– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 193
гр. София 08.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.10.2018 (двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2544 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 969/12.03.2018 година, подадена от Р. С. И., срещу решение № 850/07.02.218 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 850/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 99 630/24.04.2017 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 25-ти състав, постановено по гр. д. № 72 964/2015 година, с което са отхвърлени предявените от Р. С. И., срещу Н. Й. Б. и Е. З. Б. субективно съединени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от по 20 000.00 лева от всеки от тях, представляваща обезщетение за настъпили неимуществени вреди, причинени в резултат на изказаните от ответниците на 28.09.2013 година обидни твърдения в предаването „Д.”, излъчено на 28.09.2013 година по „Нова телевизия”, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 28.09.2013 година до окончателното заплащане.
В подадената от Р. С. И., касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявените от нея срещу Н. Й. Б. и Е. З. Б. искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Е. З. Б. е подала отговор с вх. № 70 436/21.05.2018 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 850/07.02.218 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 850/2017 година, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.
Ответникът по касационната жалба Н. Й. Б. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Р. С. И. е била уведомена за обжалваното решение на 09.02.2018 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 34 969/12.03.2018 година, като е подадена по пощата на 09.03.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че първоинстанционният Софийски районен съд е бил сезиран с искова молба от Р. С. И., с която срещу Н. Й. Б. и Е. З. Б. са предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от по 20 000.00 лева от всеки от тях, представляваща обезщетение за настъпили неимуществени вреди, причинени в резултат на изказаните от ответниците на 28.09.2013 година обидни твърдения в предаването „Д.”. В исковата молба се твърдяло, че в посоченото предаване Н. Й. Б. бил изказал следните клеветнически твърдения: „Всъщност, тя беше завела едно дело за делба. Това е …. Защото има общи наследства от времето на майка й … Така че детето, детето е заблудено. По-скоро … Всъщност това дете аз съм го изгледал от четиригодишна възраст. Изучил съм го, в Англия съм го изучил. Така че, ако можеш да съдиш благодетеля си, този човек, който те е отгледал, това е доста цинично.” „Някога сме го купували, в годините, които бяха много евтини“. И. твърдяла, че в същото предаване са били изказани от Е. З. Б. следните твърдения, квалифицирани като обидни и клеветнически: „Не чувствам вина, защото за съжаление се получи така, че когато нашата връзка започна, Д. си е била болна вече … Това е …“. „Д. беше интелигентна жена… И ние с нея си бяхме в …, да го наречем, някакъв тип съгласие … От гледна точка на това, че тя много добре знаеше от какво е болна… И нейният завет към мен беше да се грижа за Н. така, както тя ще се грижи за него … И аз го изпълнявам“. „Важното от цялата история беше, че когато Н. остана, остана без майка, той имаше семейство, в което веднага започна да живее … И Д. много добре го знаеше това него … И затова ми отправи този … апел … завет … Всяка майка би искала … (неразбираемо) … за детето й да се грижат така, както тя би се грижила за него“. И. твърдяла, че изказаните неверни твърдения създали в нея страх, че ще бъдат възприети като истина в обществото. Считала за обида квалификацията, че е „заблудено дете“ Намирала за невярно твърдението, че била подпомогната финансово в изучаването си, тъй като образованието й се дължало на финансовата подкрепа на покойната й майка.
Съставът на Софийски градски съд е посочил, че Н. Й. Б. и Е. З. Б. оспорвали исковете като твърдели, че не са взели участие в процесното предаване, както и че не били изказали сочените твърдения. В условията на евентуалност твърдели, че изваждането на процесните изказвания от контекста на целия разговор било създало погрешното впечатление в И. за противоправност.
Освен това е посочено, че към исковата молба било приложено съдебнопсихиатрично удостоверение, съставено на 30.05.2014 година от д-р Ц. Г. с лична амбулаторна практика в МДЦ „Л.“, в което било отразено психическото състояние на И. след процесното предаване. Представен по делото бил диск с видеозапис на предаването, предоставен от „Нова телевизия“, който запис в рамките на производството бил подложен на съдебно-техническа експертиза за автентичност. В открито съдебно заседание били изслушани свидетелите Х. Г. К. и Н. П. И.. Представен бил легализиран превод на диплома за висше образование от колеж в Л., както и документи, съпровождащи сключването на граждански договор на И. с Министерство на външните работи, а също така и самия договор. Изслушана била и съдебно-техническа експертиза по задачи, поставени от И., свързани с автентичността на предоставения по делото запис и направените в предаването изказвания.
Въз основа на горното съставът на Софийски градски съд е приел, че спорно между страните било наличието на противоправно поведение от страна на Н. Й. Б. и Е. З. Б.. Било е прието за неоснователно твърдението на И., за допуснати от първоинстанционния Софийски районен съд процесуални нарушения при постановяване на първоинстанционното решение. На първо място доводът, че първоинстанционният състав не бил направил доклад по делото не кореспондирал с обективираното в кориците на делото определение от 28.11.2016 година, в което се съдържал проект за доклад, станал окончателен с протоколно определение от 23.01.2017 година В неговата т. ІІІ било уважено искането на Р. С. И. за допускането до разпит на двама свидетели и тъй като ставало въпрос за установяването на едни и същи обстоятелство правилно първоинстанционният съд бил преценил, че изслушването на трети свидетел е ненужно. Трайна била практиката на ВКС, че в дискрецията на съда била преценката колко от поисканите свидетели следва да бъдат изслушани, като тази свобода на преценка не била абстрактна, а се основавала на предмета на спора и обстоятелствата, за които са поискани свидетелите. Следвало да се отбележи, че бил спазен и чл. 9 от ГПК, като законът бил приложен еднакво спрямо всички участници, защото и на двете страни били допуснати равен брой свидетели. Неоснователно било и твърдението на И. за немотивирано недопускане на искането за гледане на елементи от предаването. Към момента на постановяване на проекта за доклада, а и към откритото съдебно заседание, в което той бил обявен за окончателен било налице процесуално бездействие на Р. С. И., тъй като дискът със записа на предаването не бил приложен към делото. Нямало как да се уважи искане, което към момента на преценката се явявало без предмет. Този отказ на първоинстанционния съд не бил ощетил И., тъй като на нея била допусната поисканата съдебна експертиза и й била дадена възможност да формулира въпросите по нея.
Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви, че твърдението на И., че първоинстанционното решение било постановено при нарушения на материалното право е неоснователно. Правилно в мотивите му била възприета правната природа на клеветата, която се явявала изказване (в писмена или устна форма) при което не се давала личностна оценка на конкретно лице, а се разпространявали позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписвало престъпление, което не е извършил. Направено било и разграничение с обидата, при която се казвали думи или изрази, които можели да накърнят достойнството на пострадалия, които от гледна точка на морала са неприлични и цинични. За да бъде ангажирана отговорността на деликвента не било необходимо да има влязла в сила присъда, а изискването на гражданското законодателство (чл. 45 от ЗЗД) било да се е осъществил следният фактически състав: деяние, противоправност, вреди, причинна връзка и вина. Съдът следвало за прави конкретна преценка дали определено изказване, което е с негативно съдържание спрямо засегнатото лице обективира злепоставящи го факти. Изказването на мнение било право, закрепено на конституционно ниво-чл. 39, ал. 1 от КРБ, но то не било неограничено, тъй като свободното изразяване на мнение не можело да се ползва за накърняване на правата и доброто име на другиго. В процесния случай автентичността на предаването и изказаните в него твърдения била доказана чрез изслушаната съдебно-техническа експертиза, която не била оспорена от страните и чиито констатации правилно били възприети от първоинстанционния съд. Поради това се явявало неоснователно твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционното решение било необосновано, защото не била проверена истинността на предаването въпреки възражението на Н. Й. Б. и Е. З. Б.. На следващо място е посочено, че направените в предаването изказвания, не били клевета. Изнесеното обстоятелство, че Р. С. И. е учила в Англия с финансовата помощ на Н. Й. Б. не давали негативна оценка за нея. Изслушаните показания на свидетеля Х. Г. К. подкрепяли изложеното. Според тях към 2005 година И. живяла в Англия и след смъртта на майка си (август същата година) се била върнала обратно там. Издръжката й била поета Н. Й. Б.. Самата И. не отричала, че е придобила образованието си там, но въпреки доказателствената тежест не била предприела процесуални действия да убеди съда, че финансирането на това е ставало не с помощта на Б., а на покойната й майка. Затова правилно първоинстанционният съд не бил сметнал това за обидно твърдение. Не се явявал немотивиран и изводът на състава на Софийския районен съд, че квалификацията „заблуда“ не е клеветническа. Под този термин се разбирала създадена невярна представа, погрешно схващане, несъответстващо с действителността виждане. Не можело да бъде споделено и твърдението, че изказаното от Е. З. Б. е клевета по отношение паметта на покойната майка на И.. Не само това, но Б. изрично казва: „Д. беше интелигентна жена“. Съгласно дадените определения за обида и клевета, не се констатирало в процесното предаване да са били използвани цинични и вулгарни изрази, нито да са разпространени позорни обстоятелства за И.. Оценките и съжденията, направени при спазване ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждали отговорност за лицето, което ги давало като тяхната вярност или невярност не можела да бъде проверявана. В своята същност посочените цитати от интервюто се явявали само коментари на фактите от обективната действителност и доколкото не представлявали обида или клевета, нито пък самото им изразяване обективно нанасяло обида или клевети адресата, то те не можело да ангажират отговорността на лицето, което ги прави.
Във връзка с горното с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. С. И. е поискала обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доводи, които страните са изложили във въззивната си жалба, каквото задължение е било изрично формулирано в разпоредбата на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.); за това когато въззивният съд приема за установени обстоятелства по делото, по смисъла на чл. 235, ал. 2 от ГПК, длъжен ли е да посочи всички искания и възражения на страните по смисъла на чл. 236, ал. 2 от ГПК; за това допустимо ли е съдът да преиначава доводи, направени от страните по делото и по материалноправния въпрос за това задължително ли е за да бъдат квалифицирани дадени изявления като обидни те да съдържат цинични и вулгарни изрази. Посочено е, че така поставените въпроси за от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същевременно обаче не са изложени съображения в подкрепа на това твърдение. Допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК изисква в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не само да бъде формулиран правен въпрос, като обща предпоставка за допускане на обжалването, но и да бъде обоснована връзката на този въпрос с някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК за допускане на обжалването. След като касационният съд не може да извлича правния въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а само да го уточни и конкретизира, въз основа на обстоятелствената част на изложението, то при липса на такава част касационният съд също така не може да извършва служебна преценка за това дали по отношение на формулираните въпроси са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Както се посочи в изложението на Р. С. И. по чл. 294, ал. 3, т. 1 от ГПК само е посочено, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без обаче да са изложени съображения в подкрепа на това твърдение. Поради това не може да бъде извършена преценка дали действително са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Само по себе си това е достатъчно да не се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Освен това следва да се посочи, че по своето естество третият процесуалноправен въпрос представлява оплакване за неправилност на решението и основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което, с оглед на дадените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.
Посочения по-горе материалноправен въпрос също не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Същият не е обусловил изводите на състава на Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение, тъй като съдът не е приел, че за да бъдат квалифицирани дадени изявления като обидни те задължително трябва да съдържат цинични и вулгарни изрази, а само е посочено, че изказвания съдържащи такива изрази могат да се определят като обида. Наред с това е посочено, че обида е налице, когато изказванията съдържат думи или изрази, които могат да накърнят достойнството на лицето, като използването на цинични и вулгарни изрази е само един от тези случаи.
По отношение на останалите два процесуалноправни въпроса следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 188, ал. 1 3 от ГПК (отм.) гласи, че съдът преценява всичките доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение. Разпоредбата на чл. 12 от действащия ГПК е с идентична редакция, като по нейното приложение както и по приложението на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е налице формирана и установена съдебна практика, което обстоятелство изключва възможността за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това би било възможно само ако така формираната практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък да бъде променена или осъвременена с оглед на настъпили промени в обществените условия или промени в законодателството. В изложението на Р. С. И. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не се съдържат твърдения в тази насока, поради което и обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като наред с това липсва обосновка, от която да бъде направен извод за наличие на някое останалите основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за това.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. С. И. е поискала обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последната, както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване е след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Затова проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, следва да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилна преценка на доказателствата, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 850/07.02.218 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 850/2017 година по подадените срещу него от Р. С. И., касационна жалба с вх. № 34 969/12.03.2018 година, поради което такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 850/07.02.218 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 850/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.