2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 15.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2705 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Х. Щ., със съдебен адрес в [населено място], представляван от адв. С. Ч., против решение № 106 от 27 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1079/2018 г. по описа на окръжния съд в Ст.Загора, с което е потвърдено решение № 592 от 12 декември 2017 г., постановено по гр.д. № 864/2016 г. по описа на районния съд в гр.Казанлък за отхвърляне на исковете на Щ. за осъждането на П. В. И., с адрес в [населено място], да му заплати сумата от 13000 лева, представляваща предоставена й през пролетта на 2013 г. в заем сума, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска, и да му заплати обезщетение за забава за периода 08.11.2013 г.-09.05.2016 г. в размер на 3307,17 лева.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на съда по нередовния запис на заповед, като се твърди, че при съвкупния анализ на целия доказателствен материал по делото следва да се приеме, че на конкретната дата в полза на касатора е издаден документ, наименован запис на заповед, но документът не представлява запис на заповед по смисъла на закона, тъй като е нередовен с оглед изискванията на чл. 535, ал. 1 ТЗ, но той съдържа всички белези, според които може да се квалифицира като разписка, и удостоверява получаването на сумата, посочена в издадения документ, наречен запис на заповед от нейния издател, в каквато насока е налице и практика на ВКС. Според касатора, по делото безспорно е доказано и наличието на каузално правоотношение между страните в процеса, в каквато насока са били дадени свидетелски показания, неправилно тълкувани от съда. Логическата връзка на свидетелските показания и обстоятелствата във връзка с времето и мястото, за което свидетелят дава сведения, водят до извода, че на въпросния ден касаторът е предал на ответницата пари. Тези обстоятелства следва да се преценят заедно с липсата на оспорване от страна на ответницата на факта, че е подписала процесния документ, както и липсата на твърдение, че не е получавала пари от касатора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответницата П. В. И., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид отхвърления в производство по чл. 422 ГПК иск за установяване на вземането от 13000 лева, тъй като записът на заповед не съдържал изискуемите реквизити, оспорването на иска по чл. 240 ЗЗД от страна на ответницата с аргумента, че или предявяването на осъдителния иск е недопустимо поради наличието на влязло в сила съдебно решение между същите страни при еднакви факти и правоотношения, или евентуално че искът е неоснователен, защото в хода на процеса по установителния иск ищецът е имал възможност да докаже съществуването на каузално правоотношение, което не е сторено, свидетелските показания, че ищецът през пролетта на 2013 г. казал, че парите са дадени в заем и че ищецът ходил в сградата, където се намира кантората на ответницата. По твърдението, че издаденият от ответницата запис на заповед, който е нередовен от външна страна, има белезите на разписка, е прието, че не във всички случаи нередовният запис на заповед може да се приеме за разписка съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД за изпълнение на определено задължение на кредитора или като разписка, удостоверяваща сключване и изпълнение на договор за заем. В хипотезата на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, или при твърдение за получаване на сумата по нередовния запис на заповед по договор за заем, на доказване подлежат както основанието, така и фактът на предаване на парите при ограниченията за допускане на свидетелски показания за установяване на договори над определена стойност. Заключено е, че свидетелските показания не са пряко и пълно доказване за предаване на процесната сума на ответницата, а и установяването на договор на стойност над 5000 лева не може да стане със свидетелски показания.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита следва ли в производството, при което следва да се установи фактът на предаване, съответно на получаване на парични средства, съдът да тълкува и как наличното твърдение от страна на ответника, че не дължи процесната сума, като същевременно в хода на делото ответникът не е оспорвал или не е отправял твърдения, че не е получил конкретната процесна сума или част от нея. Действително в случая съдът не е изложил съображения във връзка с позицията на ответницата за това получавала ли е сумата или не, но подобно обстоятелство не би могло да обори решаващия извод на въззивния съд за липсата на пряко и пълно доказване от страна на ищеца за вида на твърдяното облигационно правоотношение. Дали ответницата е доказала своите възражения срещу иска, е без значение в случай, че ищецът не е установил предаването на твърдяната сума по силата на заемно правоотношение. От друга страна, предаването на сумата само по себе си би могло да е на различни основания. ВКС в практиката си приема (сравни решение № 168 по гр.д. № 134/2010 г., ІV г.о.), че от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, не може да се презюмира, че страните сключват договор за заем. Тъй като е възможно задължението да произтича от друг източник, ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При тези съображения не се налага даване на отговор на поставения въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият въпрос – следва ли в производството за установяване на задължение, възникнало по силата на документ, наименован „запис на заповед”, при установяване на каузалното правоотношение и при наличие на свидетелски показани, установяващи поведение на страна в процеса, с което се изпълнява поетия ангажимент по това каузално правоотношение, същите да се игнорират изцяло, тъй като свидетелят е възприел пряко или косвено предаването на парични средства от едната страна на другата по процесното правоотношение, а същевременно е налице законова забрана с помощта на свидетелски показания да се установява размера на предадената сума, не адресира конкретните изводи на въззивния съд. Съдът приема, че косвеното доказване е винаги непълно – то има за предмет установяване на доказателствени факти, а те от своя страна създават вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Освен това е посочено, че свидетелски показания за установяване на договор на стойност по-голяма от 5000 лева са недопустими. Касаторът, при обосновката на въпроса си, твърди, че свидетелят има преки впечатления, че в изпълнение на съществуващата уговорка между страните по делото ищецът да се срещне с ответника и да му даде пари на заем, свидетелят лично косвено се е убедил, че въпросните парични средства вече не са в патримониума на страна по делото. Не са представени обаче и доказателства за това, че паричните средства, напуснали патримониума на ищеца, са преминали в този на ответницата. Така и по този въпрос не се обосновава допускането на касационното обжалване.
На следващо място се поставя проблема за задължението на съда да анализира всички събрани по делото доказателства, по който се твърди противоречие с решение № 225 по т.д. № 903/2011 г,. ІІ т.о. И тук аргументите на касатора са свързани с преценката на свидетелските показания. Казаното относно конкретните мотиви на въззивния съд важи и по този въпрос, а съобразяването на сочената съдебна практика не е необходимо.
Последният въпрос е при неоформен съобразно задължителните изисквания на чл. 535 ТЗ запис на заповед, следва ли да се приема, че документът има правната характеристика на разписка, удостоверяваща получаване на сумата, посочена в този запис на заповед от нейния поемател. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 78 по т.д. № 29/2009 г., І т.о., решение № 729 по гр.д. № 1506/2001 г., V г.о., решение № 1179 по т.д. № 464/2005 г., ІІ т.о. В първото от сочените решения се приема, че, ако се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, то на доказване подлежат както основанието, така и факта на предаване на парите, а ограничението за свидетелските показания би могло да отпадне, само в случай на “непълен обратен документ” за съществуване на договор за заем, при което основанието, на което е предоставена сумата, е установено в писмен акт. Във втория сочен съдебен акт, обсъден в първото сочено решение, е прието, че записът на заповед има правната характеристика на разписка, удостоверяваща получаване на сумата, но в този случай издателят не оспорва получаването на исковата сума. Третото посочено решение също е преценявано при постановяването на решение № 78 по т.д. № 29/2009 г., І т.о. Последното решение е посочено от касатора като решение № 557/26.06.2007 г., ТК, съобразявано отново в първото от сочените решения на ВКС. Тъй като първото решение е обобщило дотогавашната практика, свързана с поставения и тълкуван в това решение въпрос, а именно за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед, то следва да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешени в случая следва да се съпостави с него. В процесния случай съдът приема, че конкретният документ – нередовен от външна страна запис на заповед поради неспазване на изискванията на чл. 535, т. 1 ГПК, не представлява разписка за предоставена сума, при положение, че в документа не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, е счетено, че установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, а при твърдение за получаване на сумата по нередовния запис на заповед по договор за заем, на доказване подлежат както основанието, така и фактът на предаване на парите. Именно за такава хипотеза в цитираното решение на ВКС е прието, че установяването на основанието за издаване на документа, както и твърдението за това, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, включително и фактът на предаване на парите, подлежат на доказване. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, поради което поставеният въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Накрая се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност се обосновава с противоречие с практиката на ВКС и с неправилна преценка на доказателствата по спора. Не се обосновават обаче хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случаите, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, или когато актът е постановен в противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, тогава пред заинтересованата страна е открит пътят за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 106 от 27 март 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1079/2018 г. по описа на окръжния съд в гр.Стара Загора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: