ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 217
София, 14. март 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 205 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1212/12.10.2018 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1305/2018, с което е потвърдено решение № 25/22.01.2018 на Асеновградския районен съд по гр. д. № 1506/2016, с което е уважен предявеният иск за обявяване на недействителност на три сделки по отношение на държавата на основание чл. 216, ал. 1, т. 1 и т. 6 ДОПК.
Недоволна от решението е касаторката К. С. П., представлявана от адв. Н. Ш. от ПАК, която го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за значението на невръчването на заповед за изменение на заповед за възлагане на ревизия за валидността на издадения ревизионен акт, за законосъобразността на ревизионен акт, с който са установени задължения за данъци и осигуровки за времеви период, който е извън обхвата на проверката, подлежи ли на принудително изпълнение нищожният ревизионен акт, както и по материалноправния въпрос за значението на имущественото състояние на длъжника (в случай, че притежава друго имущество, достатъчно за удовлетворяване на вземанията на неговите кредитори) за основателността на иска по чл. 216 ДОПК и за приложението на чл. 134 ЗЗД и 135 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по жалбата Териториална дирекция „Национална агенция по приходите“, Пловдив не взема становище нея.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спрямо първата ответница, в качеството й на едноличен търговец, с ревизионен акт, влязъл в сила на 08.06.2015 г., са установени публични задължения в размер на 59.831,79 лв. Заповедта за възлагане на ревизията № Р-16-1401999-01/08.05.2014 й е била връчена лично на 29.05.2014 г., като е била изменена с последващи заповеди от 01.07.2014 г., 09.07.2014 г., 15.08.2014 г. и 09.10.2014 г., последната от които не й е била връчена. По делото е прието, че на 14.10.2014 г. първата ответница, нейният брат и съпругата му са дарили на втората ответница (племеница на първата ответница) с процесните три договора за дарение самостоятелни обекти в сграда, от които първата ответница е притежавала ? идеална част. Въззивният съд е приел, че доколкото след връчване на заповедта за възлагане на ревизията, в резултат на която са установени публични задължения, първата ответница е извършила безвъзмездни сделки със свое имущество, то същите са недействителни по отношение на държавата съгласно чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК. Тъй като сделките са дарения, т.е. със същите се намалява актива на имуществото на длъжника, с което се влошават възможностите за удовлетворяване на кредиторите и са сключени с (племенницата на ответницата, която е неин роднина по съребрена линия от трета степен и има качеството на свързано лице по смисъла на § 1, т. 3, б. „а“ от ДР на ДОПК, то същите са недействителни и на основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК. Като неоснователни са приети възраженията на ответниците за нищожност на ревизионния акт, тъй като невръчването на последната заповед за изменение на заповедта за възлагане на ревизията, не води до нищожност на ревизионния акт, а допуснатото нарушение на процесуалните правила би могло евентуално да има за правна последица само унищожаемост на същия, която е съставлявала основание за обжалването му по административен и съдебен ред в сроковете по ДОПК. По отношение на възражението, че с ревизионния акт били установени задължения за 2008 г., а съгласно последната заповед за изменение този период е бил изключен от обхвата на данъчната ревизия, въззивният съд е приел, че дори допуснатото в тази част нарушение е особено съществено, то същото би довело само до частична нищожност на ревизионния акт в частта му за установените с него задължения за 2008 г. (главница в размер на 440 лв. и лихва в размер на 426,59 лв.). По възражението, че ответницата притежава и друго имущество, от което да се удовлетворят кредиторите й, съдът е приел, че разпоредбите на чл. 216, ал. 1, т. 1 и т. 6 ДОПК са специални спрямо чл. 135 ЗЗД и не предвиждат като условие обявяване на недействителността длъжникът да не притежава друго имущество, а длъжникът може да поиска съгласно чл. 214, ал. 1 ДОПК изпълнението да бъде насочено върху друго притежавано имущество в случай, че има такова.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване, макар повдигнатите правни въпроси да обуславят изхода на делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че съществуването на вземането на увредения кредитор е извън предмета на делото, както по исковете с правно основание чл. 135 ЗЗД, така и по исковете с правно основание чл. 216, ал. 1 ДОПК. Ако в действителност вземането не съществува, страната може да осъществи защитата си в производството по оспорване на ревизионния акт, както и че ако не оспорва задължението по акта длъжникът може да плати доброволно или съгласно чл. 214, ал. 1 и ал. 2 ДОПК да поиска изпълнението да бъде насочено върху друго имущество, от което да бъде удовлетворен кредиторът и така да избегне публичната продан на процесните имоти. С последното няма да бъдат засегнати ничии права, тъй като сделките запазват действието си между страните, които са ги сключили.
В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка (или друго действие) в отношенията между страните, които са я сключили (длъжника и третото лице). Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на павловия иск. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качеството. Ако впоследствие това негово качество бъде отречено (напр. защото сделката има порок) или отпадне (напр. защото е погасено чрез плащане), непротивопоставимостта губи смисъл. Затова съдът, който е сезиран с иска по чл. 135 ЗЗД, може да вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се отрича качеството кредитор. В производството по иска по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи само по иска за вземането.
Същото важи съответно за исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК, доколкото те са отменителни искове при облекчени за публичния кредитор условия.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1212/12.10.2018 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1305/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.