ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 14
София, 07.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2619 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Л. като процесуален представител на Д. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца от 08.V.2018г. по гр.д. № 97/2018г.
Ответникът по жалбата И. Б. И. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Р.Т. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Във връзка с твърдението на касаторката в жалбата й за недопустимост на въззивното решение поради излизане на въззивния съд от правомощията му по чл.269 изр.първо пр.2 ГПК, произнасяйки се по допустимостта на първоинстанционното решение без наличие на такова оплакване във въззивната жалба, съдът ще изложи съображения по – долу в настоящия акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение В. е обезсилил решението на В. от 02.І.2018г. по гр.д. № 1518/2017г., с което е обявен за нищожен като противоречащ на добрите нрави за еквивалентност на престациите договора за покупко-продажба на наследствени права от 13.VІ.2014г., с който Д. Т. е продала на И. И. наследствените си права от наследодателя Я. Т., починал на 08.ХІ.2013г., за сумата 200лв.
Въззивният съд, извършвайки служебно проверка по чл.269 изр.първо ГПК, е приел, че първоинстанционният съдебен акт е валиден, но недопустим. Взел е предвид твърдението в исковата молба, че в съвкупността на наследствените права на ищцата от съпруга й Я. Т. се включват 1/4 ид.част от апартамент в [населено място] и от лек автомобил. Във връзка със заявено от ответника с молба от 23.VІ.2017г., както и с писмена защита, възражение за недопустимост на предявения иск /отчетено е, че отговор в срока по чл.131 ГПК не е подаден/, тъй като спорът е разрешен с влязло в сила решение, е прието, че по искова молба, подадена от страните по настоящото дело, е образувано гр.д. № 1083/2016г. по описа на РС Враца срещу А. Т. за делба на апартамента и на лекия автомобил с твърдения, че правата на страните по отношение на недвижимия имот са: 1/4 ид.част за А. Т., придобити по наследство от баща му Я. Т., и 3/4 ид.части за И. И., 2/4 от които са му прехвърлени от Д. Т. по сключен помежду им алеаторен договор, а 1/4 – по сключен помежду им договор за продажба на наследствени права от 13.VІ.2014г., и че правата на страните по отношение на лекия автомобил са 1/2 ид.част за Д. Т. и по 1/4 ид.част за И. И., придобита по договора за продажба на наследствени права, и 1/4 ид.част за А. Т., придобита по наследство от баща му. По делбеното дело е представен договорът от 13.VІ.2014г., който не е бил оспорен от страните. С решение от 06.VІІ.2016. по гр.д. № 1083/2016г. на РС Враца е допусната съдебна делба на недвижимия имот и на лекия автомобил при посочените квоти, а с решение от 01.ХІ.2016г. е постановено изнасянето на публична продан на недвижимия имот, както и възлагането на лекия автомобил в дял на Д. Т. срещу заплащането на суми за уравнение на дяловете на останалите съделители.
При тези обстоятелства въззивният съд, позовавайки се и на практика на ВКС, е приел, че с влязлото в сила решение от 06.VІІ.2016г. по гр.д. № 1083/2016г. е формирана сила на пресъдено нещо относно наличието на съсобственост върху недвижимия имот и лекия автомобил между И. И., Д. Т. и А. Т. при посочените права и са преклудирани всички незаявени от съделителите права от значение за постановяване на решението по допускането на делба. Предмет на настоящото дело е повторен спор относно валидността на договора за продажба на наследствени права, на който Д. Т. вече се е позовала в делбеното производство и чието действие е зачетено от нея. Като неоснователен е оценен доводът, че решението по делбата няма обвързваща относно нея сила, тъй като тя е участвала като съделител само по отношение на лекия автомобил – прието е, че тя е била ищец и в подписаната от нея искова молба са посочени права на страните, формирани при зачитане действието на договора за продажба на наследствени права, освен това част от продаденото наследствено имущество е и лекия автомобил, в делбата на който тя е участвала като страна и кръгът на останалите съсобственици е определен, като е отчетено валидно действие на договора за продажба на наследствени права и въз основа на придобитите по силата на този договор права съделителят И. И. е признат за собственик на 1/4 ид.част от вещта. Споровете по въпросите с преюдициално значение за изхода на делбеното производство, вкл. относно действителността на договора за продажба на наследствени права, са преклудирани, поради което и по силата на чл.299 ал.2 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото да бъде прекратено.
Така постановеното решение е валидно и не е недопустимо. Тъй като въззивният съд във всички случаи е задължен да извърши служебно преценка за валидност и допустимост на първоинстанционния съдебен акт, дори и във въззивната жалба да не са наведени такива оплаквания, той не се е произнесъл извън предвидените в процесуалния закон правомощия. С оглед на това соченото от касаторката обстоятелство само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по шест въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен въпрос „може ли да се приеме, че по отношение на страна, която в исковата молба е посочена като съделител, но в решението по допускането на делбата е прието, че няма такова качество, се е преклудирала възможността в отделно производство да води иск за нищожност на договор за продажба на наследство поради противоречието му с добрите нрави” е неотносим към решаващия извод в атакуваното решение, че тъй като част от имуществото, предмет на договора за продажба на наследство, е и лекият автомобил, относно делбата на който касаторката е участвала като страна в делбеното производство и кръгът и правата на съделителите, включително и нейните, са определени и въз основа на този договор, като е отчетено валидното му действие, решението по делбеното дело има обвързваща сила по отношение на нея.
Вторият въпрос „може ли да се приеме, че страна, участвала в делбеното производство като съделител по отношение само на движима вещ, се е преклудирала възможността да иска разваляне на договор за продажба на наследство относно недвижимия имот, по отношение на който в делбеното производство е прието, че тя няма права и поради това и качеството на съделител” не е свързан с произнасяне от въззивния съд от значение за спора, тъй като изводи относно разваляне на договор в решението не са формирани, каквато претенция по делото не е и предявена от ищцата.
Третият въпрос „може ли едва в писмена защита да се поддържа оплакване за нищожност на съдебното решение” е неотносим към изхода на спора по делото, тъй като с атакуваното решение такъв извод, касаещ първоинстанционното решение, не е направен. Освен това приетото от въззивния съд е, че изявлението на ответника за недопустимост на предявения иск е направено освен в писмената защита, и в молба от 23.VІ.2017г., което е преди провеждането на първото по делото съдебно заседание.
Същото се отнася и до четвъртия поставен в изложението въпрос „може ли след като в първоинстанционното производство ответната страна не е подала отговор в срока по чл.131 ГПК и въобще не е подавала отговор, впоследствие да поддържа оплакване за нищожност на съдебното решение, както и оплакване за неправилност на същото” с оглед липсата на изводи за нищожност и за неправилност в атакуваното решение.
Петият въпрос „може ли въззивната инстанция без наведени във въззивната жалба оплаквания да се произнася относно недопустимостта на първоинстанционното решение” е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе служебно, дори и без изрично наведено пред него оплакване на страните /такова в случая е заявено от ответника/, по валидността и допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, а по неговата правилност – само по заявените от въззивника оплаквания /виж в този смисъл например решения на ВКС по гр.д. № 1626/2011г. и по гр.д. І 1740/2011г. ІV ГО/, съобразена с разпоредбата на чл.269 изр.първо ГПК.
Последният поставен от касаторката въпрос „длъжна ли е въззивната инстанция да прецени всички доводи и съображения, изложени от страната в производството пред нея, да отговори на същите и да изложи свои собствени мотиви” е бланкетен, тъй като в него не се сочат конкретните доводи и съображения на Т., които не са подложени на преценка и взети предвид от въззивния съд. Освен това, съдът е изложил собствени пространни мотиви, обосноваващи извода му за недопустимост на първоинстанционното решение, включително и по наведените пред него от ищцата доводи, че решението по делбеното производство няма обвързваща я сила.
Касаторът е длъжен да посочи правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловили изхода на спора по делото. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касационният съд няма правомощие да изведе от изложението и от касационната жалба и да вземе предвид тези въпроси служебно. Непосочването на правния въпрос от значение за делото само по себе си е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК /така т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
За пълнота следва да се отбележи, че по поставените в случая въпроси със сочената в изложението практика, обективирана в решения на ВКС по гр.д. № 1460/09г. ІV ГО, по гр.д. № 5605/2013г. І ГО, по гр.д. № 1394/2014г. ІІ ГО, по гр.д. № 5990/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1683/2017г. ІІІ ГО и по гр.д. № 774/2017г. І ГО, не се обосновава наличие на твърдяното от касаторката основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като те не са били предмет на разрешаване с тях. Освен това, не е обосновано и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а не се и твърди наличието на някоя от съдържащите се в него хипотези съобразно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК.
По твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение:
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.
В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторката обосновава с твърдения за нарушение на чл.212, на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, на чл.299 ал.1 ГПК, за несъобразяване, че тя не била съделител относно недвижимия имот, за неправилно приложение на чл.269 пр.2 ГПК, за необсъждане на всички събрани по делото гласни и писмени доказателства и доводи, за необоснованост, за явна несправедливост, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не явстват пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 600лв. разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 25.VІ.2018г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 128 от 08.V.2018г. по гр.д № 97/2018г.
ОСЪЖДА Д. И. Т. от [населено място] да заплати на И. Б. И. от с.гр. 600лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: