, към която се е адаптирало напълно; разбира български език, но не го говори; общува на английски.
От роднините в България са подадени заявления за приемане на детето в две детски градини в [населено място] – ДГ „Б.“ и ДГ „З.“, но не е посещавало нито едната, нито другата градина. Адресно е регистрирано и в С. на 02.09.2015 г.
Исковата молба е депозирана в съда от майката на 02.03.2018 г. В отговора ответникът е направил възражение за некомпетентност на българския съд. Предявил е насрещен иск, в условията на евентуалност по чл. 127 СК, при положение че сезираният съд приеме, че е международно компетентен и приеме за разглеждане първоначалния иск.
В хода на първоинстанционното производство съдът се е произнесъл по привременни мерки, за да не се пречи на учебния процес на детето, задържано от роднините на майката в България, с което е прекъснато обучението му и е нанесена вреда на образователното му развитие. Съдът се е съобразил и одобрил съдебно постигнато от страните споразумение, след което детето е отпътувало с бащата за Северна Ирландия.
При така установеното е прието, че компетентен да се произнесе по исковете по чл. 127, ал. 2 СК е държавата по местоживеенето на детето – Северна Ирландия. Там то е адресно регистрирана, посещава детско заведение за предучилищно обучение и е социално интегрирано; там е и неговата семейна и обичайна среда. При завеждане на делото детето е било в България, но на кратно посещение при майката, където впоследствие неправомерно е задържано от родителите на майката. Адресната регистрация от 2015 г. в [населено място] не сочи на обратното и административната процедура сама по себе си не установява фактическото местоживеене на детето, нито социален интегритет. Бащата не е приел нито изрично, нито с конклудентни действия компетентността на българския съд, така, че не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 2 от Регламент /ЕО/ 2201/2003г ., а тези по чл. 12, ал. 3. Съдът приел още, че не са налице обстоятелства, които да сочат, че е във висш интерес на детето разглеждането на делото от българския съд, който няма по-тясна връзка с Н. и трудно би преценил най-добрия й интерес.
В заключение производството по делото е прекратено поради това, че българският съд не е компетентен да разгледа иска, предявен от майката по чл. 127, ал. 2 СК.
Съдът се е позовал на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., в чийто чл. 8, § 1 е предвидено, че компетентността по дела, свързани с родителската отговорност за детето, е на съдилищата на държавата-членка, когато детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран, какъвто е конкретният случай. Въззивната инстанция, също така е изяснила, че съгласно цитирания Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия на близост. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка на обичайното пребиваване на детето.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване към Съда на ЕС, по поставените от жалбоподателя въпроси.
Запитването до Съда на ЕО се отправя за тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не относно фактически въпроси, повдигнати по главното производство. Съдът може да се произнесе по преюдициалното запитване, също така, само ако правото на Съюза е приложимо по делото, разглеждано в главното производство. По силата на член 51, параграф 1 от Х. на основните права на Европейския съюз, разпоредбите й се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Тъй като Съдът няма компетентност да се произнесе по преюдициално запитване, когато правното положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, разпоредбите на Х., на които евентуално се позовава запитващата юрисдикция, сами по себе си не могат да обосноват тази компетентност. И още, последна инстанция може се въздържи от запитване, ако установи, че поставеният въпрос не е уместен; въпросната разпоредба на правото на ЕС вече е била тълкувана; точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte claire).
Окончателното уреждането на отношенията на Великобритания с Европейския съюз след предстоящото отделяне по реда на чл. 50 ДЕС, не е факт и няма как да бъде даден отговор от Съда на ЕС на поставения въпрос във връзка с чл. 47, § 1 от Х. за основните права на ЕС, а и несъмнено в случая от значение са установените факти и приложимото право по случая към настоящия момент.
Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета е вече тълкувана и даденото разрешение в решение по дело С-403/09, по дело С-296/10 и по дело С-523-07 на СЕС е относимо към случая.
Настоящият състав не намира и служебно основания по чл. 628 ГПК за сезиране на Съда на Европейските общности.
Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросът дали предявяването на насрещен иск по чл. 127, ал. 2 СК съставлява „конклудентно действие“ по приемане на подсъдността по см. чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013 е породен от неправилното тълкуване на националното право от жалбоподателя. Не е вярно разбирането му, че насрещният иск е недопустимо да бъде предявен като евентуален на първоначалния. Чрез предявяване на насрещен иск се достига до последващо обективно съединяване на искове, като не съществува законова разпоредба, налагаща това съединяване да е единствено и само кумулативно. Член 211 ГПК, аналогичен на чл. 104 ГПК от 1952 г., отм., не забранява възможността насрещният иск да се предяви в условия на евентуалност; съдебната практиката, която е многобройна и непротиворечива, а също и теорията, допускат подобна възможност. В случая ответникът е предприел защита чрез предявяване на насрещен иск по чл. 127, ал. 2 СК при поставено условие, ако съдът приеме, че е компетентен и разгледа първоначалния иск на ищцата по чл. 127, ал. 2 СК.
Няма основание да се допусне касационно обжалване и по въпроса, свързан с тълкуването на чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламент /ЕО/2201/2013 г. В случая е постигната спогодба между насрещните страните не за компетентността на съда, който да се произнесе по спора им, а относно съдържанието на неговото решение по привременните мерки. От друга страна, в случая разгледаната мярка несъмнено има временен характер, постановена е по отношение на детето, докато се е намирало в България и е спешна с оглед необходимостта то да възстанови обучението си, да се върне в обичайната среда, при съвместно живеене, грижите и отговорността на единия родител (бащата), при положение, че другият родител (майката) не може да полага самостоятелно грижи за физическото, духовно и емоционално развитие на детето, има определена 95% трайно намалена работоспособност с чужда помощ и диагноза – енцефалит, миелит и енцефаломиелит, а малолетното дете е оставено на грижите на баба си по майчина линия, която не притежава родителски права и, освен това, препятства и контактите с бащата (данни от социалния доклад). Постановените привременни мерки са в сила, докато не бъдат отменени от съда, който е компетентен да гледа производството по същество – чл. 20, ал. 2 от Регламента.
Не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 и по въпроса: когато обичайното местопребиваване не може да бъде установено без съмнение, поради наличието на разнопосочни доказателства по този въпрос, то следва ли, съгласно чл. 13 от Регламента, компетентността да се определи въз основа на критерия „присъствие на детето“, т.е. държавата-членка, в която то пребивава; критерий ли е за определяне на обичайното местопребиваване времевият интервал, през който детето пребивава в съответната държава – членка.
Обичайното местопребиваване на детето Н. е установено от съдилищата без всякакво съмнение и то е в Северна Ирландия. Несъгласието на жалбоподателя с фактическите и правни изводи не сочи на обратното. Относно временното отсъствие на детето от мястото, където е обичайното му местопребиваване са дадени разяснения в решението по дело С-523/07 на СЕС, напълно съобразени от съдилищата по настоящото дело. Няма промяна, щом, с оглед фактическите обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на пребиваване, както е в случая – бащата е довел детето в България по уговорка с бабата по майчина линия да се срещне с болния родител, училището в Северна Ирландия, което детето посещава е предварително уведомено за времето на отсъствието, като предварително е закупен и билет за връщане. В цитираното решение на СЕС по преюдициалното запитване е разяснено още, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. От значение са всички релевантни фактически обстоятелства, от които се установява къде е центърът на неговите интереси, продължителността и редовността на семейните и социалните връзки, социалната интеграция.
По изложените вече по-горе съображения, не отговаря на данните по делото и твърдението на жалбоподателя, че обжалваното определение противоречи на акт на съда на ЕС, а именно на Решение на Съда /III състав/ на ЕО от 02.04.2009 г. по дело С-523/07, поради което не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както стана ясно, въззивният съд по делото, в съответствие с разясненията в цитираното решение, се е произнесъл по привременните мерки в съответствие с националното си право, като изключение от предвидената в Регламента система за установяване на компетентността. Установено е наличието на трите кумулативни условия, посочени и по-горе, като чл. 20, § 1 не може да се тълкува разширително (в този см. още решение по дело С-403/09 и по дело С-296/10 на СЕС, решение ). Обичайното местопребиваване по см. чл. 8, §1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 е определено също според даденото в решението по дело С-523/07 разяснение. То е на мястото, където е центърът на неговите интереси, като се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства, и по-специално за продължителността и редовността на пребиваването и за семейните и социалните връзки, като престоят не е необходимо да бъде непрекъснат. От значение за социалната интеграция са, както владеене на езика, но още и обстоятелства като посещаване на училище, приятели, занимания през свободното време.
Няма основание и служебно за допускане на касационно обжалване с оглед хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК
В заключение, въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно определение № 758/09.07.2018 г., постановено от Смолянския окръжен съд, по ч.гр.д. № 240/2018 г
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: