Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
София, 19.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 23.01.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2573 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш. срещу въззивно решение № 148 от 08.02.2018 г. по възз.гр.д. № 2139 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1899 от 12.06.2017 г. по гр.д. № 6798 /2016 г. на Пловдивски районен съд, с което на основание чл.124,ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на жалбоподателите С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш., че С. Ш. М. е собственик въз основа на давностно владение и наследствено правоприемство на 1 /10 ид. ч. от УПИ с площ 315 кв. м. в [населено място], обл. П., ведно с 1 /10 ид. ч. от построената в него масивна жилищна сграда и всички подобрения в имота и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт на ответниците до размера на 1 /10 ид. ч. от процесните недвижими имоти.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна С. Ш. М. в писмен отговор оспорва наличието на основания за касационно обжалване.
В това производство е присъединена за съвместно разглеждане и частната жалба на С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш. (касационните жалбоподатели) срещу определение на въззивния съд с правно основание чл.248 ГПК.
Насрещната страна С. Ш. М. не е подал писмен отговор на частната жалба.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
Въззивният съд е намерил твърденията, на които ищецът е основал иска, за доказани и основателни.
Във връзка с възражението на ответниците С. М. и Ф. М. за изтекла в тяхна полза придобивна давност върху целия процесен имот, придобит в режим съпружеска имуществена общност (с.и.о.), и последващото му прехвърляне на ответника Е. Ш., въззивният съд е изложил последователни мотиви за отделните признаци на владението. Приел е, че в случая процесният имот е бил съсобствен между страните, като съсобствеността произтича от наследяване, поради което при наследяване всички наследници са имали качеството на владелци, независимо кой от тях е упражнявал фактическа власт върху имота. Съдът е разяснил чрез какви действия упражняващият фактическа власт съсобственик може да превърне държането върху частите на останалите съсобственици във владение – такива, с които по явен и недвусмислен начин отрича владението на останалите сънаследници и да отблъсне тяхното владение, което представлява преобръщането на държането във владение. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства съдът е формирал извода, че от тях не се установява промяна на намерението, с което ответниците са упражнявали фактическа власт върху собствените на ищеца 1 /10 идеални части от имота, и довеждането му до знанието на ищеца.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателите извеждат следните правни въпроси (дословно):
1. Има ли правно значение за придобивната давност по отношение на недвижим имот изявление на сънаследник, направено след изтекла в полза на друг сънаследник десетгодишна придобивна давност и снабдяване на последния с констативен нотариален акт за право на собственост чрез обстоятелствена проверка?
Видно от изложеното за мотивите на въззивното решение, въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд, който е приел, че ответниците не са осъществявали владение по отношение на собствените на ищеца идеални части от процесния имот и оттам е формирал извод, че в тяхна полза не е текла (и не е изтекла) придобивна давност по отношение на същите.
2. Следва ли показанията на разпитан в първата инстанция свидетел да са абсолютно неясни и съдът да не може да установи действителната воля на свидетел, за да бъде приложена хипотезата на чл.267,ал.2 ГПК? Следва ли въззивният съд да обоснове липсата на необходимост от преразпит на свидетели и вещи лица в хипотезата на чл.267,ал.2 ГПК?
Въпросът не е обуславящ, жалбоподателите не са твърдели във въззивната си жалба, че показанията на разпитан от първоинстанционния съд свидетел са били абсолютно неясни. Напротив, твърди се, че със свидетелските показания релевантните за придобивната давност факти се изясняват по категоричен начин, но изводите на съда са необосновани (т.4 до т.7 на въззивната жалба). Също така – с въззивната жалба не е направено доказателствено искане за преразпит на свидетели, основано на такова твърдение (за абсолютна неяснота на свидетелски показания), нито съдът е установил подобно нещо. Единственото доказателствено искане е за допускане на съдебно – техническа експертиза за вида на подобренията и тяхната стойност (това искане ще бъде обсъдено със следващия въпрос). Поради което и въззивният съд в определението си от закрито заседание (л.20), постановеното на основание чл.267 ГПК, не е следвало да обосновава липсата от необходимост от преразпит.
3. Преклудира ли се възможността по чл.266,ал.3 ГПК за събиране на доказателства за факти и обстоятелства, за които не са събрани такива доказателства в първоинстанционното производство, но са приети за доказани с мотивите на съдебното решение?
Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като е отказал да допусне съдебно – техническа експертиза, да издаде съдебно удостоверение за установяване на период, през който един от синовете на ищеца е бил студент, не е допуснал очна ставка и преразпит на свидетел.
Въпросът не е обуславящ, доколкото не е в съответствие с хипотезиса на посочената в него като негова обосновка правна норма – чл.266,ал.3 ГПК. Предпоставките, които се съдържат в хипотезиса на тази разпоредба (на чл.266,ал.3 ГПК) за допускане на доказателства, е исканията за тяхното допускане да са направени пред първоинстанционния съд и той да не ги е допуснал поради процесуални нарушения, а не какво е прието за доказано с мотивите на първоинстанционното съдебно решение. Поради което въпросът е извън приложението на разпоредбата (хипотетичен) и не е обуславящ.
Отделно от изложеното:
С въззивната жалба е наведен довод за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила с отказа на съда да назначи съдебно – техническа експертиза за вида и стойността на извършените в имота подобрения и е поискано допускането и назначаването на такава експертиза, а останалите доказателствени искания са направени за пръв път в първото открито съдебно заседание по делото.
Доколкото въззивният съд с определение от закрито заседание, постановено на основание чл.267 ГПК, е отказал да допусне съдебно-техническа експертиза не поради просрочие, а с мотиви за неотносимостта на обстоятелствата, предмет на експертизата, към спорния по делото въпрос за придобиването по давност на идеалната част от имота, претендирана от ищеца, въпросът не е обуславящ. Към това следва да се добави, че постановеното от въззивния съда е в съответствие с установената практика, че съдът е длъжен да събира доказателства за обстоятелства, които имат значение за правния спор (и които са допустими и необходими).
В съответствие с установената съдебна практика в първото открито съдебно заседание съдът е отказал да уважи останалите доказателствени искания, направени за пръв път не с въззивната жалба, а в това съдебно заседание, като е изложил мотиви, че са преклудирани, тъй като са могли да бъдат направени по-рано и е посочил кога.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по изведените правни въпроси.
По частната жалба на С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш. срещу определение № 909 /27.04.2018 г. по въззивното дело (възз.гр.д. № 2139 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о.):
С определение № 134 /13.07.2018 г. по ч.гр.д. № 2572 /2018 г. на ВКС, І г.о., тя е присъединена за съвместно разглеждане с касационната жалба на същите жалбоподатели, по която е образувано настоящото гр.д. № 2573 /2018 г. по описа на ВКС, І г.о. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на частните жалбоподатели с правно основание чл.248 ГПК, за изменение на въззивното решение в частта за разноските, с която са осъдени да заплатят на С. Ш. М. сумата 1 200 лева за процесуално представителство. Въззивният съд е приел, че поради фактическата и правна сложност на делото и активното процесуално поведение на ответника присъденото възнаграждение не е прекомерно и не следва да се намалява.
С оглед изхода от спора по касационната жалба (недопускането на касационно обжалване по нея), следва да се приеме, че С. Ш. М. има право на разноски за въззивното производство. Поради което следва да бъде разгледано възражението за тяхната прекомерност.
По неговата основателност: Настоящият състав намира, че размерът на възнаграждението следва да се определи от цената на иска, срещу който е осъществена защита, въз основа на представената данъчна оценка в размер на 5 029.70 лева за спорната идеална част. Съгласно чл.7,ал.2,т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на възнаграждението е 318.02 лева. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав намира за основателно възражението за прекомерност и приема, че следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство на 600 лева.
По разноските в касационното производство:
С оглед изхода на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът С. Ш. М. иска да му бъдат присъдени направените разноски за процесуално представителство в касационното производство, представил е договор за правна защита и съдействие (л. 19), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата 1 200 лева. Жалбоподателите вече са направили възражение за прекомерност на възнаграждение в този размер за една инстанция. По-горе са изложени съображения за неговата основателност. Като взе предвид, че касационното производство приключва без допускане на касационно обжалване и съгласно чл.9,ал.3 НМРАВ настоящият състав приема, че следва да намали адвокатското възнаграждение до минималния определен размер 500 лева. С частната жалба не е направено искане за разноски, такова искане не е направено и от насрещната страна, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 148 от 08.02.2018 г. по възз. гр. д. № 2139 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о.
Отменя определение № 909 /27.04.2018 г. по възз.гр.д. № 2139 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о. и вместо това постановява:
Изменя въззивно решение № 148 от 08.02.2018 г. по възз. гр. д. № 2139 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., в частта за разноските, като постановява: Осъжда С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш. да заплатят на С. Ш. М. възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство в размер на 600 (шестстотин) лева, като отхвърля искането за присъждане на разноски за разликата над 600 (шестстотин) до 1 200 (хиляда и двеста) лева поради прекомерност.
Осъжда С. Ш. М., Ф. Б. М. и Е. С. Ш. да заплатят на С. Ш. М. възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство в размер на 500 (петстотин) лева.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.