О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 28.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.11 .2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2196 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по ч.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”АЙ ПИ ЕМ”ЕООД/н/, гр. София, чрез адв. Д. и адв. М., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1234 от 17.05.2018 г., по в.т.д.№ 4593/ 2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 27 от 20.06.2017 г., по т.д.№ 4710/2016 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор,като ищец, срещу „ПИРЕОС ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ”АД,гр.София отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1, във вр. с чл.690, ал.1 ТЗ относно прието вземане на ответника, като кредитор, в размер на 209 713.85 лв., като в тежест на ищцовото търговско дружество са възложени деловодните разноски в общ размер на сумата 8688.55 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че отношенията между страните след разваляне на сключения помежду им договор за лизинг подлежат на уреждане по общото правило на чл.88, ал.1 ЗЗД. Тезата му е, че с оглед вида на сключения договор- финансов лизинг с опция за изкупуване на лизингованата вещ, лизинговите вноски включват в съдържанието си, като елемент, не само стойността на правото на ползване, както е при оперативния лизинг, но и платената част от цената на актива, поради което лизингодателят има право, при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, да задържи като възнаграждение само дължимата месечна редовните лихви върху съответната главница, но не и самата главница, което обстоятелство е останало несъобразено от въззивния съд.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”При констатирана вина на лизингодателя, водеща до начално неизпълнение на задължението да закупи и плати 100% лизингованата вещ, изпълнена ли е основната предпоставка за действителност на договора за финансов лизинг?”; 2.”При констатирана вина на лизингодателя, водеща до начално неизпълнение на задължението да закупи и плати 100% лизингованата вещ, но договорът за финансов лизинг не предвижда отговорност за вина на лизингодателя, следва ли отношенията между страните да бъдат уреждани по правилото на чл.88, ал.1 ЗЗД?”; 3.” При констатирана вина на лизингодателя, водеща до начално неизпълнение на задължението да закупи и плати 100% лизингованата вещ, но договорът за финансов лизинг не предвижда отговорност за вина на лизингодателя, следва ли отношенията между страните да бъдат уреждани по правилата на чл.55 ЗЗД, при положение, че лизингополучателят съзнателно е изпълнявал договорната опция за придобиване на вещта, във вр. с чл. 342, ал.2 ТЗ?”; 4.” При констатирана вина на лизингодателя, водеща до начално неизпълнение на задължението да закупи и плати 100% лизингованата вещ, но договорът за финансов лизинг не предвижда отговорност за вина на лизингодателя и в случай на връщане на лизингованата вещ с платена цена от лизингополучателя във фактическата власт на лизингодателя, може ли да се води иск за неоснователно обогатяване по реда на чл.59 ЗЗД и установяване на обезщетение до размера на обедняването? и; 5. ”Установяване на обезщетение за лизингополучателя за сметка на обогатилия се без основание лизингодател по реда на чл.59 ЗЗД, установява ли е несъществуване на вземания на лизингодателя по отношение на лизингополучателя, произтичащи от изпълнение на договор за финансов лизинг?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания с доводи за отсъствие на визираните пороци.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което предявеният от ”АЙ ПИ ЕМ” ЕООД/н/ отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ по отношение на прието в производството по несъстоятелност и оспорено от длъжника вземане на кредитора „ПИРЕОС ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД е отхвърлен, като неоснователен, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцовото търговско дружество е купувач по договор от 11.07.2007 г. за покупко продажба на машина марка „ Shear baler”, модел SB 4 500/400 на стойност 239 000 евро, без ДДС и въз основа на издадена проформа фактура 205/2007г. е наредило валутен банков превод в полза на продавача ”Colmar” Италия на сумата 71 700 евро. За безспорен е приет и факта, че по силата на постигнато след процесната продажба „тристранно споразумение” от 29.01.2008 г. между ”АЙ ПИ ЕМ” ЕООД/н/, ”ПИРЕОС ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД и италианския продавач договора от 11.07.2007г. е прекратен. В съответствие с постигнатото между договарящите общо съгласие ответникът АД е встъпил в правата на ищеца, като купувач на тази машина. Приет за валиден