1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 22.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч. гр. д. № 468 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на К. И. Б. от [населено място], представляван от адв. С. К., против въззивно определение № 514 от 12 февруари 2018 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 6063/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място]. С обжалвания съдебен акт е потвърдено определение от 11 септември 2017 г. по гр.д. № 7325/2013 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.126, ал.1 ГПК е прекратено производството по делото по предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, като по–късно заведено.
В частната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че предметът на сега предявения иск по гр.д. № 7325/2013 г. на СГС е същият като този на по-рано предявената претенция за вреди, по която е образувано гр.д. № 13261/2012 г., по описа на същия съд, тъй като исковете били за различен период от време и с различен размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса – когато са предявени отделни искове от един и същи ищец срещу един и същ ответник, на едно и също правно основание, но имащи за предмет присъждане на различни по размер обезщетения за неимуществени вреди и за различни периоди от време, може ли да се приеме, че е налице идентичност на делата по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на К. И. Б. против Камарата на частните съдебни изпълнители (КЧСИ), за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 880 000 лева, причинени от виновно бездействие на длъжностни лица, работещи при ответника, изразяващо се в отказ да бъде ангажирана дисциплинарната отговорност на М. Б. – ЧСИ с район на действие Софийски градски съд, рег. № 838, за негови неправомерни действия по изпълнително дело № 20128380406341.
Установено е още, че пред Софийски градски съд е висящо и гр. д. № 13261/2012 г., образувано по по-рано подадена искова молба на К. Б. срещу КЧСИ за заплащане на 160 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от отказа на длъжностни лица, работещи при ответника да предприемат действия за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ЧСИ М. Б. по цитираното по-горе изпълнително дело. Сравнявайки двете искови молби, съдът е приел, че независимо от различния размер на претендираното в тях обезщетение, исковете са идентични, защото почиват на еднакви фактически основания и никой от тях не е заявен като частичен. Поради това е направен извод, че са налице предпоставките на чл. 126 ГПК за прекратяване на по-късно заведеното дело.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за конкретното дело правен въпрос е задължение на касатора (частния жалбоподател), който следва да обоснове общото и специфичните за достъпа до касационен контрол основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Бланкетното позоваване на разпоредбата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не може автоматично да обоснове селекцията на жалбата.
В случая, с оглед изложените от въззивната инстанция решаващи мотиви, формулираният като основание за допускане на обжалването правен въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е приел, че по двете дела се претендира обезщетяване на вреди, настъпили в „различни периоди от време” и от различни изпълнителни действия, извършени от ЧСИ М.Б.. Напротив, съдът е приел, че се претендира обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили от отказа на ответника – Камарата на частните съдебни изпълнители да предприеме действия за търсене на отговорност от ЧСИ М. Б. за едни и същи негови противоправни (според ищеца) деяния по изпълнителното дело. Затова поставеният в изложението на касатора въпрос е неотносим към процесуалноправното решение на въззивния съд и не обуславя допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 514 от 12 февруари 2018 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 6063/2017 г. по описа на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: