О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 21.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.11.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2015 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК” АД, гр. Пловдив против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 99 от 23.03.2018 г., по в.т.д.№ 65/2018 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 527 от 21.11.2017 г., по т.д.№ 865/2017 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на установено, че А. С. К. и А. И. К., в качеството им на солидарни длъжници, дължат на ищцовото АД сумите за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.№ 3966/2015 г. на ПРС, а именно: 80 000 лева- неплатена главница по договор за банков револвиращ кредит № 008/07.03.3013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.04.2015 г. до окончателното и плащане и 8 063.21 лв. – договорна лихва за периода 20.07.2014 г. – 29.03.3025 г., като в полза на ответниците са присъдени и деловодни разноски от 3000 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че процесния договор за кредит е подписан от ответниците под заплаха от страна на другия солидарен длъжник – Ф. М., поради което е унищожаем по см. на чл.30 ЗЗД.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на чл.280, ал.2 ГПК/ДВ бр.86/2017г./ и на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Указването на конкретизация на възражение за унищожаемост с посочване на меродавни данни към датата на сключване на договора, представлява ли нарушение на чл.8 ГПК, макар да е направено с проекто- доклада по делото?”; 2.”Съществено процесуално нарушение ли е уважаването на възражение за унищожаемост поради заплаха, което не е конкретизирано с данни за заплаха към датата на сключване на договора?”; 3.”Съществено процесуално нарушение ли е даваното на указания от съда по 9делото на една от страните за конкретизиране на възражения след вече депозирани отговор на исковата молба и допълнителен отговор на допълнителен отговор на допълнителната искова молба?”; 4.”Правомощията на въззивния съд изразяват ли се в проверка на целия доказателствен материал по делото и следва ли решението да съдържа мотиви, обосноваващи защо и на кои доказателства се позовава?”; 5.” Може ли по индиция да се извежда причинна връзка между заплашването, предизвикания страх и извършването на целената сделка в хипотезата на чл.30 ЗЗД?”; 6. „При преценка дали заплахата може да породи основателен страх у заплашвания в хипотезата на чл.30 ЗЗД, длъжен ли е съдът да вземе предвид субективните качества, нервна система и реактивна способност на заплашвания?”
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез пълномощника си адв.Д.Д., възразяват по основателността на искането за допускане на касационно обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, излагайки подробни писмени доводи. При условията н евентуалност изразяват несъгласие и с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовност, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК” АД, гр. Пловдив, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, като неоснователен, въззивният съд е приел, че солидарните длъжници А. С. К. и А. И. К. не дължат сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д. № 3966 / 2015 г. на ПРС, поради основателност на защитното им правоунищожаващо възражение, основано на чл.30 ЗЗД. Позовавайки се на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които подробно е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, вкл. показанията на св.Р. Д., по отношение на които е съобразено процесуалното правило на чл.172 ГПК и последвалите сделката действия по прехвърляне дяловете в дружеството, усвоило разрешения кредит, въззивният съд е счел за установено от фактическа страна, че настоящите касатори при встъпването си в процесния договор за револвиращ банков кредит от 07.03.2013 г., с кредитор ищцовата Банка, са били подложени на заплахи както относно имущественото състояние на семейството им, така и за живота и здравето на тяхно дете от останалите съдлъжници, гражданите на Република Турция и основно от О. М. също съдружник в дружеството- кредитополучател „ФАМЕ” ООД, целящ възлагане основната тежест за плащане на дълга от тях, като ФЛ, живущи постоянно В България. Поради така създадени у К. страхови представи за саморазправа с близките им, вкл. за отвличане на делото им, оказали решаващо въздействие върху съгласието им да се задължат като солидарни длъжници/ №1 и № 6/ въззивната инстанция е изградила краен правен извод, че осъществените действия на психическа принуда от съдружника М., като непозволена от закона и противоречаща на морала по см. на чл.30 ЗЗД, са опорочили волята на същите относно придобиване качеството на съдлъжници по процесния договор и това обуславя неговата недействителност в посочената част. С оглед приетата основателност на въведеното правоунищожаващото възражение, останалите защитни възражения на ответниците заявени при уславията на евентуалност не са обсъждани по същество от въззивния съд. Анализирайки конкретния повод, по който е изготвен сигнала на ответниците К. до Районната прокуратура и предхождащото го писмо, адресирано до Банката –кредитор, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, въз основа на приетите за установени по делото факти, е извел правен извод, че датите на същите -28.07.2014 г. и 07.01.2015 г. са ирелевантни за осъществяване или не на фактическия състав на чл. 30 ЗЗД, както е ирелевантна и липсата на направени до подаването им конкретни обвинения за заплахи – времево относими към момента на сключване на оспорвания договор.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който, специфичен за делото и включен в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а чрез тях и постановения краен правен резултат. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалването решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касатора материалноправни въпроси, като свързани с приложението на чл.30 ЗЗД, се явяват релевантни за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК и обосновават общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Недоказано по отношение на същите е поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според задължителните указания в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице визирания критерий за селекция, то в тежест на жалбоподателя е да установи, че формулираният конкретен правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на едно вече дадено в съдебната практика тълкуване на конкретната правна норма, поради настъпила промяна в обществено- икономическите условия и законодателство, при които е същата е била формирана, а за развитие на правото – когато приложимия закон е непълен, неясен или противоречив и чрез корективно тълкуване се осигурява разглеждане и решаване на делата от съдилищата в страната според точния смисъл на законите.
В случая тези изисквания не само не са осъществени, но отсъстват наведени в тази насока доводи от жалбоподателя.
Отделен в тази вр. е въпросът, че нормата на чл.30 ЗЗД е ясна и не поражда трудности при тълкуването и прилагането й от съдилищата. По приложението и е формирана богата и трайно непротиворечива съдебна практика, вкл. и на Върховен касационен съд, която няма необходимост от промяна или осъвременяване и е в смисъл, че заплашването като основание за унищожаване на сделка включва във фактическия си състав следните елементи: да е сключена сделка; едната страна по нея да я сключва въз основа на страхови представи за предстояща злина, причиняването на която зависи от заплашващия; тези страхови представи да са предизвикани от другата страна или от трети лица; възбуждането на страховите да е в нарушение на добрите нрави, които подлежат на пряко главно доказване в процеса от страната, позоваваща се на недействителността и. Освен това, за да настъпят целените с оспорването й и разпоредени от закона правни последици заплахата трябва да е значителна – да се отнася до съществени лични или имуществени интереси на заплашвания или на негови близки и чрез нея да се въздейства върху волята на това конкретно лице. Критерият за преценка дали използваните средства на психическа принуда са възбудили основателен страх е винаги обективен и абстрактен, а субективните качества, нервната система и реактивната способност на заплашвания са ирелевантни. С оглед приетите за установени факти по делото с тази практика Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил.
Не обосновават приложното поле на касационното обжалване и поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси. В същността си те са оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт по см. на чл.281, т.3 ГПК, възпроизведени и в касационната жалба. Дали тези нарушения на процесуалния закон, които касаторът твърди, че са осъществени от въззивния съд, са съществени или не е извън предмета на производството по чл.288 ГПК, а когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата му, според задължителните постановки по т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” е налице само ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.Квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е винаги обусловена от наличие на такова видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17 г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на материалния и процесуален закони, както и когато е постановен в противоречие с практика на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз.В тези сочени хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда спорни въпроси относно приложимия закон, действието на правните норми във времето и др. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран съдебния акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на опитните правила и правилата на формалната логика. В останалите случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, ще е предпоставка за допускане на касационно обжалване, единствено при условията на чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед предмета и характера на производството по чл.288 ГПК без значение е и съществуването на различно, като краен правен резултат, влязло в сила решение, постановено между същите страни по идентичен правен спор. За преодоляване на евентуално съществуващо противоречие между влезли в сила съдебни актове съществува друг предвиден от законодателя процесуален ред, който е различен от предприетия от жалбоподателя.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски в общ размер на сумата 1000 лв. – неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК и заплатено в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие / без дата/ с адв. Д.Д. –АК Пловдив, адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на
Пловдивския апелативен съд № 99 от 23.03.2018 г., по в.т.д.№ 65/ 2018 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА „У. КРЕДИТ БУЛБАНК” АД, със седалище в гр. Пловдив, да заплати на А. С. К. и А. И. К. общо сумата 1000 лв./ хиляда лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: