О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
гр. София, 19.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4200 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 210 от 25.06.2018г. по в. гр. дело № 268/2018г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено в обжалваната част решение № 234 от 20.03.2018г. по гр. дело № 8005/2017г. на Районен съд – Перник, с което ответникът Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на ищеца Б. Н. Б., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 7000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, наказателното производство по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 19.11.2014г. до окончателното изплащане.
Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият съд не е отчел в нужната степен разумната продължителност на наказателното производство, не е изследвал в достатъчна степен причинно-следствената връзка между твърдяното влошаване на физическото и психическото здраве на ищеца в резултат на наказателното преследване и социално-икономическите условия в страната, поради което е присъдил завишен размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди спрямо действително претърпените такива в резултат на процесното незаконно обвинение.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, сочейки разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. В изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но във вече отменената редакцията от ДВ, бр. 47/2009г., която не е приложима по настоящото касационно производство, с оглед на което доводите, че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и цитираната съдебна практика, не следва да бъдат разглеждани.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – Б. Н. Б., не подава отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000 лв., т.е. тя е процесуално допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. първо ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 252, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК за това, че за времето от м. февруари 2010г. до м. август 2011г. в гр. Перник, в съучастие с друго лице, без съответното разрешение е извършвал по занятие банкови сделки (системно заемане на парични средства на широк кръг лица срещу лихва от 10-20 процента на месец), като производството е приключило с влязла в сила на 19.11.2014г. оправдателна присъда.
Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ в хипотезата на влязла в сила оправдателна присъда по незаконното обвинение в престъпление, потвърждавайки първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата 7 000 лв., съставляваща според този съд справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на действително претърпените неимуществени вреди – пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение. Посочил е, чрез препращане и към мотивите на първоинстанционния съд, конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, които са следните: взетата с привличането на ищеца като обвиняем, на 22.09.2011г., мярка за неотклонение „задържане под стража“, която в последствие е изменена с ново определение на ПОС от 23.12.2011г. в мярка за неотклонение „домашен арест“, а от 06.02.2012г. – в „подписка“, в резултат на които мерки за неотклонение, за период от повече от пет месеца свободното придвижване на ищеца е било силно ограничено; невъзможността да полага труд и да осигурява финансова помощ за семейството си, което е било изправено пред допълнителни извънредни разходи, свързани с откриване на заболяване на съпругата на ищеца, налагащо оперативна намеса, и предстоящи кандидатстудентски изпити и абитуриентски бал на дъщеря му; продължителността на наказателното производство – 3 години и 2 месеца, която не е неразумно дълга; съдебното минало на ищеца, който се е признал за виновен в извършването на престъпления по чл. 321, ал. 3, т. 1 НК, по чл. 252, ал. 1, пр. 1 НК и по чл. 338, ал. 1 НК по нохд №174/2010г. с определено наказание „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, като съдът е взел предвид, че последваща присъда би била причина за ефективното изтърпяване на наказанието. Приел е, въз основа на събраните по делото гласни доказателства, че горните обстоятелства – повдигане на обвинение и предаване на съд, взетите мерки за неотклонение, наличието на предишно осъждане, изпълнението на чието наказание е отложено с все още неизтекъл изпитателен срок, затрудненото финансово положение на семейството му, несъмнено са станали причина за влошаване на психическото състояние на ищеца и са довели до изпитване на душевен страх, дискомфорт, стрес, нервност и притеснения, станали причина за изостряне на семейните му отношения, отчуждението му от заобикалящата го среда и нарушението на личните му и социални контакти.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Макар и формулираният правен въпрос да удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, не е налице соченото допълнително основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Според Прокуратурата на Република България, въззивното решение противоречи на заложените критерии в материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, както и на т. 3 и т. 11 от ТР №3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за причинно – следствената връзка между установените неимуществени вреди и процесното наказателно производство и за това кои конкретни неимуществени вреди по вид са доказани по делото. Решаващият съд е приложил критерия за „справедливост“, визиран в чл. 52 ЗЗД, съобразно задължителната практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищеца и отношенията му с близките; разумната продължителност на наказателното производство от 3г. и 2 месеца; тежестта на повдигнатото обвинение в конкретното престъпление; наложените мерки за неотклонение; невъзможността да полага труд и да подпомага финансовата издръжка на семейството си; обичайните негативни емоционални преживявания от повдигане на незаконно обвинение в престъпление, установени в процеса с гласни доказателства: затваряне в себе си, изолация, раздразнителност, разстройство на съня, страх и душевен дискомфорт. Съобразени са и социално-икономическите условия в страна по време на процесното наказателно преследване.
В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивното решение противоречи и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между наказателното производство, по което е повдигнато незаконното обвинение и причинените вреди. От изложеното по – горе е видно, че въззивният съд е изложил мотиви за всички релевантни обстоятелства, включително какви вреди е претърпял ищецът и че те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление, с оглед на което твърдението на касаторът се явява несъстоятелно.
Претендираното противоречие с т. 11 и т. 3 на ТР № 3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС също не е налице. В т. 11 от цитираното тълкувателно решение е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях поотделно. В т. 3 от същия тълкувателен акт пък е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди. Посочените правни разяснения са неотносими към поставения от касатора правен въпрос и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, нито с постановеното правно разрешение от съдилищата, т.е. те стоят извън предмета на конкретния правен спор.
Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 25.06.2018 г. по в. гр. дело № 268/2018г. на Окръжен съд – Перник.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.