О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
гр. София, 06.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4388 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца И. И. П. срещу решение № 1014 от 13.07.2018г., постановено по в. гр. дело № 1368/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1393 от 23.04.2018 г. по гр. дело № 18917/2017г. на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу „Мобилтел“ ЕАД /сега „А1 България“ ЕАД/ обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон досежно изведените правни изводи за законосъобразност на процесната заповед за уволнение и поради нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липсата на „коректен“ доклад по делото и неправилно разпределение на доказателствената тежест – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, уточнено с допълнителна молба след дадени указания от администриращия съд, касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „за разпределянето на доказателствената тежест между страните (чл. 312, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК), а именно – процесуалното задължение на работодателя да докаже законността на уволнението“, по който твърди противоречие с решение № 68/03.05.2012г. по гр.д. № 1808/2010 г. на ВКС, IV г.о.. Извежда „материалноправен въпрос за законосъобразността на задължаването на работника спрямо работодателя, поемайки икономически непосилно за него и несъизмеримо с размера на трудовото му възнаграждение задължение“. Твърдейки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставя следните четири въпроса: „Следва ли при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 187, т. 8, предл. 1 (злоупотреба с доверието на предприятието) и/или т. 9 (увреждане имуществото на работодателя) от КТ, работодателят да докаже наличие на претърпени от него имуществени вреди, причинени му от работника?“; „Съставлява ли липсата на причинени от работника на работодателя имуществени вреди достатъчно основание за отмяна на дисциплинарното уволнение, наложено на основание чл. 187, т. 8, предл. 1 и/или т. 9 от КТ?“; „Следва ли при извършване на преценка за законността на уволнението съдът да вземе предвид всички изготвени и подписани между страните документи при прекратяване на трудовото правоотношение и следва ли съдът да приеме наличието на логическа и правна връзка между тези документи и законността на уволнението?“, и „Следва ли да се приеме, че е налице опорочена воля (упражнено заплашване) при подписване на документи, с които работникът поема спрямо работодателя си задължение, което е икономически непосилно и надхвърля многократно месечния доход на работника?“.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – „Мобилтел“ ЕАД /с актуално наименование „А1 България“ ЕАД/, подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в минималния размер съгласно Закона за правната помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, но не са налице релевираните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, че ищецът е заемал по процесното трудово правоотношение длъжността „търговски консултант“ в Мтел Магазин П., направление „продажби на частни клиенти“, като на 19.04.2017г., със заповед № 8/11.04.2017г. е уволнен дисциплинарно за нарушения на трудовата дисциплина и вътрешни за предприятието инструкции, които нарушения работодателят е квалифицирал по чл. 187, т. 3, предл. 2, т. 7, т.8. и т. 9 КТ, поради това, че според вътрешен писмен сигнал (мемо) от 04.04.2017г., И. П., със своето потребителско име и парола, е създал, отразил и активирал в системата за управление на взаимоотношения с клиенти, договори за услуги и продажби на изплащане, като договорите са сключени без знанието и присъствието на посочените в договорите титуляри. Счел е, че е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ и че е доказано извършването на нарушението на трудовата дисциплина, подкрепено освен от представените по делото писмени доказателства и свидетелски показания, така и от дадените обяснения от самия ищец в дисциплинарното производство, в които същият описва механизма на сключването на договорите не по надлежния ред, при участието на негов познат, на когото са предавани продадените за сметка на клиентите апарати. Решаващият съд е приел, че П., поради естеството на работата си (с клиенти), дълбоко е накърнил с действията си отношенията на доверие между работодател и служител, като е изтъкнал, че за да е налице „злоупотреба с доверието на работодателя“ не е необходимо съответният служител да е целял да се облагодетелства или да е извлечена имотна облага, стига лицето да не е оправдало оказаното от работодателя доверие. Счел е за правилен извода на първоинстанционния съд, че подписаните от П. декларация от 19.04.2017г. и запис на заповед от същата дата, с които ищецът е поел отговорност за вредите от служебната му дейност и е дал съгласие за удръжки от трудовото му възнаграждение по реда на чл. 272, ал. 1 КТ, са извън предмета на спора, тъй като документите са издадени след процесната дисциплинарна заповед от 08.04.2017г. и обстоятелствата в тях не са включени в мотивите на заповедта за уволнение. Въззивният съд е приел, че с описаните в заповедта за уволнение действия, извършени от И. П., последният не е спазил техническите и технологични правила по смисъла на нормата на чл. 187, т. 3, пр.2, уредени в Инструкция № 1 за изискваните документи от абонати и потребители при сключване на договори и представяне на документи, злоупотребил е с доверието на работодателя в тежка степен, с оглед на което дисциплинарното наказание е законосъобразно наложено, а предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са неоснователни.
Въпросите на касатора за разпределението на доказателствената тежест в процеса и процесуалното задължение на работодателя да докаже законността на уволнението, не представляват общо основание за допускане до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които би било допустимо да бъдат разгледани само ако и след като бъде допуснато касационно обжалване. Дори да се приеме противното, следва да се отбележи, че не е налице твърдяното от касатора противоречие с решение № 68/03.05.2012г., постановено по гр.д. № 1808/2010 г. на ВКС, IV г.о., съгласно което в тежест на работодателя е да докаже, че е упражнил законно потестативното си извънсъдебно право да прекрати едностранно трудовото правоотношение и че доводите за незаконност на уволнението са неоснователни. Доказателствената тежест е разпределена още в първоинстанционното производство, съобразно с цитираната практика на ВКС, след което въззивният съд е приел, че работодателят е доказал в процеса извършването на тежко нарушение на трудовата дисциплина от страна на служителя, съставляващо злоупотреба с доверието на работодателя и явяващо се основание за налагане на най-тежката дисциплинарна санкция – дисциплинарно уволнение.
Въпросите на касатора, касаещи издадения от него запис на заповед, също не удовлетворяват общото основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ста извън предмета на конкретния трудов спор. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Действително в исковата молба ищецът е съединил и иск за установяване нищожността на процесния запис на заповед, но производството по делото в тази му част е било прекратено, с оглед на което въззивният съд не се е произнасял по въпроси, касаещи волеизявлението в записа на заповед, а досежно връзката на документа с дисциплинарното уволнение е установил единствено, че такава не е налице и отношенията по нея са извън предмета на делото, тъй като заповедта за уволнение е издадена преди записа на заповед. Липсата на общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК е достатъчно основание за недопускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, без нужда от обсъждане на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросите, отнасящи се до необходимостта от доказване на реално претърпени от работодателя имуществени вреди при позоваване в заповедта за уволнение на чл. 187, т. 8, пр. 1 КТ (злоупотреба с доверието на предприятието) и/или т. 9 (увреждане имуществото на работодателя) са формирали част от решаващите мотиви на съда, с оглед на което осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е произнесъл решението си в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 232 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 41/2012 г., IV г.о., решение на ВКС, IV г. о. № 86 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г., решение на ВКС IV г. о. № 55 от 05.04.2012 г. и цитираните в него други съдебни актове, съгласно които, за да се квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо деянието да е умишлено, да цели извличане на облага или от него за работодателя да са настъпили имуществени вреди. От характеристиката на трудовоправната връзка следва, че по нея се предполага отношение на лоялност между страните. Когато това отношение бъде накърнено, т. е. при неизпълнение на задължението за лоялност към работодателя, работникът злоупотребява с неговото доверие. Преднамерените действия с цел извличане на имотна облага са такава злоупотреба, но злоупотреба е налице и когато, без да е извлечена имотна облага, с поведението си работникът не оправдава оказаното от работодателя доверие. Това е възможно и при неумишлено поведение на работника, когато в резултат на неполагане на дължимата грижа последният засегне съществено интересите на работодателя. Нарушенията на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 и 9 КТ може да причинят имуществена вреда на работодателя. Ако те са причинили такава вреда, работникът освен дисциплинарната отговорност, носи и отговорност за обезщетение по чл. 203 – чл. 212 КТ. Липсата на имуществена вреда има значение за тежестта на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, но в никакъв случай не изключва дисциплинарната отговорност /решение № 3 от 12.03.2012г. на ВКС по гр. д. № 1325/2010г./. С оглед на гореизложеното, изводите на въззивния съд, че за налагане на процесното дисциплинарно наказание те е от съществено значение извличането на имотна облага от служителя или установяване на точния размер на увреденото имущество, са в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице твърдяното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 23, ал. 1, пр. последно от Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1014 от 13.07.2018г. по в. гр. дело № 1368/2018г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА И. И. П., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. 8, ап. 29, да заплати на „А1 България“ ЕАД /с предишно наименование „Мобилтел“ ЕАД/, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата 100 /сто/ лева – съдебно-деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.