О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр. София, 11.02.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1902 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Я., Й. В. Я. и И. С. Я. срещу решение №104 от 27.03.2018 г. по в.т.д.№50/2018 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №516 от 10.11.2017 г. по т.д.№781/2016 г. на ОС Пловдив в частта, с която е признато за установено по отношение В. И. Я., Й. В. Я. и И. С. Я., че дължат солидарно на „Юробанк България”АД, сумата от 42 840.51 евро – главница, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК – 12.01.2016г., до окончателното плащане; сумата 6 170.19 евро – договорни лихви за периода от 10.01.2014 г. до 07.01.2016 г. /в това число възнаградителна лихва в размер 6 038.19 евро и наказателна лихва в размер 132 евро/; както и сумата 493.18 евро – такси за периода от 10.10.2012 г. до 07.01.2016 г., които суми са дължими по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 26.06.2008 г. и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№264/2016 г. на РС Пловдив.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. При определяне качеството на страна по договора от значение ли са правата и задълженията, които възникват за нея или следва да се отчете единствено определеното от договора наименование. 2. Какви са критериите за определяне наличие на новация и дали облекчаване или утежняване на положението на една от страните по сключения договор, следствие извършване на правното действие, е критерий, за да бъде определено същото като новация. 3. По кои обстоятелства, настъпили след постановяване на първоинстанционното решение, въззивният съд следва да се произнесе и обоснован ли е отказът да се признае със сила на пресъдено нещо осъществено удовлетворяване на задължението на кредитора.
Ответникът по касация „Юробанк България” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните произтичат от договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен между „Юробанк България“ АД от една страна и трето, неучастващо в спора лице – В. В., както и ответниците – в качеството на кредитополучатели, от друга, като по силата на чл.1 от договора, предоставеният кредит е в размер на 44 200 евро, от които 16 300 евро – за покупка на недвижим имот, описан в договора, който ще се придобива от В. В. и В. В. и 27 900 евро – за други разплащания, а кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията, предвидени в договора. Споделил е изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на възраженията на ответниците за качеството им на кредитополучатели по договора за банков кредит и твърденията в тази насока, че това качество притежава само В. В., по чиято сметка е усвоен кредитът. Позовавайки се на разпоредбите на чл.20 от ЗЗД и чл.430 от ТЗ е изложил съображения, че в случая волята на страните е изразена по ясен и недвусмислен начин, а именно, че ответниците, заедно с третото лице, участват в договорното съглашение в качеството на кредитополучатели и са поели задължението за връщане на отпуснатия банков кредит, като бланкетното твърдение, че договорът е подписан с намерение ответниците да бъдат поръчители се опровергава по категоричен начин от информираното съгласие, обективирано в клаузата на чл.1, ал.2 от договора, съгласно която, за връщане на кредита и за други задължения по договора, лицата, подписали договора като „кредитополучател“, отговарят солидарно. Счел е, че с оглед консенсуалния характер на договора за банков и необходимостта от определени банкови операции, то клаузата на чл.2, ал.1 от договора, съгласно която разрешеният кредит се усвоява по сметка на кредитополучателя трето лице, съставлява уговорен начин на изпълнение на задължението на кредитодателя, но не придава качеството на кредитополучател единствено на лицето В. В.. В този смисъл е приел, че съдържанието на договора определя качеството на ответниците на кредитополучатели, а не на поръчители, като е намерил за неоснователно и въведеното с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба правопогасяващо възражение, основаващо се на доводи, че задължението по договора за банков кредит е погасено чрез обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД, израз на която са и последвалите допълнителни споразумения. Изразил е становище, че по смисъла на чл.107 от ЗЗД новацията е договор, с който се погасява едно задължение, като се поема ново на негово място, т.е. длъжникът поема при договор с кредитора нов дълг, с нов предмет или на ново основание в замяна на стария дълг, като според теорията и практиката обективното подновяване е договор, при който длъжникът и кредиторът остават същите, но новото правоотношение/задължение се отличава от старото с оглед на съществени елементи /напр. промяна на обекта на старото правоотношение; промяна на основанието/. Предвид изложеното и с оглед константната съдебна практика е достигнал до извод, че новация не е налице, когато се подновяват или изменят елементи от договора, какъвто е настоящият случай – способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 от ЗЗД, която за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път /решение №130 от 24.03.2009 г. по т.д.№650/2008 г., на ВКС, ТК, Второ отделение; решение №110 от 17.07.2015 г. по т.д.№1568/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение; решение №138 от 22.08.2013 г. по т.д.№278/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/. Посочил е, че в случая в трите допълнителни споразумения ясно е посочено, че същите се отнасят именно към процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот и изменят отделни клаузи от него /касаещи начина на погасяване на задължението/, а не се поема нов дълг, погасяващ съществуващо задължение. Изложил е съображения, че позоваването на липсата на субективния елемент за настъпване на предсрочната изискуемост във въззивната жалба /аргументирано единствено с твърдение, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията, произтичащи от сключено допълнително споразумение от 19.06.2013 г., което е прието от първоинстанционния съд за недействително, като липсвало изявление за настъпване на предсрочната изискуемост на самия договор/, е несвоевременно, а и неоснователно, а възражението, съдържащо се във въззивната жалба, свеждащо се до твърдение за допуснато процесуално нарушение /тъй като съдът е приел, че на ищеца следва да се присъди дължимото по договора за банков кредит, без такова искане да е направено от ищеца/, също е неоснователно. С оглед изложеното и съгласно приетото в т.9 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че фактът на удовлетворяване на вземането или част от вземането чрез принудителен изпълнителен способ не променя по същество изхода от спора, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК /до което се свежда първия от формулирания от касатора въпрос/ са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /изключващи бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1 т.3 от ГПК/,с които се приема, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите, а прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В случая освен, че въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС, не се и твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилност на изведения от съда извод за значението на изразената от страните воля в договора, което твърдение обаче не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване.
Останалите формулирани от касаторите въпроси са обусловили правната воля на съда, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. При произнасянето си, въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката, вкл. и задължителна на ВКС /наличието на която изключва отново бланкетно наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, както по отношение на критериите за определяне наличие на новация /решение №130 от 24.03.2009 г. по т.д.№650/2008 г., на ВКС, ТК, Второ отделение; решение №110 от 17.07.2015 г. по т.д.№1568/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение; решение №138 от 22.08.2013 г. по т.д.№278/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/, така и за значението на удовлетворяване на вземането или част от вземането чрез принудителен изпълнителен способ в хода на производство по чл.422 от ГПК /т.9 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед липсата на доказателства за направени от ответника по касация разноски пред ВКС, такива не му се следват.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №104 от 27.03.2018 г. по в.т.д.№50/2018 г. на АС Пловдив.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.