платец на сумата 71 700 евро е поел да заплати на доставчика и разликата до пълния размер на уговорената продажна цена от 167 300 евро, като за сумата 239 000 евро, без ДДС от продавача е издадена от фактура на негово име. Не се спори между страните в процеса, че на 29.01.208 г. – датата на „тристранното споразумение”, помежду им е сключен и договор за финансов лизинг за така закупената машина и платената от ищеца сума от 71 700 евро е възприета като първоначална вноска по същия. Поради спиране плащането на дължимите от дружеството –лизингополучател суми лизингодателят, след предоставен на длъжника допълнителен срок за изпълнение и отправено му предупреждения за преустановяване на облигационната връзка по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД, е развалил процесния договора за финансов лизинг с едностранно свое изявление, надлежно получено от ищеца, считано от 16.12.2010 г. Позовавайки се на общото съгласие между съконтрахентите, обективирано в клаузите на договора за финансов лизинг и на установените в ОУ на лизингодателя правила,относими за същия, решаващият състав на въззивния съд, въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза е счел, че авансово платената от лизингополучателя сума от 71 700 евро не е била включена като дължима главница в погасителния план към договор, поради което не подлежи на връщане, като повторно заплатена, а отделните престирани лизингови вноски притежават правна характеристика на възнаграждение за предоставеното ползване на лизинговата вещ и затова са недължими обратно на платеца. Посочено е, че в хипотезата на предсрочно преустановяване на облигационната връзка по вина на лизингополучателя, последният по силата на чл.342, ал.2 ТЗ и общото правило на чл.88, ал.1 ЗЗД, дължи връщане на лизингования обект. Връщането на вещта – актив в патримониума на лизингодателя, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не е обстоятелство, навеждащо на неоснователно разместване на имуществени блага по см. на института на неоснователното обогатяване, както твърди ищецът.
Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение, според въззивната инстанция, е липсата на доказано в хода на процеса изрично постигнато между съконтрахентите съгласие, което обективирано в клаузите на сключения лизинг, да обосновава настъпване на правните последици в смисъла, твърдян в исковата молба – различни от разпоредените от закона. Следователно развалянето на договора за финансов лизинг не рефлектира върху разменените престации и не е основание за възстановяване обратно заплатените лизингови вноски на лизингополучателя до момента на връщане на автомобила, нито за освобождаването му от отговорност за изискуемите неплатени такива до същата тази дата. С оглед изложените съображения вземането на ответника –кредитор в размер на исковата сума е счетено за съществуващо и дължимо.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който специфичен за конкретното дело е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата правна воля на съда, но не за правилността на обжалването решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая нито един от поставените от касатора въпроси не отговаря на посочените критерии в цитираната задължителната практика. Освен, че въпросите са некоректно поставени, тъй като въззивният съд не е възприел поддържаната от ищеца теза за виновно неизпълнение от страна на лизингодателя – кредитор, те са и изцяло хипотетични – без връзка с мотивите в обжалвания съдебен акт. Нещо повече, доколкото предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е въобще неотносим към общия фактически състав на неоснователното обогатяване, въпросът за приложението на чл.59 ЗЗД е и правноирелевантен. Отделно е, че не съществува спор нито в правната доктрина, нито в съдебната практика, че вземанията за неоснователно обогатяване, произтичащи от отделните фактически състави– общ и специални, макар с облигационно естество са извъндоговорни и имат възстановителен, а не обезщетителен характер. Затова е странно, че в съдържанието на въпроси № 4 и № 5 фигурират изрази като „ установяване на обезщетение до размера на обедняването и установяване на обезщетение… за сметка на обогатилия се..”
Същевременно въпроси № 1 и № 2 са и фактически, а не правни. Разрешаването им не е обусловено от тълкуване на конкретна правна норма, а от преценката на отделните факти, обстоятелствата и ангажирани доказателства, които са различни за всяко дело.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказано реално извършване на същите, каквито доказателства по делото отсъстват.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1234 от 17.05.2018 г., по в.т.д.№ 4593 / 2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: