6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
София, 16.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3302 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор П., против въззивното решение № 1026 от 27 април 2018 г., постановено по в.гр.д. № 788/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 7930 от 27 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 12571/2016 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. К. И., с адрес в [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение в престъпление, за което е оправдана, ведно със законната лихва от 19.02.2016 г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и обосновано – при постановяването му съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е допуснал и нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди като справедлив, въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищцата неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата. Твърди се, че определеният размер на обезщетението е завишен и несъответен на доказаните реално претърпени вреди, на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД и на практиката на ВКС по аналогични случаи. Съдът не е отчел в нужната степен причините, заради които спрямо ищцата е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража” – тя е била с неизвестно за съда местонахождение, тъй като се е укривала, като привеждането на мярката в изпълнение е станало една година по-късно. Ищцата се твърди да има и предходно осъждане, което предпоставя по-нисък интензитет на търпяната неимуществена вреда, и паралелно на процесното наказателно производство спрямо нея е водено и друго, също за измама, приключило с осъдителна присъда, което именно е обусловил значителната част от неимуществените вреди, търпени през процесния период по причина наказателно преследване. Няма увреждане на физическото и психическото здраве на ищцата, и социално-икономическите условия са различни. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата В. К. И., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която с решението на въззивния съд се потвърждава решението на първата инстанция, с което искът на И. против Прокуратурата на Република България е отхвърлен за сумата на 6000 лева до предявения размер от 50000 лева, е подадена касационна жалба от В. К. И., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. П..
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторката, присъдената сума е прекомерно занижена и не отговаря на действително причинените вреди – не е отчетено, че в следствие на наказателното производство е настъпила параноидна шизофрения на детето на касаторката поради преживения стрес от производството и задържането на майка му като единствен роднина, грижещ се за него. Неправилно е определен периодът, през който се е водело наказателно производство срещу касаторката, завършило с оправдателна присъда – то е започнало не на 30.10.2008 г., а с ДП 5073/2005 г. и е завършило с оправдателна присъда, влязла в сила на 19.02.2016 г., и така не са взети предвид три години, през който е водено досъдебно производство. Не са взети предвид и редица обстоятелства, установени по делото – негативни преживявания и стрес, промяна в отношенията й с околните, неуспешни опити да възстанови дейността на едноличния търговец, оставането без работа, оставането без доходи, притеснения за здравето на сина й. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България, не представя отговор.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът взема предвид наложената в продължение на 30 дена най-тежка мярка за неотклонение, повдигнатото на ищцата обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, продължилото повече от десет години наказателно производство, ограничаването на социалните контакти на ищцата и затварянето й в себе си. Отречено е наличието на причинна връзка между незаконните действия на прокуратурата и влошеното здравословно състояние на ищцата, тъй като не са представени доказателства за това; доказателства не са представени и за здравословното състояние на сина й, а и ако има подобни вреди, те са търпени от трето лице, поради което ищцата не е активно легитимирана да ги претендира. Отречено е и затруднението при намиране на работа да се дължи на незаконното наказателно преследване, тъй като в свидетелството за съдимост на ищцата било вписано осъждане за друго престъпление. Съдът е съобразил и обстоятелството, че за голяма част от периода, в който ищцата е имала качеството на обвиняема по процесното производство, тя е била привлечена към наказателна отговорност и по друго дело, което е приключило с влязла в законна сила осъдителна присъда, като деянието е било сходно на това, за което е била предадена на съд по процесното дело, и е приел, че не са ясно разграничени вредите, които са били претърпени по двете производства.
Поставените от страните въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на този касатор, съдът е съобразил предходното осъждане на ищцата и водено друго наказателно производство, паралелно с процесното, липсата на увреждане на физическото и психическото здраве на ищцата. По отношение на причините, заради които спрямо ищцата е приложена мярка за неотклонение, е посочено, че възражение за съпричиняване на увреждането от страна на прокуратурата не е въведено по надлежния ред и срокове, поради което въззивният съд е счел, че не може служебно да преценява дали поведението на пострадалата е била причина в рамките на съдебното производство да се наложи мярка за неотклонение. Ето защо въпросът не е обусловил изхода на спора.
На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Касаторът Прокуратура на Република България твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви кои от понесените вреди намира за причинени пряко от незаконното наказателно преследване, както и за кои от твърдените вреди такава връзка не се установява. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Накрая от този касатор се твърди, че по проблема за определянето на размера на обезщетението на неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, е дадено разрешение в противоречие с решение № 458 по гр.д. № 3484/2015 г., решение № 253 по гр.д. № 457/2016 г., решение № 466 по гр.д. № 2978/2015 г., всички на ІV г.о. В първото от посочените решения съдът е взел предвид не само продължителността на наказателното преследване, но и коренната промяна в поведението на ищеца спрямо домашните и близките, различното от процесното обвинение, и по-лека мярка за неотклонение. По второто дело обвинението е било за различно престъпление, била приведена в изпълнение присъда „лишаване от свобода” по друго дело, петгодишен период на наказателното производство, липсата на установени увреждания на физиката и психиката на ищеца. По третото дело вредите са търпени за период от около пет години, ищцата е осъдена в чужда държава за същото деяние, наложена най-леката мярка за неотклонение. Явно е, че сочените решения на ВКС в основните си факти, въз основа на които е изградено заключението за справедливо обезщетяване, са различни от процесния случай. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и последният поставен въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване.
Същият извод следва да се направи и по поставения от касаторката И. въпрос за задължителната преценка на всички конкретни, обективни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта на чл. 52 ЗЗД, за който се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 59 по гр.д. № 3340/2015 г., ІІІ г.о., решение № 350 по г.д. № 1382/2010 г., ІV г.о., юрешение № 70 по гнр.д. № 748/2011 г., ІІІ г.о., решнеие № 158 по гр.д. № 708/2011 г., ІV г.о., решнеи № 215 по гр.д. № 1287/2014 г., ІІІ г.о. Невярно е твърдението на касаторката, че съдът не взел предвид продължителността на периода, в който е водено наказателното производство. Отчетени са негативните преживявания на ищцата и претърпения стрес и промяна в социалното общуване, следствие от обвиняването й в извършване на престъпление, за което е оправдана. Съдът е дал и своите изводи за затрудненията на ищцата да си намери работа. Даден е и отговор по твърдението за претърпени вреди във връзка със здравословното състояние на сина й. Ето защо постановките на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по задължението на съда да прецени всички конкретно съществуващи обстоятевлства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, закрепен в чл. 52 ЗЗД, заявена в множество съдебни актове извън посочените по-горе, не са нарушени.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1026 от 27 април 2018 г., постановено по в.гр.д. № 788/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: