О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
София, 18.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2198 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017г./.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 5650 от 31.07.2017 г. по гр.д.№ 14936 от 2016 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, II-Д въззивен състав, с което е оставено в сила решение № I-44-22 от 17.11. 2015 г. по гр.д.№ 7209 от 2006 г. на Софийски районен съд, I г.о., 44 състав за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу Л. Л. Л. иск с правно основание чл.108 от Закона за собствеността за следния недвижим имот: поземлен имот в регулация, находящ се в [населено място], СО-Район „Л.“, местност „М. ханче“, съставляващ съгласно одобрената кадастрална карта имот с идентификатор 68134.4414.152, с площ 2 192 кв. м. и с номер по предходен план- стар номер 152, кв. 6, при съседи: имоти № 68134.4414. 211, № 68134.4414.80, № 68134.4414.81, № 68134.4414.86, № 68134.4414.125, заедно с изградените върху него едноетажна стопанска сграда с идентификатор 68134.4414.152.3, изградена през 1971 г. /панелно-тухлена конструкция/ с площ 299 кв. м., едноетажна стопанска сграда с идентификатор 68134.4414.152.2, изградена през 1968 г. с площ от 62 кв. м. и едноетажна стопанска сграда с идентификатор 68134.4414.152.1, изградена през 1971 г. /панелна конструкция/ с площ 216 кв. м., състояща се от четири помещения и баня.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийски градски съд е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предложение второ и предложение трето ГПК/ в редакция след изменението със ЗИД на ГПК, публ. ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Касаторът твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
1. Какво е значението на отказа от иск, направен от ответника в приключилото производство по същия спор ?
2. След като в мотивите на съдебното решение бъде направен извод, че Държавата не е придобила собствеността върху процесния имот, респективно че същата не е била негов собственик, не следва ли да се отговори на въпроса чия е била собствеността преди приватизацията/реституцията ?
3. Какво е значението за преценката на спор за собственост по отношение на приватизиран /реституиран/ имот на въпроса кой е бил ползвател на процесния имот към онзи момент- момента на преобразуване на държавното предприятие, респективно постановяване на възстановителното решение по ЗСПЗЗ ?
4. Какво е значението на факта на осъщественото строителство в бивш държавен имот /приватизиран и реституиран едновременно/ и следва ли този факт да бъде разгледан в контекста на чл.10б ЗСПЗЗ като мероприятие, препятстващо земеделската реституция ?
5. Какво е значението на упражнено право на стопанисване и управление на сградите и терена за времето преди закона за реституция именно от дружеството ищец и явява ли се то пречка за земеделска реституция ?
По първия от въпросите се сочи и противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр.д.№ 130 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.
Излагат се доводи, че отсъствието на обсъждане на аргументи по допуснати и приети доказателства предполага необоснованост на решението, което обосновава очевидна неправилност.
В писмен отговор от 27.03.2018 г. ответникът по жалбата Л. Л. Л. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и че въззивното решение е правилно. Моли касационното обжалване на решението на Софийски градски съд да не бъде допускано. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от [фирма] срещу Л. Л. Л. ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че не е недоказана една от неговите предпоставки- ищецът да е собственик на имота на твърдяното от него придобивно основание. Според съда, придобиването на собствеността по реда на чл.17а ЗППДОбП (отм.) от преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие изисква кумулативното наличие на всичките посочени в разпоредбата предпоставки, а именно: Държавата да е собственик на конкретно имущество; това имущество да е отстъпено за стопанисване и управление на държавно предприятие, като към момента на преобразуването му в еднолично търговско дружество държавното предприятие да има правото на оперативно управление върху него и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в еднолично търговско дружество това имущество да е включено в капитала на новообразуваното търговско дружество, т.е. в акта на образуване да не е предвидено друго. Съдът е приел, че в настоящия случай от събраните по делото доказателства не се установявало Държавата да е придобила собствеността върху процесния имот и да е предоставила правото на стопанисване и управление на този имот на И. „П.“ и с преобразуването на това предприятие в търговско дружество имотът да е включен в капитала на преобразуваното дружество.
Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси:
1. Първият поставен въпрос /какво е значението на отказа от иск, направен от ответника в приключило производство по същия спор/ е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е въпрос от значение за изхода на конкретното дело /по-конкретно от значение за допустимостта на предявения ревандикационен иск и съответно за допустимостта на постановеното по този иск съдебно решение/ и тъй като, макар въззивният съд да не се е произнесъл по този въпрос, той е бил длъжен да стори това /защото във въззивната жалба се съдържа изричен довод за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, поради наличието на влязло в сила решение между същите страни за същия имот/.
Няма обаче основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по този въпрос /нито на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито на основание чл.280, ал.2 ГПК/ поради следното: Няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо, въпреки наличието на влязло в сила определение за отказ от иска по друго дело за същия имот, между същите страни- гр.д.№ 15323 от 2002 г. на Софийския районен съд, 39 състав, което видно от представения по делото протокол от съдебно заседание от 08.10.2010 г. по в.гр.д.№ 448 от 2006 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, е приключило с отказ от иска за собственост на Л. Л. Л. спрямо ответниците по това дело [фирма] и [фирма]. Според практиката на ВКС (решение № 393 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 31 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 154 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 4251 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 2 от 03.02.2015 г. по гр.д.№ 5004 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 179 от 26.01.2016 г. по гр.д.№ 2207 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр.д № 4301 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други), съгласно чл.224 от ГПК /отм./, респективно чл.299 от ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение не може да бъде пререшаван освен в случаите, изрично предвидени в закона. Недопустимостта на по-късно предявения иск предполага идентичност на страните и предмета по двете дела и липса на последващи факти и обстоятелства, настъпили след влизане в сила на решението. Това е така, защото решението влиза в сила само между страните и правоприемниците им, придобили права след предявяване на иска, за предявеното искане и на предявеното основание. С влизането му в сила се преклудират фактите, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивна инстанция. За да е налице res judikata е необходимо съвпадение не само на страните, но и на правопроизводящите факти и направеното искане, които, установени с диспозитива на решението, се ползват със законна сила и наличието на които е основание за отвод за пресъдено нещо при последващ спор със същия предмет. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението обаче не обхващат преюдициалните правоотношения, както и възраженията на страните, освен ако те не са въведени като предмет на делото чрез инцидентен установителен или насрещен иск.
В съответствие с тази практика на ВКС следва да се приеме, че влязлото в сила определение за отказ от иска по другото дело /гр.д.№ 15323 от 2002 г. на СРС, 39 състав, образувано по предявен от ответника по настоящото дело Л. Л. срещу ищеца по настоящото дело [фирма] и срещу [фирма] иск за собственост/ не е процесуална пречка за разглеждането и решаването на спора по настоящото дело, тъй като липсва обективен идентитет между двете дела: Макар и двете дела да касаят един и същ имот, предмет на първото дело е било правото на собственост на ответника по настоящото дело Л. Л. на основание реституция по ЗСПЗЗ, а предмет на настоящото дело е правото на собственост на ищеца [фирма] на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./. Освен това, по първото дело правото на собственост на [фирма] върху процесния имот не е било въведено като предмет на делото нито чрез предявяване на инцидентен установителен иск, нито чрез предявяване на насрещен иск.
По този правен въпрос горепосочената съдебна практика съответства на законодателството и на обществените условия и не се нуждае от промяна и осъвременяване, поради което не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по този въпрос.
2. По втория поставен въпрос /след като в мотивите на съдебното решение бъде направен извод, че Държавата не е придобила собствеността върху процесния имот, респективно, че същата не е била собственик, не следва ли да се отговори на въпроса чия е била собствеността преди приватизацията/реституцията/ няма неяснота или непълнота в закона, която да налага произнасянето на ВКС. По въпроса за пределите, в които съдът следва да се произнесе в решението, е налице константна практика на ВКС, в която се приема, че съдът дължи произнасяне по предмета на делото, който се определя от ищеца, а правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор са ограничени в рамките на заявеното от ищеца искане в петитума на исковата молба /решение № 71 от 09.05.2017 г. по гр.д.№ 60110 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 210 от 09.05.2012 г. по гр.д.№ 317 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 539 от 13.12.2011г. по гр.д.№ 1844 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др./.
В съответствие с тази съдебна практика и със закона, в обжалваното решение съдът се е произнесъл по предмета на делото, който в случая е дали ищецът [фирма] е собственик на претендирания имот. Извън предмета на това дело и извън формираната с решението СПН е въпросът, ако ищецът не е собственик на претендирания имот, то кое друго лице е негов собственик. Поради това безспорно ясно е, че по предявен иск за собственост съдът не дължи произнасяне относно това кое друго лице е собственик на имота, ако установи, че ищецът не е негов собственик.
3. Следващите три поставени въпроса /3, 4 и 5 въпрос/ в едната си част касаят предпоставките за придобиване на правото на собственост на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./, а в другата си част- пречките за реституция на земеделски имот, предвидени в чл.10б ЗСПЗЗ, пар.6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ и пар.11, ал.2 от ДР на ЗПСПК/.
3.1. В първата си част /по въпроса са предпоставките за придобиване на правото на собственост на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./ тези въпроси не са основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между приетото в обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. По въпроса за елементите на придобивното основание по чл.17а ЗППДОбП /отм./ е налице практика на ВКС, обективирана в т.2Г от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 176 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 633 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 12 от 08.06.2016 г. по гр.д. № 3868 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 97 от 28.06.2016 г. по гр.д. № 444 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 22 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1339 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 246 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 3507 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 70 от 22.06.2010 г. по гр.д.№ 674 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 217 от 06.11.2013 г. по гр.д.№ 627 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и други.
Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение е прието, че предпоставките на чл.17а ЗППДОбП /отм./ за придобиване на право на собственост са: Държавата да е собственик на конкретно имущество; това имущество да е отстъпено от Държавата за стопанисване и управление на държавно предприятие към момента на преобразуването на това държавно предприятие в еднолично търговско дружество и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в еднолично търговско дружество това имущество да е включено в капитала на новообразуваното търговско дружество, т.е. в акта на образуване да не е предвидено друго. Преценявайки наличието на тези елементи от фактическия състав на чл.17а ЗППДОбП /отм./, в обжалваното решение съдът е приел, че в настоящия случай от събраните по делото доказателства не се установява Държавата да е придобила собствеността върху процесния имот и да е предоставила правото на стопанисване и управление на този имот на И. „П.“, което в последствие е било преобразувано в търговско дружество [фирма].
Не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на горепосочената съдебна практика по тълкуване на разпоредбата на чл.17а ЗППДОбП /отм./. Поради това не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по този въпрос.
3.2. Във втората си част /по въпроса за пречките за реституция на земеделски имот, предвидени в чл.10б ЗСПЗЗ и пар.6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./и пар.11, ал.2 от ДР на ЗПСПК/ третият, четвъртият и петият поставени въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение и са извън предмета на конкретното дело. Те касаят правото на собственост на ответника Л. Л. върху процесния имот, което право, както бе посочено и по-горе, не е предмет на делото по предявения от [фирма] иск за собственост. Още повече, че в обжалваното решение отхвърлянето на иска е обосновано с аргумент, че не е доказана една от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск /ищецът [фирма] да е собственик на имота на твърдяното от него основание- чл.17а ЗППДОбП /отм./, а не с аргумент, че ответникът Л. Л. притежава изключващо правото на ищеца право на собственост върху процесния имот- на основание реституция по ЗСПЗЗ. Предвид тези мотиви на съда за отхвърляне на иска, въззивният съд не се е произнасял и не е дължал произнасяне по въпросите: за правното основание, на което ответникът упражнява фактическата власт върху имота и затова налице ли са материалноправните предпоставки за реституция по ЗСПЗЗ, на която ответникът основава правото си да ползва процесния имот.
4. Предвид на това, че касационната жалба е подадена преди влизане в сила на изменението на чл.280 ГПК с ДВ бр.86 от 27.10.2017 г., който в тази си редакция не предвижда като основание за допускане до касационен контрол очевидна неправилност на решението и съобразно § 74 от ПЗР на ЗДИ на ГПК, регламентиращ реда за произнасяне по подадени преди изменението на закона касационни жалби, касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не може да бъде допуснато на основание очевидна неправилност.
С оглед изхода на делото на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК, касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноските за адвокат по делото пред ВКС в размер на 4 765 лв.
Поради гореизложеното Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5650 от 31.07.2017 г. по гр.д.№ 14936 от 2016 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, II-Д въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място]- район О. купел, [улица] да заплати на Л. Л. Л. от [населено място],[жк], ул.22, № 7 на основание чл.78 ГПК сумата 4 765 лв. /четири хиляди седемстотин шестдесет и и пет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.