О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
гр. София, 05.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4509 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. П. срещу решение № 227 от 22.06.2018г. по в. гр. дело № 117/2018г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 225/03.11.2017г. по гр. д. № 372/2016г. на Районен съд – Костинброд, като е отхвърлена предявената от П. А. П. против бившата му съпруга Р. де Ф. С. молба по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на предоставеното упражняване на родителските права на майката, мерките и режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на първите по отношение на малолетните деца А. П. П. и Й. П. С. П., определени с влязло в сила определение от 19.02.2015г., с което е одобрена спогодба по гр.д. № 5348/2013г. на Софийски градски съд.
Касаторът П. А. П. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което упражняването на родителските права спрямо малолетните децата да бъде предоставено на него със съответен режим на лични контакти между децата и майка им. Претендира направените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по следните въпроси: 1. „Следва ли при съмнение в годността или пълнотата на заключението на вещото лице, въззивният съд, съгласно чл. 195, ал. 2 ГПК, да назначи разширен състав на експертизата по същите въпроси, съответно – служебно да допълни поставените въпроси?“ и 2. „По отношение на преценката за изменението на обстоятелствата, като основание за промяна на мерките по упражняване на родителските права, следва ли решаващия съд да изследва: поведението на родителите и на останалите установени по делото причини, довели до категоричното нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение, както и родителските възможности и на двамата родители, или е достатъчно да бъдат изследвани тези на родителят, който според съда следва да упражнява родителските права?“. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност досежно изводите на решаващия съд за действията на бащата по негативизиране образа на майката, квалифицирани като причина за развит синдром на родителско отчуждение спрямо майката.
Ответницата по касационната жалба – Р. де Ф. С., не подава отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт по молба с правно основание чл. 59, ал. 9 СК, т.е. тя е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с развод поради дълбокото му и непоправимо разстройство по вина на двамата съпрузи, с решение от 01.03.2013 г. по гр.д. № 13188/2012г. на СРС, като съгласно споразумение от 19.02.2015г. упражняването на родителските права спрямо родените от брака малолетни деца А. П. П. /р. 19.03.2010г./ и Й. П. С. П. /р. 19.02.2012г./ е предоставено на майката; определени са режим на лични отношения между бащата и децата и дължимата издръжка от бащата по отношение на децата.
Софийски окръжен съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. изготвения социален доклад и приетата съдебно -психологична експертиза, както и изслушването на двамата родители съгласно чл. 59, ал. 6 СК, е заключил, че не са налице променени обстоятелства, които да налагат изменение на определените при развода мерки за упражняването на родителските права, режима на лични контакти с бащата и дължимата от последния издръжка спрямо децата. Конкретизирал е, че изменение на обстоятелствата е налице както при наличие на нови обстоятелства, които влошават положението на децата при родителя, при когото те са оставени за отглеждане, така и при обстоятелства, с които би се подобрило положението им при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да изхожда изключително от интересите на децата. Анализирал е всеки един от аргументите, изложени от бащата за промяна на определените мерки. Неколкократната промяна на настоящия адрес на майката и на децата не може сама по себе си да обоснове влошен родителски капацитет на майката, като няма данни промяната да е нанесла вредни последици върху децата и да е възпрепятствала осъществяването на контактите между тях и бащата. Взел е предвид и обстоятелството, че майката е чужденец, което предполага по трудна социална адаптация и че промяната на адреса е била наложена с оглед постъпването й на работа в друг град. Относно твърдяното от бащата неспазване на установения със споразумението режим на лични отношения, решаващият съд е отбелязал, че такова е налице, но неизпълнението е от страна на бащата, а не на майката. От събраните по делото многобройни доказателства е установил, че в противовес с одобрената спогодба, от м. октомври 2015г. /7 месеца след предоставяне на родителските права на майката/, двете малолетни деца живеят и фактически се отглеждат от бащата, като последният възпрепятства възможността на майката да ги вижда, ограничил е контактите й с тях само в негово присъствие, без възможност да ги взима при себе си и да изпълнява пълноценно предоставеното й упражняване на родителските права. Заключил е, че подобна промяна на обстоятелствата е установена самоволно от страна на бащата и той не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В светлината на социалните доклади и приетата съдебно-психологическа експертиза, съдът е приел, че вследствие на трайното негативизиране на образа на майката и програмиране възприятията на децата по модел на отношението на бащата към бившата му съпруга, и у двете деца е налице синдром на родителското отчуждение по отношение на майката. Уточнил е, че нежеланието на по-голямото дете А. да общува с майка си не може да се приеме като ново обстоятелство, тъй като същото е продиктувано от целенасочената негативизираща дейност на бащата, който манипулира отношението на детето към майка му. Относно твърдяната от ищеца опасност от нерегламентирано извеждане на децата извън България, съдът е приел, че същата е напълно хипотетична. Конкретизирал е, че майката по законов ред, в производство по чл. 127а СК, се е сдобила със заместващо на бащата съгласие децата да пътуват извън страната. Приел е, че представените документи, удостоверяващи, че майката кандидатства за работа в Бразилия, не могат да бъдат преценявани като основание за изменение на съдебно установеното упражняване на родителски права, тъй като самото кандидатстване за работа е израз на конституционно установеното право на труд, което не може да бъде ограничавано, а тъй като едното дете притежава двойно, а другото тройно гражданство, не може априори да се прецени, че е в техен интерес да живеят единствено в България. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е счел, че не са налице основания по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на определените мерки за упражняване на родителски права, режима на лични контакти и издръжката на децата в споразумението по бракоразводното дело между страните.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Първият формулиран от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият се отнася до правилността на обжалваното решение и като такъв подлежи на преценка само в случай, че бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение след предварителната селекция по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това той не е от обуславящо значение за конкретния правен спор, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, доколкото не е осъществена в процеса твърдяната от касатора хипотеза на чл. 195, ал. 2 ГПК.
Останалите наведените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца, включително формулирания втори въпрос, дори да осъществяват общото, не осъществяват сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при определяне и изменение на упражняване на родителските права и режима на лични отношения между дете и родител, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974г. на Пленума на ВС, чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г.о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г.о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г.о. и др., вкл. сочените от касатора/, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според Постановление № 1 от 12.11.1974г. по гр.д. № 3/1974г. на Пленума на ВС, което не е загубило своето значение, определените мерки по чл. 59, ал. 2 СК могат да бъдат изменени по молба на единия от родителите или служебно, ако обстоятелствата се изменят съществено, като от значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид във влязлото в сила бракоразводно решение, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права. Тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма /родителските, възпитателските или моралните качества, социалната среда, в която живеят децата, жилищните или битовите условия и др./, но те следва да се отразяват на положението на децата и на ефикасността на мерките. Към промените, засягащи положението на детето, спадат: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или пък подобряване условията на живот при другия родител; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок, напускане пределите на страната без разрешение и други такива; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат: невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете; нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се оказали неблагоприятни за детето; болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките и други подобни случаи. Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т. н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето.
Въззивният съд, съблюдавайки горните критерии, е обосновал извод, че подобна промяна в правнозначимите обстоятелства не е налице, напротив осъществено е противоправно поведение на бащата, който в нарушение на определения му режим на лични контакти с децата ги задържа неправомерно от м. октомври 2015г., отглеждайки ги при себе си, макар упражняването на родителските права да е предоставено на майката. Горепосоченото поведение на бащата, в резултат на което е наличен синдром на родителско отчуждение и у двете деца спрямо майката, в контекста на който е възприето нежеланието на детето А. да общува с майка си, съставлява правнозначимо обстоятелство, изключващо предоставянето на упражняването на родителските права на бащата, при непроменени други правнорелевантни обстоятелства в производствата по чл. 59 СК. Съобразяването на въззивното решение с безпротиворечивата и многобройна практика на ВС и ВКС по въпроса за правнорелевантните обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 4 СК в производството по изменение на родителски права и мерките на лични отношения между деца и родители, изключва осъществяването на релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото касаторът не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от основанията за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Не е налице и вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 227 от 22.06.2018г. по в. гр. дело № 117/2018г. на Софийски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.