1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр. София, 24.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Бранислава Павлова
гражданско дело № 2515/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Р. А. М., С. М. М. и М. Е. А. са обжалвали чрез процесуалния представител адв. Г.Г. въззивното решение на Ловешкия окръжен съд № 49 от 19.03.2018г. по гражданско дело № 39/2018г.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията по чл.284 ГПК и не са налице изключенията по чл. 280 ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответниците С. А. М. и А. М. М. чрез пълномощника си адв. М.П. са подали писмен отговори на касационната жалба и отделно на изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. Поддържат, че в изложението не са поставени правни въпроси, относими към производството на чл. 288 ГПК – наведени са доводи за нарушение на процесуалните правила, без да се формулирани правните въпроси, които са формирали решаващите изводи на съда в обжалваното решение. Поддържа се също така, че изводите на въззивния съд за съдържанието на владелческите действия и предпоставките, при наличието на които намира приложение разпоредбата на чл. 79 ал.1 ЗС не противоречат, както поддържат касаторите, а са съобразени с практиката на ВКС. Въз основа на тези доводи се прави искане касационната жалба да не се допуска за разглеждане по същество.
С обжалваното решение Ловешкият окръжен съд е потвърдил решението на Ловешкия районен съд № 434 от 30.11.2017г., постановено по гражданско дело № 1519/ 2016 г., в обжалваната пред него част, с която е признато за установено по отношение на Р. А. М., С. М. М. и М. Е. А., че ищците С. А. М. и А. М. М. са собственици на поземлен имот в [населено място], [община], с площ около 1 340 кв.м., съставляващ имот ….. – ….. в квартал 26 по плана на селото, заедно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с гараж и е осъден М. Е. А. да предаде владението на имота.
Въззивният съд е приел, че ищците са придобили по давност процесния имот като са го владяли в законоустановения десетгодишен срок по чл. 79 ал.1 ЗС явно и непрекъснато и са демонстрирали владението както пред обществото, така и пред собственичката Р. А. М.. Този извод е направен въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели като тези на Искрен К. са преценени и приети за достоверни при отчитане на изискванията на чл. 172 ГПК. Съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 81 от ЗС давността се прекъсва с изгубване на владението за повече от шест месеца, както и при условията на чл.84 от ЗС във връзка с чл. 116 от ЗЗД, каквито действия не са установени по делото. Приемайки за доказано правото на собственост на ищците на посоченото в исковата молба основание – придобивна давност, съдът е направил извод, че към момента на продажбата на имота на М. Е. А., Р. А. М. и С. М. М. не са могли валидно да прехвърлят собствеността, тъй като не са притежавали това право. С оглед безспорния между страните факт, че имотът се владее от ответника М. Е. А. от м. юни 2016 година, след покана от негова страна към ищците за освобождаването му, ревандикационният иск срещу него е уважен.
По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:
В изложението за допускане на касационното обжалване по чл. 274 ал.3 т.1 ГПК се поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС и са цитирани множество решения по различни въпроси, но с оглед разясненията в ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГК и ТК, че ВКС няма правомощия сам да извежда въпрос от доводите в жалбата или изложението по чл. 184 ал.3 т.1 ГПК, а такъв трябва да бъде формулиран от касатора, следва да бъде разгледана само практиката относима към поставените въпроси: 1. За фактическия състав на придобивната давност съгласно чл. 78 ал.1 ЗС и основанията за прекъсване на давността по чл. 81 ЗС. 2. Може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни 3. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализа на показанията на свидетелите.
Според посоченото от касаторите ТР 4/2012г. на ВКС, ОСГК , придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време, а в решение № 445 по гр.д.№ 283/ 2010г. на ВКС І г.о. е прието, че претендиращият собственик трябва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без противопоставяне от титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение на пълноправен собственик. В обжалваното решение въззивният съд, е изследвал признаците на установеното владение, срока и анимуса на владелците и е приел, че владението е продължило десет години, било е демонстрирано пред обществото, както и пред собственика – всички в селото са знаели, че къщата е на ищците и че те не са прехвърляли собствеността, както и че ответницата Р. А. М. не се е противопоставяла на тяхното владение, а им е поискала разрешение да бъде допусната да живее в имота. При тези мотиви няма основание да се приеме, че по първия правен въпрос решението противоречи на практиката на ВКС.
В решение № 23 по гр.д.№ 5162/2015г. на ВКС, II г.о. е разгледан правният въпрос дали за да е налице владение по смисъла на чл. 68 ал.1 ЗС е необходимо имотът да се ползва непрекъснато. Прието е, че осъществяването на всеки от елементите на придобивната давност следва да се преценява конкретно за всеки отделен случай при съобразяване на тълкуването, че „постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие върху вещта. Съгласно решение № 68 по гр.д.№ 603/2012г.на ВКС, І г.о. владението може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота ако същите сочат на намерение за своене и не са прекъсвани от действията на трети лица. По настоящото дело изводите на въззивния съд са в същия смисъл.
Той е приел за установено, че в периода в който е живяла в друго село, както и при посещенията при дъщеря си в чужбина , ищцата С. А. М. е притежавала ключ от къщата, което означава, че и през този период е владяла имота. Отсъствието от страната на ищцата А. М. М. няма правно значение за нейното владение, защото то е осъществявано чрез майка й.
По въпроса за прекъсване на владението също не е налице отклонение от последователната и непротиворечива практика на ВКС, застъпена и в представените от касаторите решения. В решение № 136 по гр.д.№ 144/2009г на ВКС, ІІ г.о. се разглежда въпросът за прекъсване на владението по смисъла на чл. 81 СК и се приема, че то настъпва с отнемане на фактическата власт върху имота. В решение № 170 по гр.д.№ 961/2011г. на ВКС, І г.о. е прието, че давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени в закона действия, едното от които включва предявяване на иск за собственост срещу владелеца при условие, че искът бъде уважен. Съгласно решение № 1124 по гр.д.№ 1208/2001г. на ВКС, ІV г.о. давността се прекъсва само ако са се осъществили факти, посочени в различни нормативни актове –чл. 81 ЗС и чл. 116 ЗЗД – признание на правата на собственика, предявяване на собственически иск или предприемане на действия за принудително изпълнение. В случая по делото няма данни да е осъществен нито един от фактическите състави, водещи до прекъсване на владението, тъй като в срока на давността няма отнемане на владението – нанасянето за определен период от време в имота на ответницата Р. А. М. е станало след поискано от нейна страна съгласие и е осъществявано съвместно с владелците, а не чрез отстраняването им от имота. Няма данни по делото да са осъществени и основанията по чл. 116 ЗЗД , следователно изводите на съда, че владението не е прекъснато не са в противоречие с посочената съдебна практика.
По процесуалноправните въпроси във връзка с приложението на чл. 235 ГПК при обсъждане на доказателствата също няма противоречие с постоянно установената практика на ВКС, че доказателствата следва да се обсъдят цялостно, а не избирателно и че съдът следва да мотивира изводите си за достоверност на показанията на свидетелите. Въззивният съд е обсъдил всички свидетелски показания, включително и на заинтересованите свидетели, отчитайки достоверността им по правилото на чл. 172 ГПК. Необсъждането на обясненията на ответницата Р. Д. не е в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика, защото нейните обяснения като страна по делото могат да служат като доказателство само при признание на неизгодни факти. За разлика от ищцата С. А. М., тя не е признала в обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК нито един неизгоден от нея факт. Показанията на свидетеля К. А. действително не са обсъдени детайлно в мотивите, а само е споменато че са изолирани, но от неговите показания не могат да се направят изводи за придобивната давност. Той е дал противоречиви спрямо всички други свидетели показания за причините, поради които имотът е бил прехвърлен на ответниците, но те не могат да променят изводите на съда за характера и признаците на установеното след продажбата на имота владение.
По изложените съображения не са налице основанията на чл. 280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
На ответниците не следва да се присъждат разноски, тъй като от представения договор за правна защита и съдействие не се установява договореното възнаграждение да е платено.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на въззивното решение на Ловешкия окръжен съд № 49 от 19.03.2018г. по гражданско дело № 39/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: