ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 19
София, 08. януари 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3819 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 116/14.06.2018 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 200/2018, с което е потвърдено решение № 35/28.02.2018 на Кърджалийския окръжен съд по гр.д. № 114/2017, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 134 ЗЗД иск за собственост на имот, придобит по време на фактическа раздяла при съществуващ брак.
Недоволен от решението е касаторът „Първа инвестиционна банка“ АД, представляван от юрк. П. Х., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси, свързани със зачитането на обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението за прекратяване на брака поради трайна фактическа раздяла и по-специално ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решението, ако в диспозитива съдът е пропуснал да се произнесе по фактите, изключва ли се презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 1 СК (отм.) и следва ли да се доказва липсата на такъв; както и следва ли отглеждането на детето през времето на фактическа раздяла да се приеме като доказателство за наличието на съвместен принос, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, която прилага.
Ответницата по жалбата А. Ш. Х., представлявана от адв. И. Б. от Х., я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, а по същество обжалваното решение е правилно и не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Претендира направените за касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск за установяване, че длъжникът му М. Р. е изключителен собственик на недвижим имот – апартамент в [населено място], придобит на 04.06.1993 г. през време на брака му с ответницата А. Х., сключен на 08.08.1987 г. и прекратен с влязло в сила решение на 26.04.1995 г., поради трайна фактическа раздяла. Съгласно договор за банков кредит от 01.11.2007 г., ищецът е предоставил на М. Р., в качеството му на едноличен търговец банков кредит в размер на 200.000 лева за рефинансиране на текущи задължения към банката и за климатизация и озвучаване на дискотека и зала за електронни игри в [населено място], с краен срок за погасяването му до 1.11.2017 г. С договор от 02.11.2007 г. в полза на ищеца е учредена договорна ипотека от М. Р. и следващата му съпруга върху процесния апартамент (семейно жилище) за обезпечаване на вземанията по договора за кредит, по който като съдлъжник е встъпила З. Н. Д. (видно от споразумение за встъпване в дълг от 19.01.2011 г.). Със заповед № 154/24.03.2016 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 24.03.2016 г. М. Р., действащ като ЕТ и З. Д. са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата в размер на 308.940,36 лв. (главница, лихви, комисионни, застр. премии, разноски, държ. такси и юрк. възнаграждение). Към 14.11.2017 г. вземането на ищеца по образуваното изпълнително дело е 358.681,61 лв., а единствената постъпила сума по делото от длъжника Р. е в размер на 391,52 лв. Срещу ищеца и длъжника М. Р. са предявени искове по чл. 26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 167 от ЗЗД от ответницата А. Х. за обявяване частична нищожност на учредената на 02.11.2007 г. в полза на банката договорна ипотека по отношение на Ѕ ид.ч. от процесния апартамент, като производството по образуваното дело по описа на Кърджалийския районен съд е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до постановяване на влязло в сила решение по настоящото дело. От събраните по делото доказателства съдът е приел, че ищецът като кредитор на М. Р. не е могъл да се удовлетвори от имуществото му, а последният бездейства при установяване правото си на изключителна собственост върху имота, като спорният въпрос между страните е дали процесният имот е бил закупен в резултат на съвместен принос на съпрузите или ответницата не е допринесла за придобиването му, като в тежест на ищеца е да докаже оборването на презумпцията по чл. 19, ал. 3 от СК (отм.). Съгласно обясненията на М. Р., той винаги е поддържал контакти с ответницата А. Х., като процесният апартамент бил купен с общи техни средства през 1990 г. от братовчедка на Р., като преди закупуването те живели в жилището, направили ремонт, имали и дете, а после отишли в Турция. От показанията на свидетелите (брат и братовчед на Р.), преценени съгласно чл. 172 ГПК, съдът е приел за установено, че на сватбата са събрали накити и пари като подаръци, които използвали, за да си купят жилище, като при тази покупка използвали и пари от продажбата на телета, които отглеждали заедно с бащата на Р., уговорката за продажбата била след 1989 г., по времето, когато живеели заедно, а когато заминали заедно за Турция там за детето се грижили майка му и баба му по бащина линия. Ищецът се е позовавал на решение № 56/26.04.1995 г. по гр.д. № 1056/ 1994 г. по описа на Кърджалийския районен съд за прекратяване на брака, в мотивите което е прието, че през 1989 г. съпрузите заедно с малолетното си дете С. заминали за Турция, след няколко месеца Р. се върнал, но съпругата и детето му останали там, като това е причинило дълбокото и непоправимо разстройство на брака им, а след раздялата им за детето се грижила майката. Въззивният съд е приел, че цитираното съдебно решение не установява безспорно липсата на принос на ответницата при придобиване на процесния имот. Изложени са съображения, че силата на пресъдено нещо се отразява в диспозитива на решението, но не и мотивите, които не подлежат на самостоятелно обжалване (позовал се е на решение № 1049/01.12.1993 г. на ВС – І г. о. по гр. д. № 587/1993, според което направените констатации за периода на фактическата раздяла в решението, с което се прекратява брака, не се ползват със сила на пресъдено нещо, тъй като обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират само до спорното право, а в делбения процес (което е валидно и при отделно предявен установителен иск за собственост) значимостта на фактическата раздяла за установяване липсата на принос на някой от съпрузите в придобиване на спорното имущество подлежи на доказване с всички доказателствени средства). Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че само въз основа на бракоразводното решение не може да се приеме за безспорно установено, че фактическата раздяла между съпрузите като такава с траен, продължителен и необратим характер, е започнала през 1990 г. и е продължила пет години до прекратяване на брака им с решение, като от събраните по делото доказателства ответницата има принос в придобиването на имота чрез влагане на общи средства, събрани от подаръци от сватбата, отглеждани животни и трудови възнаграждения, както и чрез полаганите грижи за роденото от брака малолетно дете преди и след фактическата раздяла на страните. Предвид изложеното искът е отхвърлен като недоказан, поради необорване на презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК (отм.).
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претеднираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че силата на пресъдено нещо по конститутивния бракоразводен иск обхваща съществуването или несъщсетвуването на спорното материално потестативно право за развод; тя не се разпростира нито върху преюдициалните правоотношения, които пораждат потестативното право – дълбокото и непоправимо разстройство на брака, нито правната промяна – прекратяването на брака. Силата на пресъдено нещо по иск за правоотношения установява правоотношението, както то е индивидуализирано от правопроизводящите факти, но не и тяхното осъществяване или неосъществяване. Факти могат да бъдат установени със сила на пресъдено нещо само по установителен иск за факти. В имуществените отношения между съпрузите съвместният принос се предполага и е равен до доказване на противното. Фактът на раздялата между съпрузите не може да бъде установен по обвързващ начин нито в бракоразводен процес, нито в процес относно имуществените отношения между съпрузите.
При този изход на делото, на ответницата по касацията А. Ш. Х. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 116/14.06.2018 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 200/2018.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, да заплати на А. Ш. Х. от К. сумата 1.500 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.