2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
гр. София, 18.02.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4425 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. О. П. против решение № 2843/08.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 5410/2017 г. от ІІ”в” състав на СГС.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд е потвърдил решение на първоинстанционен съд, с което са уважени обективно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД.
Съдът е приел, че фактическият състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД включва следните елементи: наличие на вземане на ищеца спрямо ответника – прехвърлител, т.е качеството „кредитор“ на ищеца; Извършване на действие от длъжника, което уврежда ищеца-кредитор; субективен елемент, различен в зависимост от това дали увреждащото действие е било възмездно или безвъзмездно. Посочено е, че вземането трябва да е действително, като главно и пълно доказване на вземането не е необходимо, тъй като качеството на кредитор не може да бъде отречено в инициирания процес по чл. 135 ЗЗД поради възражения, които намалилият своето имущество длъжник би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношение между него и ищеца, съществуването му, т.е. дали страните продължават да са обвързани от договор, или изискуемостта.
Посочено е, че тъй като се касае за обезпечаване на изпълнението на паричното вземане, без значение е, че стойността на предмета на оспорваната сделка надвишава размера на дълга, тъй като при изпълнението кредиторът ще се удовлетвори до размера на вземането си. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън това, с което се е разпоредил – той, за разлика от кредитора, не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение.
Съдът е приел, че предпоставките на чл. 135 ЗЗД се установяват по несъмнен начин. Прието е за установено, че ищецът е кредитор на ответницата за вземания, произтичащи от ползване без основание от същата в качеството й на ЕТ на предоставен й по договор за наем обект след прекратяване на сключения с ищеца наемен договор. Посочено е, че за вземанията си ищецът е инициирал три искови производства, две от които са приключили с влезли в сила съдебни решения в негова полза. Посочени са и конкретните дело – гр.д. № 59131/2011г. на СРС, 32 състав, по което ответницата в качеството й на физическо лице е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 3 400 лв. – обезщетение за ползване на павилиона – предмет на прекратения наемен договор за периода 01.02.2008г. – 30.06.2008г., както и сумата 17 136 лв. – обезщетение за ползване на общинска земя за същия период, ведно със законната лихва върху главниците от 10.11.2011г. до окончателното плащане; гр.д. № 489/2008г. на СГС, VІ-7 състав ответницата в качеството й на ЕТ е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 3 200 лв. – обезщетение за ползване на процесния павилион за периода 01.10.2006г. – 31.01.2008г., и сумата 16 128 лв. – за ползване на общинска земя за същия период, заедно със законната лихва върху главниците от 27.02.2008г. до окончателното плащане. Съдът е приел за неоснователни доводите на ответниците във връзка с прехвърлянето на търговското предприятие на ЕТ с договор на трето лице, последното заличено в ТР на 10.01.2011г. като търговец. Посочено е в тази насока, че е налице е влязло в сила решение между ищеца и ответницата в качеството й на физическо лице, с което със сила на пресъдено нещо е установено съществуване на вземане на ищеца спрямо ответницата прехвърлител и което на основание чл. 297 ГПК съдът следва да зачете. По отношение на вземанията на ищеца, установени с влязлото в сила решение по гр.д. № 489/2008г. на СГС, VІ-7 състав съдът е приел, че приложимо е правилото на чл. 15, ал. 3 ТЗ, съгласно което при прехвърляне на търговско предприятие (като съвкупност от права, задължения и фактически отношения), ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря солидарно с правоприемника до размера на получените права. Прехвърлянето на предприятието по чл. 15 ТЗ представлява частно правоприемство и води до прехвърляне на включените в състава му права и задължения от отчуждителя (прехвърлителя) на правоприемника (приобретателя).
В изложението на касационните основания се твърди, че решението е очевидно неправилно – касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК, както и че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и което са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не се сочат решения на ВКС, които да са в противоречие с правни въпроси, по които съдът се е произнесъл, поради което е неоснователно позоваването на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В доклада си, въззивният съд е посочил, че се обжалва решение на първоинстанционен съд, с което са уважени искове с правно основание чл.135 ЗЗД. В тази насока не е относим правния въпрос, свързан с това, че съдът е посочил в доклада си, че е предявен един, а е разгледал три обективно съединени иска с правно основание чл.135 ЗЗД.
Съдът е посочил фактическия състав, при който предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД е основателен, като в това отношение е налице и трайна и последователна съдебна практика на ВКС, съобразена и посочена от въззивния съд, поради което поставения правен въпрос по отношение на действията, свързани с имуществото на длъжника не е касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което основание се основава поставения правен въпрос.
Трайна е и съдебната практика на ВКС, че за да е налице правен интерес от предявяването на иска с правно основание чл.135 ЗЗД не е необходимо кредиторът де е предприел изпълнителни действия във връзка с вземането си – решение № 639/06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 770/06.11.2009г. по гр.д. № 1568/2008г. на ВКС, ІV ГО, като тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд, поради което не е налице соченото по този правен въпрос касационно основание, както по чл.280, ал.1, т.1 така и по т.3 ГПК.
Решаващите изводи на съда относно основателността на предявените искове са тези, свързани със задължението на ответника като физическо лице, което е въз основа на влязло в сила съдебно решение и както и посочил въззивния съд, следва да се зачете силата на пресъдено нещо, поради което въпросите, свързани с прехвърлянето на предприятието на едноличен търговец, заличаването на търговец от ТР и отговорността на прехвърлителя са неотносими към крайните изводи на съда относно основателността на предявените искове, доколкото въпросът за размера на дълга и относимостта му към стойността на прехвърленото имущество е разрешен съобразно трайната практика на ВКС – решение № 407/29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014г., на ВКС, ІV ГО.
Сочи се очевидна неправилност, като касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Обосновката на очевидната неправилност касае поставените по-горе правни въпроси, относно наличието на другите касационни основания според касатора.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, поради липсата на сочените касационни основания.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2843/08.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 5410/2017 г. от ІІ”в” състав на СГС.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.