2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
гр. София, 12.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 16 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Сион – ТД” ЕООД и Д. П. Г. и М. П. Г. против решение № 4524/05.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 4348/2017 г. от ІІІ-б състав на СГС.
„Сион – ТД” ЕООД оспорва жалбата на Д. П. Г. и М. П. Г. с писмин отговор.
Д. П. Г. и М. П. Г. не са представили писмен отговор на касационната жалба на „Сион – ТД” ЕООД.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективни и субективно съединени искове с правно основание чл.59 ЗЗД са частично основателни.
Въззивното производство се е развило след решение на ВКС, с което в обжалваната от касаторите при първото касационно производство Д. П. Г. и М. П. Г. част, решението на въззивния съд, при първото въззивното производство, е обезсилено и делото върнато за ново разглеждане.
Съдът е приел, че изготвената при повторното разглеждане от въззивния съд в съответствие с указанията на Върховния касационен съд допълнителна съдебно-техническа експертиза дава подробно и обосновано, неоспорено заключение, че едноетажната сграда, изградена в североизточния ъгъл на УПИ ….. от кв….. по плана на [населено място], м. „ГГЦ – З…..“ е идентична с имота, описан в исковата молба, както и с имота, предмет на нотариален акт №….. г., заснет с цитирания в нотариалния акт одобрен архитектурен проект. Посочено е, че при извършен на място оглед вещото лице е констатирало, че в североизточния ъгъл на процесното дворно място са изградени четири склада и навес, като две от складовите помещения са с входове директно откъм [улица], а останалите две са с входове от вътрешния двор. Процесният навес е изграден пред южната фасада на вътрешното складово помещение. Посочени са конкретно площите на всеки от четирите склада, както и на процесния навес. След извършена съпоставка между предоставения на вещото лице от ищците одобрен архитектурен план – заснемане за узаконяване и фактическото състояние на едноетажните складови помещения вещото лице е констатирало, че изградените на място четири склада и навес съответстват напълно на тези по одобрения архитектурен проект, както по местоположение, така и по площ и конструкция. Съдът е приел от заключението на вещото лице, че общата застроена площ на склада заедно с навеса към него, описани в исковата молба е 208 кв.м. и съвпада с общата застроена площ на четирите складови помещения и навеса към едното от тях съгласно одобрения архитектурен план, т.е. по обща застроена площ имотите, описани в исковата молба, и тези съгласно одобрения архитектурен план са идентични. Различието в посочените в исковата молба площи на склада и навеса поотделно според вещото лице най-вероятно се дължат на съществувало различно вътрешно разпределение на една и съща едноетажна сграда. То е разяснило още, че портиерната стая с площ от 8, 60 кв.м. е включена в общата застроена площ от 208 кв.м. и представлява най-малкият склад от четирите склада, отразени в одобрения архитектурен проект. Съдът е възприел изчисления от вещото лице размер на средния пазарен наем за сходни на посочените в исковата молба недвижими имоти за целия претендиран период от 01.11.2009 г. до 31.10.2011 г., както следва: за складовото помещение с площ 67, 80 кв.м. – 9470 лв., за складовото помещение с площ 112, 94 кв.м. – 15148 лв., за навес с площ 26, 20 кв.м. – 404 лв., за припадащите се към процесните складови помещения 17 % идеални части – 3992 лв. Въз основа на горното, съдът е приел че за исковия период обезщетението може да бъде изчислено с точност по дни, въз основа на което е приел, че размерът на средния пазарен наем за всички процесни имоти в периода 01.11.2009 г. – 08.06.2011 г. е в общ размер на 23 880, 30 лв. Съдът е приел, че Д. П. Г. е собственик на 3/10 идеални части от процесните имоти, а М. П. Г. на 2/10 идеални части от тях, в какъвто смисъл са и указанията на ВКС, въз основа на което въззивният съд е приел, че претенцията на Д. Г. е основателна в размер на 7 164, 09 лв. или 3662, 94 евро, а претенцията на М. Г. е основателна в размер на 4776, 06 лв. или 2441, 96 евро. Водим от горното, съдът е приел, че по отношение на Д. Г. първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта в която ответното дружество е осъдено да й заплати разликата над 3662, 94 евро, като вместо това предявеният от нея иск бъде отхвърлен за разликата от 3662, 94 евро до присъдения размер от 6523, 26 евро.
Съдът е приел, че по отношение на М. Г. въззивното решение е влязло в сила в частта, в която ответното дружество е осъдено да му заплати сумата от 3261, 63 евро, която е по-голяма от изчислената като дължима от въззивния съд, но с оглед влизането в сила на въззивното решение в посочената част, както и липсата на въззивна жалба от дружеството – ответник в частта от решението, която се отнася до М. Г., на основание чл. 271, ал. 1, изр. последно ГПК решението на районния съд следва да бъде потвърдено в останалата му обжалвана част.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, касаторът „Сион – ТД” ЕООД твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият поставен въпрос е фактически, а не правен, доколкото съдът е приел, че именно ответникът е ползувал за процесния период недвижимия имот, собственост на ищците и на това основание им дължи обезщетение на основание чл.59 ЗЗД. Въпросът за това кой дължи обезщетението – реално ползувалия имота или ответникът, за който се твърди, че не е ползувал целия имот не е разрешен при наличието на соченото противоречие, доколкото от фактическа страна съдът е приел, че именно ответникът е ползувал за процесния период недвижимия имот, а твърдението на ответника – касатор, че този фактически извод не е обоснован е фактическо твърдение, а не правен въпрос, като проверката на фактите по спора и възприетата от съда фактическа обстановка не е допустимо да се извършва в производстдвото по чл.288 ГПК, а евентуалната необоснованост се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като са налице основания относно допустимостта на касационното обжалване, тъй като необосноваността е касационно основание по чл.281 ГПК, а не по чл.280 ГПК.
Вторият правен въпрос касае възможността въззивният съд да се позове на писмено доказателство, прието от въззивната инстанция, като обосновката на този правен въпрос касае приемането на удостоверение за граждански брак от въззивната инстанция, но при първото въззивно разглеждане на спора. Този правен въпрос е бил поставен от касатора при първото касационно обжалване на въззивното решение, отменено от ВКС, като въпросът е бил обсъден от ВКС, като с определението си по реда на чл.288 ГПК, съдът е приел, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване на това основание, по този правен въпрос, поради което не може да бъде основание и за допускане до касационно обжалване и при повторното обжалване с касационна жалба.
Касаторите Д. П. Г. и М. П. Г. се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, алр.1, т.1 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно – касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК.
Поставят се процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да мотивира своите изводи по отношение на кредитирането на заключение на вещо лице, при наличие на противоречие с друго заключение, като в тази насока се сочи и втори процесуален въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства.
Съдът не е процедирал в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като е изложил подробни мотиви, в т.ч. и извършен оглед на място от вещото лице, задачата на експертизата, различаваща се от тази на тричленната, предвид указанията на ВКС с отменителното решение, като на това основание е кредитирал приетото при повторното въззивно разглеждане експертно заключение. В тази насока липсва соченото противоречие с практиката на ВКС, задължаваща съдът да мотивира своите изводи относно това, защо кредитира изводите на вещото лице по експертното заключение.
Твърди се, че решението е очевидно неправилно, тъй като неправилно съдът е възприел, че част и претенцията не е предмет на новото въззивно разглеждане, тъй като решението на въззивния съд е отменено изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, чието решение е предмет на настоящото касационно обжалване. Съдът е приел, че е по делото е доказано, че в периода 01.11.2009 г. – 08.06.2011 г. ответното дружество е използвало целия двор, включително процесните сгради за автосервизни услуги. По отношение останалата част от претендирания период 09.06.2011 г. – 31.10.2011 г., първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявената претенция е отхвърлена за този период, тъй като с решението на СГС, III-Г въззивен състав дружеството е осъдено да заплати на М. Г. сумата от 3261, 63 евро за периода 01.11.2009 г. – 08.06.2011 г. и първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, включително в отхвърлителната за периода след това. Прието е, че с касационната си жалба ищците не са обжалвали частта от въззивното решение, потвърждаваща отхвърлянето на претенциите за периода след 09.06.2011 г., поради което той не е предмет на разглеждане в повторното въззивно производство. В решението на ВКС, при първото касационно обжалване е посочено в каква част се обжалва въззивното решение, въз основа на което въззивният съд е направил своя извод относно това, до какви рамки от предявените искове следва да се произнесе, предвид отменителното решение на ВКС. Тълкуването на решението на ВКС, с което е отменено решението на въззивната инстанция не може да се извърши в настоящото производство, както и не може да бъде основание като очевидна неправилност на съдебното решение.
Горният извод относно липсата на очевидна неправилност са налага, тъй като За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допускане на касационното обжалване.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4524/05.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 4348/2017 г. от ІІІ-б състав на СГС.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.