О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр. София, 28.01.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1794 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. К. срещу решение №53 от 26.03.2018 г. по в.т.д.№169/2017 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №19 от 08.02.2017 г. по т.д.№237/2016 г. на ОС Русе, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземания на „Юробанк България” АД срещу В. В. К., произтичащи от договор за банков кредит от 17.05.2012 г., продукт 6050 /бизнес овърдрафт/, изменен с анекс №1 от 17.06.2013 г., с кредитополучател „Касандра комерс” ЕООД; Е. Й. Д. – К.. – съдлъжник и В. В. К. – съдлъжник по договора, в размер на 40 000 лв., просрочена главница по кредита заедно със законната лихва върху нея от 04.05.2015 г. до изплащането и 7847.67 лв., договорна лихва.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Приложното поле на касационно обжалване е обосновано с наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, предвид: произнасянето на въззивния съд относно наличието на уведомяването на касатора за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита като предпоставка за издаване на заповед за изпълнение, в противоречие с т.18 от ТР №4 по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №6 от 12.06.2017 г. по гр.д.№50203/2016 г. на ВКС, ГК; произнасянето на съда относно наличие на редовно уведомяване на касатора за настъпилата предсрочна изискуемост, в противоречие с решение №233 от 03.07.2014 г. по гр.д.№7723/2013 г. на ВКС, ГК; липсата на разглеждане и анализ на правоотношението между касатора и „Юробанк България” АД и игнориране на доводите и аргументите в противоречие с решение №504 от 26.07.2010 г. по гр.д.№420/2009 г. на ВКС; несъобразяване на въззивния съд с решение №38 от 23.06.2017 г. по т.д.№2754/2015 г. на ВКС, ТК и решение №84 от 20.07.2017 г. по т.д.№1934/015 г. на ВКС, ТК при отричане правото на касатора да се ползва от защитата по З. и с практиката на ВКС, по отношение тежестта на доказване на обстоятелството, че дадена клауза е индивидуално уговорена. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация „Юробанк България” АД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че задълженията на В. В. К. към ищцовата банка, произтичащи от договор за банков кредит от 17.05.2012 г. и анекс №1 от 17.06.2013 г. към него, се установяват от заключението на СИЕ. Посочил е, че правилно ищцовата банка е обявила кредита за предсрочно изискуем, тъй като ответникът не е погасил 17 вноски за лихва и 1 вноска за главница, а за предсрочната изискуемост на кредита, банката е уведомила ответника с нотариална покана-уведомление, връчена редовно при условията на чл.47 от ГПК, на 27.03.2015 г. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че същият не е страна по договора за кредит от 17.05.2012 г., като е счел, че с анекс №1/17.06.2013 г. К. е встъпил като съдлъжник на кредитополучателя „Касандра Комерс“ ЕООД на основание чл.101 от ЗЗД за задълженията, произтичащи от Договор за банков кредит от 17.05.2012 г. за пълния размер на дължимите суми към момента – в чл. 9а, ал.1 от Анекса ответникът изрично заявява, че е съгласен с всички условия на договора за банков кредит и анексите към него, от които произтичат задълженията, в които встъпва по силата на това съглашение. За неоснователно е счел и възражението на ответника на основание чл.146 ал.1 от З. за нищожност на клаузите в чл.5 ал.1, чл.5, ал.3 и чл. 22 от Договора за кредит като противоречащи на чл.143 т.3, т.10, т.11 и т.12 от З., както и на чл.3 от Директива 93/13/ Е.. Изложил е съображения, че макар и да е физическо лице В. В. К. не отговаря на останалите условия за потребител по смисъла на З., тъй като встъпвайки като съдлъжник не е придобил стоки, нито е ползвал услуги, които „не са предназначени за търговска или професионална дейност”, както изисква З., а кредитът е даден за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, следователно договорът е свързан с търговската дейност на кредитополучателя-търговец. Възприел е становище, че клаузите в договора за индивидуално уговорени, като К. е встъпил в дълга с анекс №1 през 2013 г., като е заявил изрично в анекса, че е запознат с всички клаузи на договора и е съгласен с тях. Посочил е и че ищцовата банка и кредитополучателят са две търговски дружества, които са имали свобода на договарянето при сключването му и като са подписали договора, са се съгласили с всички негови клаузи, като търговецът винаги може да прецени последиците от договора, поради което в случая не се установява твърдяното нарушаване на добрите нрави. В този смисъл възраженията /в случая не е предявен и приет за разглеждане насрещен иск, както необосновано твърди касатора/ за нищожност на клаузи от договора, свързани с начина на изчисляване на договорената лихва и за нищожност на договора, са счетени за неоснователни, като са изложени и допълнителни мотиви, че видно от заключението на вещото лице, през целия период на договора, банката е начислявала договореният лихвен процент без промяна.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
В случая касаторът не е формулирал материално или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, са свързани с правилността на решението, но не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, поради което настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №53 от 26.03.2018 г. по в.т.д.№169/2017 г. на АС Велико Търново.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.