О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
Гр.София, 28.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
частно търговско дело № 310/2019 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Д. Ж. А. срещу определение на Варненския апелативен съд, постановено по ч.т.д.№ 576/2018 г. на 12.10.2018 г. в частта, в която е допуснато обезпечение на предявения иск по т.д.№ 186/2018 г. на Добричкия ОС ПРИ ГАРАНЦИЯ 10 000 лв., вносима от молителя-ищец Д. А.. Искането за обезпечение на иска е отхвърлено от първоинстанционния съд, чието определение е отменено от въззивната инстанция, която е допуснала обезпечение на предявения от Д. Ж. А. иск срещу „ОББ“ АД София и Т. Т. А. за установяване несъществуване на ипотечно право, вписано с вх. рег. № 9587 от 21.06.2007 г., акт № 137, т.1 на Служба по вписванията с твърдения за непротивопоставимост на вписано подновяване на ипотеката поради вписани преди него искова молба и решение за обявяване нищожност на договор за продажба на недвижим имот и с твърдения за погасяване на ипотечното право поради погасяване по давност обезпеченото с него вземане чрез СПИРАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО по изп.д.№ 20117370401063 по описа на ЧСИ с рег. № 737 и район на действие Д. по отношение на предприето принудително изпълнение върху имоти, представляващи апартамент № 9 в [населено място],[жк][жилищен адрес] и гараж № 1 в сградата на същия адрес, с посочени идентификатори, при представяне на гаранция в размер на 10 000 лв., вносима по сметка на „Вещи лица и гаранции“ на ОС Добрич. Ищцовата страна обжалва определението само в частта за размера на дължимата от нея гаранция. В частната жалба се поддържа, че определянето на размера не се базира на критериите на чл.391 ал.3 ГПК. Плащането на гаранцията в определения завишен размер е непосилно за ищеца и неоправдано с оглед икономическите процеси в страната, тенденциите на пазара на недвижими имоти и непрекъснатото покачване на цените им. Претендира се отмяна на въззивното определение в частта, в която допускането на обезпечението е обусловено от внасяне на гаранция в размер на 10 000 лв.
„ОББ“ АД – ответник по установителния иск и по молбата за обезпечението му и взискател в изпълнителното производство, образувано на основание Заповед по чл.417 ГПК за незабавно изпълнени ена парично вземане на банката срещу втория ответник по иска Т. Т. А., изразява становище, че частната жалба не съдържа конкретни основания за достъп до касационен контрол.
При преценка на данните по делото и доводите на страните Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., намира следното:
Касационната частна жалба е подадена в срок от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол определение по чл.396 ал.2 изр.3 ГПК и нередовностте й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че искът, с който е сезиран Добричкия ОС е допустим, доколкото се основава на нови твърдения за несъществуване на ипотечно право в полза на „ОББ“ АД, непреклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 92/2017 г., с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя срещу Т. А. и „ОББ“ АД за обявяване за недействителна на законна ипотека, вписана с вх.рег. № 9587 от 21.06.2007 г. поради учредяването й върху недвижими имоти, непринадлежащи на ипотекарния длъжник Т. Т. А..
В мотивите към обжалваната част от определението съдът е приел, че обезпечението следва да бъде допуснато по реда на чл.391 ал.1 т. 2 ГПК при представяне на гаранция в размер, определен съобразно законодателно дефинираните критерий на чл.391 ал.3 ГПК. Счел е за релевантни преките и непосредствени вреди, които взискателят би претърпял от спирането на изпълнителното производство в случай, че обезпечението е неоснователно. Върху процесните имоти има учредена ипотека на „ОББ“ АД, насочила принудителното изпълнение върху двата имота на ищеца за събираем дълг на Т. Т. А.. Неоправданото спиране на изпълнителното производство би довело до формиране на преки и непосредствени вреди за банката-взискател, изразяващи се в невъзможност да се удовлетвори от ипотекираните вещи и да получи пазарната им равностойност за периода, в който обезпечената искова претенция е висяща. Въззивният съд е заключил, че размерът на вредите по аргумент от чл.86 ЗЗД е равен на законната лихва, изчислена въз основа на пазарната стойност на ипотекираните имоти, но до размера на сумата, за която е извършено вписването на ипотечното право. Обезщетението следва да се определи в приблизителен период от около година при съобразяване на фактическата и правна сложност на иска, законодателно предвидения инстанционен контрол и етапа, на който към момента се намира производството. Съдът е определил гаранция в размер на 10 000 лв., като за пазарна стойност на имотите за нуждите на обезпечителното производство е приел началната цена, по която е обявена насрочената публична продан от съдебния изпълнител.
Жалбоподателят е обосновал приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси, както следва:
1.На каква база се определя паричната гаранция, когато вземането на взискателя за главница, лихви и разноски е обезпечено с два недвижими имота, собственост на ищеца
2.Към коя материалноправна норма препраща разпоредбата на чл.391 ал.3 ГПК, за да се определи размерът на гаранцията
3.При критерий за определяне на гаранцията – правилото на чл.86 ЗЗД – падането на лихвите върху банковите влогове до възможния минимум влияе ли върху размера на гаранцията, внесена като обезпечение
4. Когато пазарът на недвижими имоти сочи тенденция към покачване на търсенето им, това не е ли факт с правно значение, гарантиращ напълно интересите на банката и реализиране на правата й при негативно решение за ищеца.
Формулираните в изложението въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд за определяне размера на гаранцията и не са обсъждани в мотивите на обжалваното определение, което не съдържа отговор на нито един от изведените въпроси.
Разпоредбата на чл.391 ал.3 ГПК не е препращаща, нито с бланкетно съдържание. Според нормата, която има самостоятелно значение, размерът на гаранцията се определя от съда съобразно размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът би претърпял, ако исковият процес не приключи с решение, уважаващо иска. Нормата защитава в максимална степен интересите на ответника. Размерът на гаранцията се определя с оглед на конкретните обстоятелства. Поради спецификата на всеки отделен случай не би било възможно въвеждане на общовалидни критерии, приложими за всички хипотези на обезпечение на иска.
Въззивният съд е допуснал обезпечение на иска в хипотезата на чл.391 ал.1 т. 2 ГПК – при представена гаранция 10 000 лв. Избраната обезпечителна мярка е спиране на изпълнението, поради необжалване на определението в частта за обезпечителната нужда от заинтересованата страна същото е влязло сила в посочената част. Според мотивите на Варненския апелативен съд определянето на размера на дължимата гаранция за удостоверяване на вероятната основателност на иска е съобразено с размера на законната лихва по чл.86 ЗЗД, изчислена върху пазарната стойност на ипотекираната вещ за приблизителен период от една година.
Не са обсъждани пазарните тенденции относно търсенето на недвижими жилищни имоти, движението на лихвите върху банковите влогове, покачването на цените на имотите, обусловено от завишеното им търсене. Формулираните от жалбоподателя въпроси не са включени в предмета на спора.
Непосочването на правен въпрос, значим за спора по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Независимо от горното настоящият съдебен състав намира, че не е налице и въведеното допълнително селективно основание за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят не излага съображения за неточно тълкуване на приложимата разпоредба на чл.391 ал. 3 ГПК, за необходимост от осъвременяване на съдебната практика, формирана по непълна, неясна или противоречива правна уредба.
Проверката на съда в хипотезата на чл.391 ал.1 т. 2 ГПК следва да включва оценка на възможностите на ищеца да проведе доказване на фактите, на които се основава обезпеченият иск. Размерът на гаранцията трябва да е израз на баланса между интересите на страните. Внасянето на й е по преценка на съда с оглед конкретните обстоятелства, обсъдени в тяхната съвкупност, а не изолирано.
Предвид горното следва да се приеме, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., на основание чл.274 ал.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Определение № 622/12.10.2018 г. на Варненския апелативен съд, ТО, по ч.т.д.№ 576/2018 г. в частта досежно размера на гаранцията, обжалвана от Д. Ж. А. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: