О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
София, 13.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.01.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2228/2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. П. П. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 190 от 26.06.2018 г., по в.т.д.№ 148/ 2017 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 1от 03.01.2018 г., по т.д.№ 51/2017 г. е отхвърлен, като неоснователен, предявения от настоящия касатор срещу „ЗЕНИТ – АП” ООД, гр. Стара Загора. иск по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на взетите решения от ОС на съдружниците, проведеното на 06.03.2017 г. : за изключване на ищцата, като съдружник; за преобразуване на ответното търговско дружество в ЕООД, за приемане на учредителния му акт и променя на адреса му на управление; за завеждане на дело срещу ищцата, в качеството и на управител, за вреди, които е причинила на дружеството – ответник, за преустановяване на представителната и власт, като управител, за сигнализиране на прокуратурата и за изискване счетоводната документация и други документи.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с съществуващо несъответствие между изложените от въззивния съд мотиви и постановения диспозитив. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване( наименовано „молба”) касаторът се позовава на недопустимост на въззивния съдебен акт, а при уславията на евентуалност – на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Може ли съдружник, изключен от ООД, да се защити срещу порочните решения на Общото събраните на съдружниците, противоречащи на императивна разпоредба на закона чрез иск по чл.74, ал.1 ТЗ?”; 2.” Когато в обстоятелствената част на исковата молба по чл.74, ал.1 ТЗ наред с другите доводи за незаконосъобразност на решението на ОС е релевиран и довод за нищожност, следва ли съдът да се произнесе по всички сочени пороци или следва да се ограничи само с довода за нищожност?”; 3.”Необходимо ли е на всяко Общо събраните на дружеството, в чийто дружествен договор не е предвидено изготвяне на протокол от ОС в обикновена писмена форма, да присъства нотариус, самият той да изготви протокола или е достатъчно самото му присъствие и последващо, извършено от него удостоверяване на подписи и съдържание на документа, за да се удовлетвори изискването на чл.137, ал.4 ТЗ?”;4.”Във всички случаи ли на неспазване изискването на чл.137, ал.4 ТЗ ще се стигне до нищожност на решенията на ОС, както предвижда чл.137, ал.5 ТЗ или има и изключения, при които решенията ще бъдат порочни, респ. отменяеми, в смисъла, вложен в ТР № 1/06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по въпрос с № 1 – № 2 са посочени т.1 и т.8 на ТР № 1 /2002 г. на ОСГК на ВКС, а значението на останалите формулирани въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото е мотивирано с липсата на съдебна практика по приложението на чл.137, ал.4 ТЗ , като сравнително нова разпоредба.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допуска на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове по чл.74, ал.1 ТЗ по отношение на взетите решения по т.1, т.2 и т.3 от дневния ред на Общото събрание на съдружниците в „ЗЕНИТ –АП” ООД, гр. Стара Загора, проведено на 06. 03. 2017 г. въззивният съд е приел, че първото от тях – за изключвана на съдружника А. П. П. е нищожно, поради неспазване на императивно въведеното изискване на чл.137, ал.4 ТЗ и не подлежи на отмяна чрез конститутивния иск по чл.74, ал.1 ТЗ, а доколкото и останалите решения – за преобразуване на ответното ООД в ЕООД и за освобождаване на ищцата като управител, са последица от изключването й и са функционално обусловени от първото, те също са нищожни, поради което са неотменяеми по реда на чл.74, ал.1 ТЗ.
Затова, според въззивната инстанция, като се е произнесъл по основателността на иска по чл.74, ал.1 ТЗ, въпреки констатираната нищожност на атакуваните решения, първостепенният съд е нарушил закона и решението му, като незаконосъобразно, подлежи на отмяна.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, който порок да налага служебното му допускане до касация, независимо от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдяното от касатора несъответствие между мотиви и диспозитив дори да е евентуално основателно, би обусловило, при определените в закона предпоставки, или поправка на очевидна фактическа грешка от съда, постановил обжалвания съдебен акт, или след допускане на касационното обжалване, отмяната му, поради процесуална незаконосъобразност, но само по себе си соченото нарушение не обосновава правен извод за недопустимост по см. на чл.281, т.2 ГПК.
Що се касае до искането за достъп до касация, съобразно предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС, е обусловено от разрешен от въззивния съд материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото.
Този материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, формулирането на който е в изключителна тежест на касатора, трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Така посочените в задължителна съдебна практика критерии дават основание да се приеме, че поставеният от жалбоподателя въпрос № 2, като относим към правилността на обжалваното въззивно решение, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Липсата й, според задължителните указания в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС № 1/ 19.02.2010 г., изключва необходимостта от обсъждане на въведеното по отношение на същия допълнително селективно основание.
Въпрос № 3 е изцяло хипотетичен, тъй като не е бил включен в предмета на конкретния спор, индивидуализиран с основанието и петитума на предявения иск и по него въззивният съд не е излагал правни съображения. Отделно е, че всякога мотивите в съдебното решение, за разлика от съществуващата в правната доктрина възможност за едновременно застъпване на различни тези, са конкретни – обусловени от предмета на разглеждания правен спор и преценката на решаващия съд на допустимите и относими именно към него доказателства, доводите и възраженията на страните, които са различни за всяко отделно дело.
Останалите формулирани в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси под № 1 и № 5 имат обуславящо значение за крайния изход на делото и обосновават общото основание за достъп до касация, но са недоказани съответните поддържани критерии за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С формираната задължителна практика на касационната инстанция, изразена в ТР № 1/ 2002 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава и жалбоподателят, изрично са разграничени нищожните решения на ОС на съдружниците от незаконосъобразните такива. Посочено е, че ТЗ изрично квалифицира като нищожни само решенията по чл.75, ал.2, във вр. с ал.1 ТЗ, а според последователната практика на ВКС в тази категория попадат и липсващите, невзети решения, отразени в надлежно съставения протокол на съответното ОС, както и решенията, взети извън пределите на определената от закона или устава компетентност на ОС. Според приетото в горецитираната задължителна практика на ВКС отменяеми по реда на чл. 74 ТЗ са единствено незаконосъобразните решения на ОС т.е. тези, при които е опорочена процедурата по свикване и провеждане на ОС, или е налице материалноправно тяхно несъответствие с императивните разпоредби на закона или на учредителния акт. По отношение на тези валидни, но порочни решения, отменяеми по реда на чл.74, ал.1 ТЗ, за разлика от нищожните решения на ОС, отсъства процесуална възможност да бъдат оспорвани чрез установителен иск безсрочно.
Следователно въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, според което доколкото протоколът на процесното ОСС не съответства на изискуемата се от чл. 137, ал. 4 ТЗ (изм. – ДВ бр. 105/2016 г.) специална форма за неговата действителност, предвидена за изчерпателно посочените от законодателя решения на ОС на търговско дружество, правно и структурно обособено в ООД , каквото е и решението за изключване на ищцата като съдружник, последното въобще не е породило целените правни последици, тъй като по силата на чл.137, ал.5 ТЗ е нищожно, а не отменяемо с иск по чл.74 ТЗ, е постановено в пълно съгласие с посочената задължителна практика на касационната инстанция. Поради това и предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържани по отношение на въпрос № 1, се явяват недоказани.
Недоказано е и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, въведено по отношение на въпрос № 4. Освен, че същото е бланкетно посочено, което само по себе си изключва обсъждането му от състава на касационната инстанция, според указанията в т.4 на ТР №1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, то е и неприложимо при наличие на задължителна практика на ВКС, с която не само са разграничени нищожните решения на ОС на съдружниците от незаконосъобразните такива, но изрично е посочен и създаденият от законодателя различен процесуален ред за защита срещу същите.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че както нормата на чл.137, ал.4, във вр. с ал.1 ТЗ , така и нормата на чл.137, ал.5 ТЗ са ясни, пълни и вътрешно непротиворечиви, което изключва необходимост от корективното им тълкуване, за да се осигури точното прилагане на закона от съдилищата. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното са и подробните мотиви към законопроекта за изменение на ТЗ, обнародвано в ДВ бр.105/2016 г., които въззивният съд е обсъдил при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 190 от 26.06.2018 г., по в.т.д.№ 148/ 2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: